Крешендо/декрешендо (музика), брой 16 (2943), 27 април 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: Личният остров на Мишо Големинов
Български  |  English

Личният остров на Мишо Големинов

 

Откакто го познавам, си мисля, а понякога съм го и писала, че този композитор, пианист, концептуалист, импровизатор в най-широкия смисъл на думата, притежава завидния и много необходим за днешно време талант да създава собствено пространство за живот и творчество. Кани в него тези, които го съзират, които се чувстват добре там и имат способността да се възторгват от неща, които не могат да се пипнат. Като звуците, например. Михаил Големинов живее чрез звуците и заради играта да ги създава и слуша. Не знам как удържа този стил на живот, но го показа и на своя концерт в Студио 1 на Българското национално радио, един концерт на композитор, който ни показва по своя начин колегите си. Впрочем, давам си сметка, че композитори, които свирят на пиано Моцарт, Хайдн или Бетовен на концерт, са съвсем малко. А Мишо “заключи” класическата субстанция на Века на просвещението между собствения си “Силиконов концерт” от 2011 и класическата вече пиеса на Луиджи Ноно „...sofferte onde serene” за пиано и лайв електроника от 1977 г. В какъв смисъл? Реши, струва ми се, да ни покаже до каква степен Миналото е в Настоящето и има заслуга за него. С щастливост от откритията, които ще сподели със слушателите. Личните му прозрения за класическата фактура я обърнаха на живо, сякаш прекомпозирайки я. Той „заряза” всички стилови предразсъдъци и „заразказва” с оголваща откровеност случилите се процеси и преображения в музиката. Бях прочела бележките му в програмката за концерта, но когато засвири, можах да ги овеществя в материята, в качеството на неговия звук. За Моцартовата Соната K 281 композиторът разкрива безпощадно как “всички части започват с по няколко такта великолепна и многообещаваща музика, по-нататък всичко протича елегантно като добре напудрена перука”. А пианистът “играе” с композитора, но също се наслаждава на моженето си да ни закара ей сега там, “до перуката”, да ни покаже как е протичала мисълта на абсолютния гений и как е повлияла може би и на самия него като композитор. В този смисъл, Сонатата на Хайдн беше за мен откритие – като латентен импровизационен масив, а Мишо употребява в бележките си за Хайдн израза “многопластово мислене ... и интуитивно чувство за пропорция” – въздушност и естетска възвишеност с достатъчно свобода в изложението. И много музика! Собствено излъчена! Мощно, с обема на таланта и знанията! Но и с онази интимност, която се подразбира между приятели. Михаил Големинов връща хората към същността на музикалното ставане – в неговата най-радостна фаза, споделящата. И Бетовен, прочутата соната опус 111 – “Имал ли е Бетовен необходимост от сонатна форма. Не. Но не е можел да се отърве от нея.” Съзидателният красив ум на композитора продължи да “разглобява” щампите, за да сътвори своето истинско творение – какъв изумителен процес, колко рядко се наблюдава и на концерти на най-големи тълкуватели. Този чете различно, за него знаците носят различни импулси за въображението. Чете като композитор! Няма тук посещения в музея, Големинов вади големите фигури оттам, съживява ги, вкарва ги в днешния контекст на емоции, на недоумения, на друга звукова среда. А рамката на електронния звук ги обръща по друг начин, задава различно вслушване в познатите звуци на класиката.
Преамбюлът към приключението бе неговата собствена композиция, около 5-минутният Силиконов концерт, музикална игра, в която композиторът “изпълнява волята и свири музиката на електронните инструменти” (в самото произведение не се схваща това подчинение, може би по-скоро слухът долавя срещаната и в други композиции на Големинов имитационна репетативност между акустичната и електронната “действителност”). “Изстраданите спокойни вълни” на Луиджи Ноно бяха логичен завършек на изпълнения с открития, с преобръщания на стандарти рецитал на съвсем нестандартния Големинов. Шест месеца, преди да чуя това, изпълнено с болка творение, своеобразен надгробен паметник, имах възможността да си го припомня с Маурицио Полини в Берлин. Чувството за автентичност бе не по-малко при българина. То ми напомни думите на Ноно, че “пеенето в истината е с различен дъх”.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”