Унгарска трагедия, европейски фарс
Какво целят промените в Унгария?, задава въпроса Гашпар Миклош Тамаш в този текст. Този въпрос е важен и за българите, които следят случващото се в Унгария с учудване, граничещо с изумление. Централизирането на държавното управление, опитите за срастване на партията на мнозинството с държавата са действия в разрез с политическите идеи в Централна и Източна Европа пред последните 20 години. От друга страна, твърдението, че Виктор Орбан „се опитва да сложи край на несигурността, липсата на посока, постоянно менящите се приоритети и явния упадък на държавата през последните двадесет години” звучи така разбираемо за българското ухо...
Със сигурност, (утра)левият подход на г. Тамаш за осветляване на случващото се в Унгария не е единствен, Редакцията ще търси и други гледни точки.
„Култура”
Унгарска трагедия, европейски фарс
На 31 декември 2011 г. в новогодишната нощ стоях до пиедестала на статуята на Лайош Кошут на площада пред парламента в Будапеща, обръщайки поглед към осветеното в мрачния зимен следобед факелно шествие на тълпа протестиращи. Във въздуха се усещаше безутешност и поражение. Бяхме дошли да погребем Третата Унгарска Република и да възхвалим четвъртата – в случай, че се роди.
На 15 март 1988 г. стоях точно на същото място; беше слънчев пролетен ден и това беше първата мащабна политическа демонстрация след революцията от 1956 г., по време на която призовахме за свободни избори и нова Конституция.
Някои от присъстващите бяха същите. Лицата ни бяха по-сбръчкани, косите – по-побелели, но изглеждаше, че се намираме в същата позиция, в която се намирахме и тогава, преди двадесет и три години. Намирахме се в изходна позиция.
Това, което се случи, бе не само кризата и неописуемото управление на Орбан. Това, което се случи, бе провалът на демократичната република и на либералния режим на пазара, който й помагаше в създаването на един социален ред, очевидно превъзхождащ предишния. Ако хората бяха усетили, че са, макар и малко, по-свободни и по-сигурни, или дори че участват в едно благородно, щедро, дръзко и заслужаващо саможертва политическо приключение, те щяха да понесат нещастията и да защитят републиката си от всякаквите кандидати, решили да я управляват. Но това сякаш не се е случи. Даже напротив – изглежда, че режимът преди 1989 г., макар и репресивен и ограничаващ, бе способен да предложи по-добра социална защита, пълна заетост, реално увеличение на заплатите, по-добро здравеопазване и хигиена, евтини и достъпни развлекателни дейности, по-богата култура, чиито прояви са на такава цена, че да могат да бъдат посетени от всички, по-голяма равнопоставеност, липса на расизъм, ниски нива на престъпност, видимо и необратимо подобряване на повечето материални условия с изключение, може би, на потребителския избор. За тези придобивки бе платена висока цена – лицемерие, цензура и конформизъм. И въпреки че заради историческите си корени системата беше набеждавана за „социалистическа“ или „комунистическа“, Унгария беше морално и културно консервативна социалистическа държава, която за първи път след времето на изостаналите аграрни общества предостави сравнително модерни стандарти за живот – от вътрешните водопроводи, през грамотността и умението да се правят прости аритметични сметки, до неща, които обикновено се забравят – освобождение от стария свят на подчинение, насилствено раболепие и почит към аристокрацията, дворянството и представителите на предишната авторитарна държава с нейните страшни жандарми, бюрократи и военни офицери. Без повече целуване на ръце, без повече поклони. Вместо кастово общество, така нареченият „реален социализъм“ създаде класово общество и замени мистиката на национализма и религиите (като законодателни идеологии) с наука и технологии, определяни погрешно от позитивистките и прогресивни философски течения като марксизъм.
Очевидно обществото беше обикновено, прозаично, сиво и лишено от трансцеденталност – поне след падането на сталинизма около 1956 г. Хората не го харесваха, но им беше доста удобно да живеят в него. Това, което липсваше, разбира се, бе политическата активност, която, колкото и парадоксално да звучи, бе по-необходима тогава, отколкото в условията на либерален пазар, тъй като решенията на обществото, отнасящи се до планирането, например, имаха доста по-голяма относителна тежест. Липсваха и механизми за самокоригиране – нещо, с което Ленин и Троцки бяха напълно наясно. Ограниченията, приемани почти като съдба, се изразяваха в поставянето на физически граници на технологичните и икономическите усилия от страна на външния свят (външен спрямо блока на „реалния социализъм”) и затова те изглеждаха непостижими за обикновените източноевропейски граждани. Тази „освободеност” от политиката може да бъде разглеждана като причина за любопитния и специфичен индивидуализъм на източноевропейците с присъщите за тях безразличие към институциите и привидно непоклатима вяра в личното. Много хора смятат (но в никакъв случай не всички), че натрапването на политиката на плурализъм не представлява по-голяма свобода, а просто един много лош и скъп начин на управление на обществените дела, тъй като много често тази плуралистична политика не представлява нищо повече от демократична фасада, зад която се крият алчни лични интереси. В същото време, източноевропейците искрено харесват основните свободи, особено правото на свободно изразяване, тъй като – като потомци на едно общество от позитивисти и агностици – изпитват дълбоки съмнения по отношение на властта под каквато и да било форма. Популярното западно виждане, че липсата на (буржоазни) демократични традиции в Източна Европа означава склонност към подчинение, е абсолютна безсмислица. Широко разпространеното презрение към либерализма – както към представителното управление (наричано „парламентарна демокрация”, което е почти оксиморон), така и към анти-егалитарното общество на пазара - не предполага нито дисциплина в поведението, нито спазване на законите, нито пък означава зачитане на традиционните морални идеи по отношение на сексуалността, образованието или обноските. Но колкото и да са непокорни източноевропейските народи, социалната разруха, причинена от прехода към радикални режими на пазара - която доведе, например, в Унгария до загуба на почти половината от съществуващите през 1990 г. работни места в рамките на две години – бедствие, от което страната така и не се възстанови – има своите неоспорими последици. (И когато говоря за Източна Европа, аз винаги имам предвид най-важната източноевропейска страна – Русия – и бившите съветски републики.)
Тези последици, макар и може би по-остри от тези на северозапад, но все пак доста подобни на последиците в други полупериферни страни, като най-индустриализираните райони на Азия и Латинска Америка, трябва да са очевидни и разбираеми за всички.
Това са последиците от разрушаването на социално ангажираната държава, на един признат егалитарен ред и на влиянието на работническото движение (синдикатите и класовите партии), които създадоха баланс между капитал и труд, между десница и левица, между Изток и Запад. След края на „тридесетте славни години” на европейската социална държава (и само „двадесетте славни години” в Източна Европа, където дивият и строг сталинистки режим завърши едва в началото на 60-те години на ХХ век), когато спирачките на господстващите сили не можеха вече да задържат печалбите и да форсират растежа и преразпределението, особено егалитарното преразпределение, възникнаха нови проблеми.
С намаляването на данъците върху капитала, либерализацията на международната търговия и развитието на новите технологии, както реалните заплати, така и броят на работните места започна да пада, понякога дори стремглаво. Това се случи точно в момента, в който хората, преди това крепени от мрежите на постоянно разширяващия се пазар на труда и съпътстващите го ползи, като например безпрецедентния социален дял на образователни и здравни услуги, неволно изпаднаха от системата – именно в момента, в който държавата с орязаните си бюджети трябваше да се опита да се погрижи за отпадащите (безработни, имигранти, деца и възрастни, и др.), които по никакъв начин със собствени усилия нямаше да бъдат в състояние да печелят прилично възнаграждение.
С все по-оскъдните държавни ресурси за задоволяване на все по-нарастващата нужда, правителствата на така наречените развити индустриални страни - с някои отделни изключения, известни като „леви популисти” в Латинска Америка - трябваше да намерят нови политически инструменти, с които да накарат обществата да замълчат. Тези инструменти, разбира се, са различни, но имат някои общи елементи, които могат да бъдат лесно обобщени в следното: яростна идеологическа атака, унищожителна за постиженията на кампаниите за правата на човека от миналото, бореща се на два фронта – морализаторски и биологичен – със социалните различия и неравенства (описвани с неутралния термин „многообразие”).
Във всички капиталистически общества, в крайна сметка, има само два оправдани и легитимни източника на доход: капиталът и трудът. Спрямо тях останалите са като “примеси” в системата, които обаче са били толерирани благодарение на мъглявата и колеблива идея за социални права, интерпретирани в духа на социалната държава и социалния демократичен хуманизъм. Подобно виждане е вече опровергано. Хората, които не работят, защото не могат, са смятани за по-малко ценни или по-точно казано – за паразити. Получаването на социална помощ или държавна субсидия от какъвто и да е вид се заклеймява като злоупотреба, характерна за мързеливите имигранти, самотните майки, безработните и негодни за работа, пенсионерите, инвалидите, държавните служители, студентите, артистите, интелектуалците. Според Никола Саркози, само la France, qui se lève tôt (Франция, която става рано), заслужава уважение, т.е. тези, които нямат работа, са полукриминални типове и лентяи. Експулсирането главно на цветнокожи чужденци показва на всички, че хората извън системата са в същността си – т.е., от гледна точка на расата - чужди и заслужаващи морално порицание.
Колкото по-ожесточена е борбата за тези намаляващи ресурси, толкова по-жестока е и конкуренцията за социални услуги, като претендиращите за тях са в пъти по-многобройни от реално нуждаещите се от подобни услуги, а политическото измерение на тази борба се изразява в ярка терминология от типа на “морално и интелектуално превъзходство”, “физическа пригодност” и т.н. Тези, които са послушни, млади и гъвкави, са добре дошли в системата. А да се опълчиш срещу тези критерии, означава да се опълчиш срещу естествения ред в природата. Тези, които не желаят или не са способни да се конкурират, ще бъдат принудени от страна на държавата и ако е необходимо, това може да стане и с помощта на полицейски методи. Противниците на „свободната пазарна икономика” биват заклеймени като утописти, привърженици на тоталитарната власт, мъже (и жени) от миналото, които застрашават новите свободи, извоювани с много труд.
Тук се появява и новото дясно мнозинство в унгарския парламент. Всеизвестно е, че управляващата партия има 2/3 мнозинство, което й дава правомощия да внася промени в Конституцията и дори да предлага нов Основен закон. Ръководителят на това мнозинство, министър-председателят г-н Виктор Орбан, беше смел, усърден и основателен критик на неоконсервативната политика на предишното, масово непопулярно, безсилно и корумпирано социално-либерално коалиционно правителство. Наред с други инициативи, той подкрепи референдума, иницииран от синдикатите, срещу университетските такси и таксите за здравно обслужване, който бе спечелен. (След това той въведе отново и двете такси без нито един протестен вопъл от страна на обществото). Що се отнася до другите му планове, те си останаха неизяснени по време на цялата му предизборна кампания. Повечето от взетите ключови мерки, приети впоследствие, тогава останаха необявени. Изненадата се оказа огромна.
Известните му подвизи не подлежат на изброяване, тъй като списъкът е твърде дълъг, а невероятната скорост, с която се приемат нови закони, затруднява проследяването на промените. Като пример за това как се случват нещата в Унгария, нека вземем 23 декември 2011 г. (т.е., последният ден преди коледната ваканция на парламента), когато мнозинството прие закон, който внася промени в 219 други закона (в действителност, броят им се оказа 307), което бе съобщено на 30 декември; те влязоха в сила на 31 декември, само част от тях на 1 януари, за да изпреварят намесата на Конституционния съд при приемането на новата Конституция, тъй като в нея се отнемат някои от правомощията на съда. Нямаше никакви обсъждания. През почивните дни медиите вяло отразиха тези събития, някои хора и до днес не знаят за тях и поради тази причина никой не ги и критикува. За хората това е минало, макар че тези стъпки изцяло променят същността на унгарската държава. Погазени са всички законови и конституционни права. Задължителните обсъждания и съгласувания са заобиколени с претекста, че законодателните промени в парламента, които обикновено се предлагат от кабинета, се представят с помощта на така наречения във Великобритания „private member’s bill” (частен законопроект на парламентарен представител), който не е подвластен на обичайните процедури. За това колко спонтанно е това решение, може да се съди от случая, при който един проектозакон се предлага от името на несъществуващ депутат, но въпреки това се гласува и се превръща в действителен закон. Целта на тази законодателна вакханалия е пределно ясна: на първо място, да се запази властта на управляващата партия чрез назначаване на висши държавни чиновници за период от девет или дванадесет години, които да могат да бъдат сменени единствено при наличие на 2/3 мнозинство, вероятността за което е минимална. Другата причина е желанието на управляващите да поставят свои политически и икономически съюзници на ключови държавни постове, които досега са били заемани от официално избрани лица. Повечето местни съвети (въпреки че в момента десните контролират 93% от тях) ще бъдат или сменени с правителствени служби, или ще се разделят със значителна част от правомощията си. Чрез различни трикове целият апарат на различни институции, като съдилища, прокуратура, държавни одиторски служби, медийни бордове, университети, културни институти и т.н., ще бъде завинаги сменен от служители с дясна принадлежност. Всички сектори на управлението са подчинени на изпълнителната власт. В новата Конституция вече няма основни човешки права, тъй като те стават обвързани с изпълнението на задълженията. Членът, който гарантира, че „за една и съща работа се получава едно и също възнаграждение”, вече не е част от „свещения” текст. Избирателният закон е претърпял промени, които на практика не позволяват смяна на правителството. А стачките и референдумите са невъзможни за организиране.
Към Конституцията са включени редица мерки, които да предотвратят възможността за промени, като например променяне на скандално нечестния плосък данък. Напълно основателно се очакваше Европейският съюз и западната либерална преса да се противопоставят на ограниченията, наложени върху Националната банка, но почти никой не обърна внимание на протестите на Европейската федерация на профсъюзите срещу деспотичното трудово законодателство.
Най-ключовият пост в разузнаването в момента се оглавява от личния бодигард на г-н Виктор Орбан, а останалите постове се заемат от съмнителни фигури от сенчестия частен охранителен бизнес, близък до десните. Пред съда бяха изправени много влиятелни хора по обвинения в корупция, но в по-голямата си част те принадлежат на социалистическите среди. Комунистическите партии и техните наследници, включително основната опозиционна партия на социалистите, в новата Конституция фигурират като „престъпни организации”. Образователната система стана високо селективна и дискриминационна с доминиращо католическо мнение. Улици, кръстени на борци срещу фашизма (или в които се споменава думата „република” или президента Рузвелт; но затова пък има нова статуя на президента Роналд Рейгън), са преименувани.
Популистките мерки на дясното правителство включват национализация на частните пенсионни фондове, специални данъци за някои чужди банки и вериги за продажба на дребно, като Tesco, както и частично обръщане на заемите за ипотека, сключени по курса на чуждестранна валута, в унгарски форинти (при условие, че неизплатената част от дълга се изплати навреме и в пълен размер). Тези мерки провокираха яростта на западните европейски финансови кръгове. Освен това, от тези промени, за съжаление, могат да се възползват само някои представители на средната и по-скоро високата класа, но те поне забавиха, в някаква степен, за няколко месеца или седмици, шеметната скорост на все по-здравото затягане на колана.
И така. Колкото и съмнителни да са ползите от буржоазната демокрация, никой здравомислещ човек не може да остане безучастен, когато пред очите му се извършва масирана атака срещу гражданските свободи и лишаването на унгарския народ, особено след приетия злощастен медиен закон, от свобода на словото, както и от възможността да налага волята си по мирен път.
Но какво целят тези промени?
Това е въпрос, който остава встрани от фокуса на международните медии. И тъй като нито г-н Орбан, нито неговите колеги са чудовища, е редно да се запитаме какви са мотивите на управляващата партия, за да застане зад такива промени.
Това, към което г-н Орбан си мисли, че се стреми, е нещо като национално възраждане. Той се опитва да сложи край на несигурността, липсата на посока, постоянно менящите се приоритети и явния упадък на държавата през последните двадесет години. Той се стреми не само към възвръщане на националното величие, но и на икономическите успехи, както и на преустройството на държавата, която, не без основание, той смята за неефективна, хаотична, бюрократична институция, която никой не уважава. Всъщност, част от идеите му не са нещо ново. Той вярва в изтърканата либерална идея за нуждата от силна и многобройна средна класа, която да се превърне в гръбнака на нацията, класа, която е предприемчива, дръзка, умерена и трудолюбива. Всички данъчни реформи, всички финансови субсидии са основно насочени към тази млада средна класа (към която принадлежи и самият Орбан, както и приближените му). Неговият идеал са дребните предприемачи, независимата средна буржоазна класа, патриотичните, лоялни, религиозни, тачещи традицията и уважаващи закона граждани. Този начин на мислене много напомня на идеята на г-жа Тачър за „демокрация, базирана на частната собственост”. Поради тази причина десните подкрепиха придобиването на жилища от представителите на средната класа, което пък е в основата на кризата с жилищни заеми както в Унгария, така и по целия свят. Унгарската десница, също като европейските (най-вече централноевропейски) консерватори, смята, че сред противниците на тази средна класа са и винаги са били, от една страна, мултинационалните компании, международните институции и финансовите капиталисти, а от друга страна, пролетариите, бедните, комунистите, наречете ги както щете, плюс неквалифицираното простолюдие. Унгарската десница не е обикновена, старомодна расистка партия. Тя е против помощите за бедни, социалната субсидия за безработни, чиито представители са най-вече от ромското малцинство (всъщност, това не е съвсем вярно), както и против всяка „непродуктивна” обществена прослойка, която партията нарича „пасивните” (термин, който включва в себе си и пенсионерите, срещу които се надига една особено неприятна и мощна вълна от омраза). Точно поради тази причина, според мен, десните са и толкова радикално настроени срещу синдикатите.
И за да наложи този нов ред, новата авторитарна държава се нуждае от средства, които правителството се опитва да набави чрез орязване на разходите - ново орязване, още орязване и пак орязване. Ето защо не се заделят пари за изкуство, археология и опазване на културните паметници, за книгоиздаване, научно-иследователска дейност (мерки, които допълнително целят изключването на лявата и либералната интелигенция); няма пари за обществен транспорт, за околна среда, болници и клиники, за университети, начални училища, за помощи за незрящи, за хора с увреден слух, за инвалиди и болни. Пари се дават само за спорт, който подпомага изграждането на борбен дух, екипност, лоялност, самодисциплина, мъжество и т.н.
Освен това се наблюдава обща склонност към конкретни действия, а не само думи (още известни като критическа мисъл). Т.нар. clasas discutidoras (дискусионни часове), така презирани от дон Хуан Доносо Кортес и най-добрия му ученик, Карл Шмит, също не се радват на одобрение. Но в това няма нищо странно, консерваторите винаги са ненавиждали интелектуалците (това важи най-вече за представителите на „интелигенцията” сред консерваторите) и дори интелектуалните сбирки по кафенетата; и до сравнително скоро са смятали, че Френската революция е започнала от les sociétés de pensée(обществата на мисълта – букв. превод) и масонските ложи.
Г-н Орбан говори за „общество, което се базира на трудоспособността” и официално обяви края на социално ангажираната държава (дори и досега да сте си мислели, че социално ангажираната държава е част от миналото, това вече не е от значение). Тази позиция на Орбан го поставя редом до господата Камерън, Саркози, Барозу, Монти, Рахой, Харпър и уважаемите дами Меркел и Лагард, които пък от своя страна биха се възмутили ужасно, ако им кажете, че позициите им си приличат с тази на Орбан. Разликата между тях и г-н Орбан е, че той е по-дързък и последователен, а и не е обвързан с цялата тяхна помпозна церемониалност. Поради тези причини г-н Орбан си позволява да въведе една радикална форма на трудово ангажирана държава (чиито основи бяха поставени от господата Клинтън и Блеър). Това значи, че можете да получавате помощи за безработни само ако се съгласите да извършвате определена от властите работа под контрола на Министерството на вътрешните работи (структура, която толкова се харесва на източноевропейците) за оскъдна надница, която е далеч под минималната за страната. Първият опит за налагането на тази не чак толкова насилствено трудова система е извършен в едно село, печално известно с, нека ги наречем, „расовите си инциденти”, в които взимат участие неонацистки паравоенни отряди, и което се отличава с това, че наскоро си е избрало неонацист за кмет. Мнозинството от „обществените работници” са от ромски произход и работата им се следи стриктно от полицията, като има много случаи на тормоз и унижения, а десните медии цинично наричат тези хора „срамежливи работници”. Слава Богу, некомпетентният унгарски държавен апарат не е в състояние да организира мащабно прилагане на тази система, но намерението му е кристално ясно.
Парадоксалното в случая е, че Европейският съюз и американското правителство атакуват г-н Орбан, но като цяло са напълно съгласни с политиката му. Упорито се противопоставят, обаче, на неговите претенции за независимост и голословната му реторика срещу банките. Забележително е как унгарската официална пропаганда продължава да твърди, че международните леви сили тероризират унгарското правителство. Нищо чудно, че хер Мартин Шулц, новият (социалдемократ) председател на Европейския парламент, попита дали сеньор Барозу или мосю Ален Жюпе са част от тези леви сили. Но тези хора забравят старата теория на централноевропейската радикална десница, че финансовият капитал и комунизмът са почти едно и също нещо. И двете системи са космополитни, модернистични, светски и републикански.
Като оставим настрана всичко това, що се отнася до унгарците, трите най-ключови фактора в живота ни днес са: правителството на г-н Орбан, унгарската тройка – ЕС/МВФ/САЩ, и националното противопоставяне. И трите фактора са категорично решени да наложат орязване на разходите, ново орязване и пак орязване. От тази гледна точка, заклеймяването на унгарската десница от западните медии, западните правителства и международните финансови и политически институции изглежда като пълен фарс. В момента се води епична борба за малкото ни останало ценно нещо. Не искам да кажа, че краят на буржоазната демокрация в Унгария е нещо дребно – всъщност, това е нещо ужасно. Историята ни учи да не пренебрегваме разликите между различните капиталистически режими, но тези разлики са по-скоро количествени, отколкото качествени, а авторитарният уклон на съвременните буржоазни правителства по света е доста явен.
Продължителните атаки на западните медии (някои оправдани, други не) вече провокират силен националистически отзвук в Унгария – неонацистки парламентаристи запалиха знамето на ЕС, а хората недоволстват, че правителството им, колкото и да е непопулярно, се демонизира на международната сцена. Националното недоволство (за съжаление, донякъде оправдано) ще мобилизира десницата срещу демократичните и социални протести, а от това ние най-малко се нуждаем в момента. Освен това, то ще даде тласък на правителството на Орбан към ужасяващия курс, който той е поел - към „Голямото нищо”. В този смисъл, западните лидери не се проявяват като особено далновидни и отговорни.
И тук стигам до най-важната част от това есе – проблема с националния суверенитет.
Ако поне условно приемем, че капитализмът няма намерение да ни напусне скоро, тогава трябва да се запитаме дали налагането на политическа воля отвън е нещо полезно или вредно за демокрацията. Видяхме, че една от последиците от кризата за страни като Италия и Гърция е налагането на върхушка от технократи отвън: представители на официалната власт, които не са избрани, а са бивши управители на банки, които не са получили реален обществен мандат за дейността си. Ако с авторитарните си, нека ги наречем полу диктаторски мерки, г-н Орбан възпрепятства обществената воля, то тогава би следвало да се спре и намесата на чужди сили. За разлика от тях, поне г-н Орбан е участвал в избори, за да заеме този пост. Има много начини да се разруши демокрацията. Единият от тях е чрез изнудване. Когато международните сили заплашват унгарското правителство със спиране на фондове и други подобни санкции, това, всъщност, е силова намеса в политиката на суверенна страна. Поне за честните либерали тази намеса се приема за грешно действие.
Има само един политически участник, който легитимно е призван да реши този казус и това е унгарският народ. Унгарците се радват на солидарността, съчувствието и моралната подкрепа отвън. Благодарни сме, че злощастното ни положение не е останало незабелязано в столиците на великите сили. Но съдбата на държавата ни е в наши ръце. И трябва да се подчинява на собствената ни воля. Наистина, намираме се в много тежка ситуация, но щом десницата е обвинена в това, че не слуша гласа на своя народ, не е редно външни фактори да заместват този глас. Много сме ви благодарни, но ще се справим сами. Ще бъде жалко фарсът в Страсбург, Брюксел и Вашингтон да обедини патриотично настроените унгарци около най-лошия им противник – г-н Виктор Орбан. За него това ще бъде триумф, а за нас - горчива и може би заслужена загуба.
Една истинска и автентична демократична опозиция в Унгария трябва да се противопостави не само на демоничната десница, но и на катастрофалните за държавата ни сурови мерки на финансова дисциплина, които налагат Европейската комисия, Европейската централна банка, Международният валутен фонд и Американската администрация. И ако се появи такава опозиция, тогава можете да спрете да се притеснявате за Унгария.
(специално за „Култура”)
Превод от английски Цветелина Вътева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
