Български  |  English

Колапсът на Югославия – от друг ъгъл

 

В своята статия „Колапсът на Югославия” („Култура”, бр. 12 от 30 март 2012) Стефан Попов поставя редица важни и централни въпроси. Западните Балкани и техните конфликти не стоят толкова далеч в миналото, а неизменно се намират близко до нас и в пространството. Голямото значение на Югославия в системата на международните отношения през Студената война и драматичният край на федерацията в пепелищата на горещите граждански войни за мнозинството наблюдатели и съвременници бяха неочаквани. Там все още има много непреобърнати камъни, недооценени факти, ненаправени поуки – и заслужават постоянно да се връщаме към тях. Нещо повече, непоследователната и невинаги внимателно обмислена българска външна политика към страните и народите от бившето югославско пространство прави това завръщане задължително. Трябва да знаем какво се е случило, ако искаме да реагираме адекватно на неговите непревъзмогнати последици. Статията, която е повод за моите размишления, е обявена като част от поредица, посветена на разпадането на държави през ХХ век. Като отчитам по-мащабния замисъл на начинанието, аз все пак ще се огранича само до югославския казус, възползвайки се от признанието на автора, че той е по-особен и различен, и може да бъде разглеждан отделно, например, от Съветския съюз.
Стефан Попов формулира няколко основни тези, които ще се помъча да предам накратко. 1. Югославия, подобно на СССР, е утопичен проект, но не е „радикална”, „фундаментална”, „субстанциална” утопия, която иска да преобрази света, човека, природата. 2. Подобно на всяка многонационална федерална конструкция, тя носи имперски черти, тя е „проект за квази- или пост-имперско тяло”, гради се върху допускането, че границата на националната държава е пренебрежима, а Версайската норма за национално самоопределение може да бъде безпроблемно подмината, но все пак не е истинска империя, защото няма „своя” имперска гледна точка и хоризонт. 3. Югославското пространство е гранична зона между две империи, между религии и цивилизации и Югославия се ражда от „притискането” между тях, а не от стремежите на народите, които до ХХ век не са имали средства за комуникация и в този смисъл взаимно се изключват. 4. Така в състава на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ) влизат шест нации, дори шест национални държави, защото отделните републики са формално неслучили се национални държави. 5. Тези нации участват в югославския проект поради въздействието на международната среда, а не в резултат на собствени националистически движения. Ето защо Югославия е единна, докато външната й среда налага това, и е поддържана с инструментите на административно-бюрократичната манипулация. 6. В отделните републики дремят националистически сили, особено в Сърбия, и при промени в средата те избуяват и взривяват отвътре нестабилното федеративно тяло.
Ако си позволя риска на обобщението, водещата логика тук се доближава до историческия детерминизъм: случили са се определени събития (Югославия се е разпаднала), откъдето следва, първо, че само това е можело да се случи (не е имала какво друго да прави, освен да се разпадне), и второ, винаги ще се случва по този именно начин, а не по някакъв друг (всяко подобно нещо винаги ще се разпада). Авторът, впрочем, го изразява ясно още в първите редове на статията си, като твърди, че югославският „опит за федерация на национални държави” е поначало обречен, защото е вътрешно противоречив, оттам концептуално невъзможен и в крайна сметка – практически неосъществим. На помощ е привлечено популярното разбиране, че Югославия е рожба на Великите сили. В крайния си вариант то звучи така: Великите сили създадоха Югославия след разпада на Османската и Австро-Унгарската империи и те си я разрушиха с края на Студената война, всичко това - за нещастие на обитаващите я народи. Един въпрос остава непокрит. След като говорим за толкова изкуствено творение, защо то преживява най-тежката си криза от 1941-44, кризата на немската, българската и италианската окупация, на появилата се независима хърватска държава, на вътрешните сръбски противоречия и разногласията между националните секции на Комунистическата партия и се възстановява в същия териториален вид след разгрома на Германия? Можем да имаме основателни резерви към мащаба и ролята на съпротивата в страни, като България и Румъния, но няма как да оспорим влиянието на югославското партизанско движение, освободило със собствени сили немалка част от страната и заявило волята си - първо в Бихач през ноември 1942 и после в Яйце през ноември 1943, да съгради наново Югославия. Трудно можем да го обясним единствено с коминтерновски инструкции, ако липсваше желанието на югославските народи. Впрочем, без общата подкрепа на тези народи за югославското единство трудно бихме могли да си представим и решението на Тито да се противопостави на Сталин броени години по-късно. И понеже става дума за обща воля и сътрудничество, е редно да зададем и втори въпрос: действително ли първата Югославия, т.нар. Кралство на сърби, хървати и словенци, е резултат просто на географското въображение на меродавните външни фактори? Фактите и в този случай са налице; в последните месеци на Първата световна война и сръбската емиграция на о. Корфу, и хърватските и словенски емигрантски кръгове в Лондон, и вътрешните организации в основни градове като Загреб и Любляна единодействат за създаване на обща държава, а техните представители слагат подписа си под документи, в които сърбите, хърватите и словенците са описани като „триединен народ”. Няма внушение отвън, така започва всичко. Разбира се, без благоприятна международна конюнктура едва ли би могло да бъде направено и по-важното, да добие признание.
Стефан Попов е прав, когато подчертава ту латентните, ту пряко изявени сили на национализма, моделиращи съдбата на Югославия и допринесли съществено за нейния злощастен финал. ХІХ и ХХ век са епоха на нациите, на националните държави, на мощните стремежи за национално развитие и държавно обособяване. Същевременно е ясно, че тези процеси протичат по различен начин, с различна скорост и в различни форми на различните места. Югославия не е опит за федерация на национални държави, защото от републиките, които я изграждат, единствено Сърбия има минало и традиции на национална държава. Закрилник на сръбското, не национална държава е искала да виждат в нея Черна гора при династията на Негошите, а трите години хърватска държавност под немско-италиански диктат в годините на Втората световна война едва ли могат да послужат като устойчив фундамент за историческа национално-държавна претенция. Колкото до националното самосъзнание, името Сръбско-хърватско-словенско кралство не е случайно. Другите нации тръгват да се формират по-късно.
Замисълът на Югославия надхвърля идеята за държавни обединения. Мечтата за общност на южните славяни е един от най-значимите фактори в историята на Европейския Югоизток. През ХІХ век тя постепенно набира сили и в Хърватско, и в Сърбия, разглежда се като щит срещу посегателствата на империите и чуждото влияние на Балканите, занимава както управляващите дейци и официалните идеолози, така и нелегалните и опозиционните сили, превръща се в кредо и на Никола Пашич, и на Анте Трумбич, и на Светозар Маркович. Съвместна държава със сърбите е била обсъждана, проектирана и лансирана в почти всички кръгове на българското национално-освободително движение. Ще я срещнем и у Раковски, и у Каравелов, и у Ботев, и при Добродетелната дружина. Вече след Освобождението неин основен български стожер става Земеделският съюз. В междувоенния период не можем да кажем кои са били по-големи радетели на идеята за подобно обединение – дали Милан Горкич, Йосип Броз Тито и югославските комунисти, или Георги Димитров, Васил Коларов и българските коминтерновски деятели. Знаем, че обединение между България и Югославия е дискутирано сериозно между Тито и Димитров и в Блед, и в Евксиноград през 1947. Но сближаването не се е разглеждало като нещо външно натрапено – напротив, известно е колко интензивен, макар и неподкрепян от държавите, е българо-югославският културен обмен през 1930-те. Да вземем организациите за партньорство, да вземем общите инициативи, да вземем, ако щете, приятелството между Елисавета Багряна и Десанка Максимович. Южнославянските народи са имали много активни контакти, особено в сферата на културата, десетилетия преди формирането на Югославия. Да, вярно, че водеща роля са играели и са претендирали да играят сърбите. Но това е нормално, след като те са били най-многобройни и с най-големи държавностни традиции. Югославизмът се вписва в сръбския национализъм, но далеч не го изчерпва. И грешка ще бъде, ако гледаме на Югославия териториално-географски: онова, което е тя, е онова, което знаем от 1918 насетне. Историческите и геополитическите условия са създали възможност Югославия да се учреди и съществува в тези именно граници, други варианти са били не по-малко реалистични, но не са се реализирали, за добро или лошо.
Тогава къде е проблемът? Струва ми се, в погрешната Титова политика. Според Стефан Попов, Тито е отложил колапса, като е балансирал отношенията между шестте нации; според мен, той е приближил този колапс, като е създал половината от тях и е направил невъзможно някой друг, освен него, да ги балансира. Според Стефан Попов, Титова Югославия се е опитала да заобиколи границата на националната държава и затова се е провалила; според мен, тя въведе границите на национални държави, каквито преди това нямаше, и така се провали. Границите между шестте републики и двете автономни области са прокарани толкова хитроумно, че навсякъде, освен в Словения, зад борда на собствената република да остават значителни малцинства. Не насърчени сближения, а наложени разделения минираха и минимизираха хоризонталните отношения във федерацията, сътвориха необходимостта от постоянен арбитраж, от тържество на вертикалните отношения. Безспорно, културните и религиозните различия упражниха въздействие, но общото кратно – южното славянство – се загуби, отново вследствие на Титовите амбиции. Първата от тях, обединение с Албания, макар и неуспешна, постави специален акцент върху албанското население и породи косовския синдром. Втората от тях, създаване на босненска („мюсюлманска”) нация, произведе накуп много предпоставки за обособяване, защото общото съзнание на базата на религията вкарва в играта друг бит, други празници, други семейни ценности. Югославия започна да функционира като общност, в която раздалечаването и взаимното отчуждаване са основна ценност.
Известното западно клише, приписващо цялата вина за по-нататъшните събития на Сърбия и сръбския национализъм, пропуска факта, че сърбите загубиха най-много от Титовия модел на федериране. Македония, Босна, дори Хърватско получиха повече правомощия и възможности, отколкото бихме открили в друга федерация. След Тито Сърбия поиска да промени сложната система от отношения в СФРЮ, но не можа - преди всичко, защото не съумя да предложи път за бъдещето на Югославия. Въпреки вижданията на част от сръбския политически елит още през 1989-90 за бърза европейска интеграция на федерацията, нова политическа визия не се прие и наложи, социално-икономическите неравенства отново изплуваха, Хърватско и Словения припомниха, че дават твърде много за Македония и Косово, и закономерно етническите и националните фактори заеха мястото, изоставено от политиката, в условията на неадекватността на Европа да спаси – не Югославия, а мира! – като се помъчи да постигне поне равноправно третиране на всички страни в конфликтите.
Югославия вече я няма. И все пак, потомците на смесени бракове, които продължават да мислят себе си като югославяни, и онези, които си спомнят най-дългия мирен период в историята на тези народи, и другите, които са си представяли сътрудничеството като най-голям шанс за благоденствие в региона, са доволни поне от това, че отново са живи центростремителните процеси, породени не от югоносталгията, а вече от потребностите на пазара. В пъти растат словенските и хърватските инвестиции в доскорошния враг Сърбия, съвместните компании са петцифрено число, затворена доскоро Босна отваря също пазарите си, политическите срещи на върха зачестяват, координацията на позиции е факт. Днес знаем, че лозунгът на четирите балкански конференции от 1930-33 „Балканите – на балканските народи!” изразява една илюзия, но надеждата, че общо европейско бъдеще е възможно, не е напълно илюзорна.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”