Български  |  English

... Как ехото заглъхва

 

Преди година започна „Диалог за бъдещето” – инициатива, която трябваше след две години да предложи национално споделена идея за българското образование. Тогава гръм не удари. Тогава, освен водещият Явор Джонев, забележителни изказвания направиха Румен Петров, Иван Игов и Димитър Камбуров. Беше ясно, че има с кого и за какво да се работи, да се спори. След това „Култура” публикува статията ми „Участвам...” (някои я нарекоха консервативен манифест), а на 16 март т. г. - статията „Разсъждения върху системата на училищното образование” на Явор Джонев във връзка с проектозакона за българското средно образование. Времето тече, не виждам резултати. Ако сме още на фаза „разсъждения”, не значи ли, че закъсняваме? Ако „Култура” иска да е терен на дебата, нейна грижа беше да осигури повече мнения на „диалогистите”, да ги юрка, ако трябва.
 
Ще се опитам да кажа неща, които никой не написа, а са важни. Ще допълня разсъжденията с надежда, че някой ще ме потвърди или оспори, че диалогът няма да заглъхне.
Ако проектозаконът за образованието е на път да бъде изтеглен тихомълком от самите му автори, това би била добра новина. Можем да се върнем към принципите, които стоят зад закона. Това Явор Джонев прави успешно. Според него, принципите, залегнали в проектозакона, са: авторитарност, конкурентност, егалитарност, а не би трябвало да е така. Трябвало „да предвидим възможни сценарии за развитие на България и света с хоризонт 20 до 50 години напред”. „Разсъжденията” са посветени на насоките на закона, които авторът оспорва и предлага своето виждане, а това трябваше да направят повече хора... досега.
„Разсъжденията” формулират основния проблем така: „Как да образоваме децата, за да могат да са успешни и щастливи в общество с добро качество на живот?” Тази постановка излишно товари уравнението с неизвестни параметри. Можеш ли да си щастлив и успешен едновременно (какво е успех, каква е цената на успеха)? Какво е добро качество на живота (нивото или цената на потреблението)? Ако познанието носи скръб, за какво щастие говорим? Ако не можем да знаем какъв ще е светът след 50 години, за България сме наясно (няма защо тепърва да си я представяме) – под 50% етнически българи, над 50% извън трудовата заетост. Такава е изходната позиция. Проблемът на обществото не е как да бъде доволно и щастливо след 50 години, а как (и в името на какво) да оцелее... при това положение. Може би някой „ще се срамува”, че на фона на огромен материален прогрес, днес отново мислим за оцеляване? Да се срамува който ще, човечеството главно оцелява, откак се помни... С този товар моята позиция неизбежно ще изглежда консервативна, а всяка, която не страда от „излишен песимизъм” – либерална, но това са просто етикети. Либерализмът може да бъде плодотворен в условия, каквито нямаме. Струва ми се, знам защо либерализмът на г-н Джонев ми се вижда имитативен, привнесен. Иззад него наднича „правото на щастие”, важен елемент на общата беда, споходила света... Ако приемем, че щастието (на индивида, на обществото) не е цел, а дори може би не е и ценност, камо ли право, „уравнението” ще се опрости значително. Тогава може би ще отговорим по-лесно какви са задачите на България в следващите 50 години. Според мен те са:
1. Да се помири, сближи, заобича със своите цигани, чужденци и съседи. 2. Да произвежда храни в достатъчно количество и качество (за себе си и износ). 3. Да въвлече в това производство всички възрасти.
Изглежда доста постно и прекалено просто, но напълно конкретно и... реално.
В „разсъжденията” нещата са значително по-сложни (вероятно в интерес на научната им пълнота). У Джонев ключовите стратегически фактори в образованието са... 14 плюс законодателството. Оттук нататък пред научната мисъл се отваря безбрежно поле от дейности по изучаването, формулировката, взаимодействието и контрола върху „факторите”. И макар той да е прав, че нормативната база трябва (само) „да осигурява възможности за развитие и установяване на добри практики, вместо да се опитва да ги вменява”, то не беше ли време (без да чакаме закона) да кажем и покажем добрите си практики (ако ги има). Ако не, тогава ще трябва да признаем, че администрацията пречи на алтернативите, на инициативите, на индивидуалните решения и на експериментите, което всъщност признава... Но! Не отива по-далеч по пътя на логиката, която казва: Долу тази администрация! Защото това вече ще е политика, а българският либерализъм е прекалено плах, за да влезе в политиката подобаващо. Г-н Джонев иска още „да се създадат независими организации (не синдикати!) за професионално развитие (...), които да саморегулират професията чрез система от кодекси и... т.н.” Значи така? Още структури? Още бюра? Хоризонтално развитие... Защото пътят по вертикала е труден, е политика? Ако синдикатите ни са лоши, защо не се погрижим да станат добри, нали са наши? Ако са казионни, къде е гаранцията, че новите „организации” няма да станат такива и те?
Хоризонталното приплъзване е един от пороците на образованието, на българския начин на мислене (в науката, в политиката, в бита). Като не мога да се преборя, ще заобиколя... това е стратегията, която г-н Джонев предлага.
Споделям напълно тревогата му, че след пет години учителската професия ще се обезлюди, ще остане без хора. Какво той (пред)полага обаче, че може и трябва да стане? Да се подобри заплащането, авторитетът на учителя, материалната база, отговорността и съучастието на семейството, да се отпусне бюрократичната хватка. Правилно! Обаче откъде ще се вземат стотици добре обучени, морални и трезви идеалисти, които да заместят напусналите? Това г-н Джонев не казва, а и не би могъл. А дори да дойдат от нейде, няма ли да е за сметка на нуждата ни от лекари, инженери, агрономи - ние разчитаме на същия, все по-ограничен контингент можещи? Докато не получа правдоподобен отговор, недоверието ми към посоката, която „диалогът” взе, ще расте. А сега – един дълъг цитат от „Разсъжденията”:
Ние вече не искаме работници, които са грамотни толкова, колкото да изпълняват инструкции и да са добри консуматори. Имаме необходимост от самостоятелни личности, които могат да мислят концептуално, способни са да осъзнават сложни модели и взаимовръзки – и които да създават нови, които могат да научават нови неща ефикасно и критично – които са съзидателни личности.” И още, и още... все в същия дух... сякаш е писано от Людмила Живкова преди 40 години. Още тогава беше ясно, че това е налудничава утопия. Защо човек с претенции за реализъм ще пише и чете такива неща в 2012-а? Познавах неколцина, които разбираха единствено от двигатели с вътрешно горене. Това им позволи изключително достоен и полезен живот на трактористи, механици и комбайнери. Хора със самочувствие, с интереси, които в никакъв случай не бяха ренесансови личности.
Питам, кои сме тези ние от цитата. Учителите? Национално отговорните бизнесмени? Т.нар. интелектуалци? Правителството? Народът? Очевидно не. Кой?
Излезте на улицата. Ако имате късмет, след 10 минути ще се натъкнете на изкоп. В изкопа някой нещо върши, а отвън седмина се подпират и мислят концептуално. В научните институти е същото, но тях пък няма да видите да мислят заедно. България има остра нужда най-вече от изпълнители (овчари, градинари, стругари, железари, шофьори), колкото до консумеризма – няма накъде повече. Не на ниво яхти и пътешествия, но на ниво кръчма и дискотека. Тук именно е време да признаем, че науката, знанието, моженето, идеите... мъдростта не са желани, уважавани, ценени именно от народа. Защото науките са имплицитно чужди на мечтания консумеризъм, на „щастието”, защото нито знанието, нито потреблението сами по себе си са гаранция за щастието на народите. На практика, точно това отчуждение на масите от науките доведе до дипломите без покритие.
Във финала на статията на Явор Джонев има обещание за разбор на основните принципи за конструиране на новата образователна система. Вероятно ще стане дума за оценка на 15-те фактора, което ще доведе до поне 15 стратегически извода. Ще рече, констатациите за състоянието на образованието и изборът на насока са изминат етап? Щом е така, да опитам да резюмирам моите констатации.
Учениците и техните родители не искат знания и умения, искат дипломи. Образованието има самозадоволяваща се функция. Учениците очакват/изискват все повече забавления и все по-малко контрол. Образованието (дипломата) няма нищо общо с морала (дисциплината) и с физическата култура (здравето). Учениците са кекави, непохватни, невъзпитани, апатични. Тенденцията е отговорността за това да се вмени на семейството, което е правилно. 30-годишните на ХХІ век са по-инфантилни от 15-годишните на ХІХ век. В бюджета на времето им игричките в Мрежата оспорват съня и труда. Продължителното образование е скрита безработица, а не интелектуална необходимост.
Достатъчно. Предвид тези днешни констатации и с оглед трите (много вероятни) български императива на възможното бъдеще, ще опитам да сглобя правдоподобна картина на възможното образование:
За разлика от г-н Джонев, смятам, че законът е длъжен да изиграе решаваща роля за стремежа към добро образование. Формите на принуда (наказанията) на учениците са абсолютно задължителни. Националният характер доказа, че работи продуктивно по принуда. Законите (дори добрите) са принуда. Нямаме време да чакаме промени след „експерименти отдолу”. За 22 години щяхме да дочакаме. Следователно е нужен колкото може по-кратък, далновиден, реален, строг и приложим закон... колкото може по-скоро. Добре би било да бъде направен от хора извън администрацията. Това може да стане само с буря и (политически) натиск.
Заедно с някои други диалогисти, смятам, че числената оценка на успеха, конкуренцията, практиката „на моркова и тоягата” и тестовете са незаменими. Смятам, че обещанието да се запазят всички училища е чист популизъм. Смятам, че запазването на броя, обхвата и цикличността на учебните предмети е безпредметно. Смятам, че централизираната форма на оценка на резултатите, възможностите и способностите е неизбежна. По-добре да се съсредоточим върху въпроса кой и как ще я прави. Как да осигурим достойно възнаграждение, алтернативност, оригиналност, състезателност, цикличност и почтеност на тези, които ще я правят.
Как си представям доброто образование при изброените условия и намерения? Трудно бих могъл, без някакви репери в миналото. В Древна Гърция от родителя се очаквало да научи детето си да чете и да плува. Оттам нататък грижата имала държавата (полисът). За да имат здраво, учено и възпитано поколение, боят бил универсалното средство, а физическите и умствените упражнения си оспорвали лъвския дял на учебното време. Общината плащала билети за театър и състезания... не само на учениците, а и на робите.
В европейското продуктивно минало детската работна сила имала значителен дял чак до втората фаза на капитализма. Отсъствието на понятието „дълг” в ранна възраст доведе до изчезването му във всички възрасти. Либералните глезотии и отлагането на трудовите, военните и семейните задължения изправиха европейските народи пред демографска пропаст. Тук бих могъл да се аргументирам по-обстойно, ако имах място.
Поразително е отсъствието на техническия прогрес от концепциите на момента. Още и още компютри в класните стаи (плюс тези, които имаме вкъщи)? Главната придобивка на новото време засега е извън намеренията на „диалогистите”. Широката употреба на телевизионни образователни програми отдавна можеше да освободи голям брой учители от класната стая. Над всеки бордей стърчи сателитна чиния. Не само учениците, цялото семейство можеше да гледа учебни програми вместо сериали, порно и комар – у дома, по чорапи, в удобно време. Колкото пъти е необходимо. По всеки предмет, на всяко ниво има изключително полезни, мъдри, достъпни, човечни, красиви научни филми. Колцина учители издържат сравнение с тях... в известните условия? Само филмите на „Вайасат” (ако поправим идиотския им превод) могат да запълнят задължителната учебна програма (без езиците и литературите, но с известен принос и там). Тогава, какво чакаме още? България никога повече няма да е селска, но може да стане фермерска. Трябва ли децата от село и малкия град от малки да пътуват надалеч всеки ден, вместо да помагат на семейството и да учат у дома? Трябва ли, в името на децата си, родителите да оставят имот, поминък, свобода? Ще гледаме ли още сериали, вместо учебни филми, които, освен науки, преподават добродетели..?
При това положение, какви сгради и колко учители ще са необходими? Колко басейни? Къде? Ще са нужни нови гимназиуми – т.е. физкултурни салони, нови общежития. Зелени училища, младежки лагери, походи, екскурзии, масов спорт... при толкова празни хотели. Науките днес могат да се преподават и изпитват дистанционно, но на общуване, дисциплина, уважение можем да се учим само присъствено – като елините. Учителят-атлет ще е класен ръководител, ще е баща, докато учениците са при него, ще е лидер. Той ще се грижи за дисциплината, той (или тя) ще проверява кой/коя какво прави у дома, как живее. Когато той или тя е толкова всестранна и отговорна личност, ще може да бъде и по-добре платена и уважавана. Нищо чудно тогава да са необходими пет пъти по-малко учители от сега. Треньорът-възпитател-психолог ще трябва да балансира дистанционното обучение в циклични периоди от първи до осми клас. На 16 години пилетата ще излитат от гнездата – натам, където реалните им успехи, възможности и амбиции ги поведат. На тази възраст те са напълно полово зрели. Четирите години в повече са напълно излишни.
Преди половин век България си унищожи селото заради индустриализацията и администрацията. Сега ще доубива народа и земята си... в името на образованието.
Да помислим за това.
още от автора


2 - 16.04.2012 16:34

моя грешка
От: Хри.Сто.д-р ХонКауза
По погрешка моят (по-горен, предназначен за тука) коментар първо попадна под уводната великденска статия на
http://www.kultura.bg/bg/article/view/19600
откъдето май нямам как да я отстраня.
Хиляди извинения.
1 - 13.04.2012 19:57

вероучителкa
От: Хри.Сто.д-р ХонКауза

Доста блестяща статия; стегнат, немногословен език; подкрепям становищата (вкл. най-консервативните) на П.П. срещу Я.Д. и ако затрябват мускули в размишленията ... Състоянието на деЦкото образование (щото порасналите повечето Хайделбергстваме) не би възхитило Рада Госпожина; академията пък се изпрошна към какви ли не специални интереси в “дипломния бизнес”, като върхът постигна ПУ със Хонорис Кауза за физКУЛТУРист (Лечков поне си спести палячовщини на стари години и стана кмет на голям град за съсипване).

По-блестяща няма ли да стане -преди да заглъхне ехото съвсем- като вметнем друг аспект не за пренебрегване: духовното, душевното, моралното възпитание на малцинството българчета.

Висшите “духовници” на мутроПОЛИТИЗИРАНАТА БПЦ агресивно лобират за задължително вероучение в българските училища със средновековната мотивировка, че в това е същината на българщината, на духовността, на морала на идните поколения.

Може да беше вярно през византийско, през турско, в борбите за независимост от Фенер махала; но в напредващия 21 век, след разбулването на истинския облик на висшия клир ...? Кога в историята поповете са стопанисвали църковното като СОБСТВЕНО, като бащиния, като стока за покупко-продажба на свободния пазар -без контрол, а и без данъци- както в развилнялото се разграбване на новокапитализЪма?

Но това не са ни заводите, комбинатите, текезесетата и “социалистическата” собственост, това са всенародни светини вековни, от дедите ни завещани за внуците ни, които сме взели от тях на заем, а църковниците са допуснати да влязат и стопанисват в добросъвестно служение Богу, а и Народу, та да се препитават, нищо повече.

Никой от сегашните не е основоположил Бачковския монастир, та да се разпорежда с Нотариални Актове срещу сребърници и благинки; да стиска ключовете донякъде, че НАЦИОНАЛИЗАЦИЯ е нещо, което нервираните български съселяни умеем.

“Държавата” (доколкото имаме такава, и тя днес едни, утре други стеснителни функционери на заплата) като няма изпълнителна власт в “църковните” работи, нека не забравяме СУВЕРЕНА, българския Народец, който е действителният притежател = “църковното” всъщност е всеНАРОДНО, мое и твое. Йерархията е само съдържател.

1. За вероучението им е кристално ясна сметката: вземи им акъла първо, после парите. Сплашване. Идеологията на диалектическия материализъм през комунистическия режим поне излизаше по-евтино някакси; нямаше десятък, какъвто например взема мормонската деноминация.

2. Нашето образоване на какъвто хал се е озовало, само вероучителки му липсват - отново Комсомол? Под строй на църква? Нови главнокомандуващи и господари на положението? Още генералисимуси?

3. Морални ценности някои свещеници може би могат да внушат на децата ни; но далеч не всички те. Такива са изключения, общото равнище не вдъхва доверие, стана ясно. Задължителност не е уместна, има си семинарии за желающите. Данъкоплатци са и друговерците, и скептиците, стига Диктатура на “пролетариата” и на мнозинството.

А ние малцинствата нека фокусираме върху половия живот, размножаването де, че инак - вероучение ли? Шкипт?
-----------
П.Пис: Малката съседка Македония вече развива Мулти-Култи със Албански Университет (Тирана като е на непостижимо двучасово разстояние) и - в перспектива- с Алб. Акад. на Науки и Уметности, напук на МАНУ. Та вместо вероучение що не отворим Арменски Университет; в Стария Пловдив единствената функционираща институция е Сурп Кеворк. От столетия. Щото арменският поп не е Негово ПопКръстюПодобие.
П.П.Пис: Половата зрялост, гореспомената към 16 год. възраст, очакваме да достигнем с приятелчетата ми към 18, абитуриенти след матурата.
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”