Мера уби двойника си
Убийствата, извършени от Мохамед Мера, изведоха на преден план парливия въпрос за интеграцията на младите мюсюлмани, второ поколение емигранти. Общото звучене на реакциите е или да бием тревога за някаква растяща радикализация, или да се предпазваме да клеймим, като че ли, във всички случаи, Мера въплъщава една дълбока тенденция, присъща на младежите от второто поколение: ислямска радикализация, идентичностно самозатваряне, скъсване с френското общество. В същото време, ако погледнем фактите по-отблизо, ще видим, че става дума за точно обратното.
Преди всичко, профилът на Мера е напълно в съответствие с една тревожна тенденция, наблюдавана отдавна: младите, които се втурват в тероризма, правят това, привлечени от насилственото действие, а не вследствие на бавен процес на религиозна радикализация, извършваща се в мюсюлманската общност. Дали ще са вълци-единаци или членове на малка банда приятели, дали са нормални на вид или страдат от явни психиатрични проблеми, това са преди всичко изолирани индивиди, живеещи встрани както от френското общество, така и от мюсюлманската общност, заковани пред компютъра си във виртуалния свят на героическите разкази на Ал Кайда, в който тези несретници се виждат като трагичните герои на една въображаема общност. Те не са в реалното общество. На тях вече не им подражават.
Силното вълнение, което разтърси общественото мнение след престъпленията на Мера, засенчи един основен факт: неговите приоритетни мишени не бяха членовете на еврейската общност, а млади френски мюсюлмани военни (двама от четирите цели бяха мюсюлмани, другите двама можеха да бъдат лесно възприети като с мюсюлмански произход). А това е новост.
Афганистан, където беше ходил, го мотивираше повече, отколкото Палестина. Той имаше зъб на френската армия, но очевидно най-вече на младежите от второто поколение, които идват от същото социално пространство като него. А тези младежи са далеч по-многобройни от всички като Мера и всякакви джихадисти: във френската армия има вече между 10% и 20% млади мюсюлмани от второ поколение; т.е.,те са хиляди, може би десетки хиляди. Техният брой е огромен, съпоставен с този на джихадистите; и все пак, именно през джихадистите някои четат еволюцията на исляма във Франция, не през онези, които понякога, колебаейки се, намират пътя към интеграцията.
Тези военни мюсюлмани са лоялни към Републиката; четири-пет от тях отказаха да отидат да се бият в Афганистан, но доста повече умряха в боевете там, сред пълното безразличие на общественото мнение. Трябва да четете провинциалната преса, за да разберете за военните погребения от каретата, поръчани от мюсюлмани. Ако джихадизмът се изнася на първа, интеграцията я търсете в рубриката „Разни”. По очевидни социални и генерационни причини и армията, и джихадистите набират хора от един и същи „резервоар”, армията обаче има по-голям успех. Тя успя да се адаптира без фанфари и барабани, армията институционализира исляма – нещо, което Републиката още не е способна да направи. Тя назначи мюсюлмански духовни лица, които работят без проблеми заедно с еврейските или християнските си колеги. Уважавайки вярата, армията спечели верността. Разбира се, младите мюсюлмани са преди всичко обикновени войници и подофицери, докато корпусът на офицерите се набира все повече и повече сред католическите и много консервативни среди. Този контраст може да напомня колониалната армия, но армията винаги е отразявала йерархията и разнообразието във френското общество.
В същото време, именно социалното битие на исляма във Франция се променя. Това ще се отрази един ден и в армията. Достатъчно е да погледнем имената на преподавателите в колежи и лицеи, имената на лекарите в болниците, на адвокатите, на журналистите в местната (не в националната) преса, на членовете на общинските съвети (не на Националното събрание), за да видим постепенното издигане на средната мюсюлманска класа, която напуска гетата заради центровете на градовете, праща децата си в католически колежи (и никой не говори за това, че почти не съществуват мюсюлмански частни училища във Франция, докато повече от 30 000 деца посещават училищата на еврейската общност).
Проблемът е, че упорито се опитваме да превърнем трудните квартали в лаборатория за еволюцията на исляма. Докато в същото време двигателите на промяната и на обновлението живеят все по-малко и по-малко там и имигрират към централните градски части или по-преуспяващите квартали. Тъкмо с този изход от гетото можем да си обясним защо въпросите с храната халал и със забраждането на жените изплуваха отново. Възходът на средните мюсюлмански класи има като следствие една по-гъвкава връзка между религиозните маркери (халал) и културните маркери, като това може да се наблюдава в растящия успех на модни – и в същото време халал – ресторанти. Накратко казано, появяват се нови религиозности, все по-индивидуализирани и все по-откъсващи се от културата по произход.
Естествено, „зоните на изключените” ще си останат, още повече, че биват напускани от тези, които „се измъкват” оттам. Но те не са авангард на нищо. Убивайки френски военни мюсюлмани, Мера може би е искал да убие своя двойник и своя антипод, този друг път, който вече се налага – колко френски мюсюлмани, които се борят с талибаните, се падат на един Мера, който се присъединява към тях?
Той умря самотен, смятан за луд, което за него е най-голямото отрицание за стойността на действието му, също като за норвежеца Андерс Брейвик, автор на атентатите в Осло.
Le Monde, 26.03.2012
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
