Амбицията в/на музиката
В петък, на 20 януари, тези, които бяха решили да прекарат вечерта си в зала 1 на НДК, за да чуят програмата на Симфоничния оркестър на БНР, бяха направили добър избор. Поради няколко причини.
Първата беше програмата – зад добре формулираното заглавие - „Амбицията на тембъра”, се криеше поредица „в крак” или „в тон” със съвременните тенденции на структуриране на концертните програми, които да имат цялостен дизайн и да са съставени от творби, които взаимно си комуникират. Така амбицията на тембъра беше представена от концерта за алпийски рог, а алпийският пейзаж беше «доразказан» от Алпийската симфония ня Рихард Щраус.
Втората причина – солиращият инструмент. Концертът предостави една наистина рядка възможност да видим и чуем алпийския рог с цялата му впечатляваща визия и с пълната гама от възможности, които той предоставя. И тук стигаме до третата причина този концерт да бъде причислен към графата «музикални събития» - самата творба за алпийски рог, написана от живеещия в Ню Йорк швейцарски композитор Даниел Шнидер. Той самият е отличен саксофонист, има свое джаз трио, но по-важното е, че е щатен композитор към оркестъра на Берлинското радио и на Радиооркестъра в Лозана, има номинация за «Грами» през 2002 за записа на неговия концерт за тромбон и оркестър, като това са само щрихи от биографията му. Концертът му за алпийски рог има много наситен музикален «живот», изпълняван е над 30 пъти досега и определено добави нов колорит и измерения в софийския музикален афиш с добре премерената комбинация от стилове, включваща «щипка джаз», малко суинг и отлично боравене с класическата форма.
И тук стигаме до солиста на вечерта – четвъртата причина за отличителността на този концерт. Аркади Шилклопер – руски валдхорнист и виртуоз на алпийския рог, един от най-добрите в света – използвам тази малко обща формулировка само защото съм научена да «бягам» от определението «най-добрият» в област, в която няма точно измерване. Иначе бих го използвала с чиста съвест. Изумителен в боравенето с инструмента – безспорен факт. Едва ли всички си даваме сметка колко безкрайно трудно е това, което той свири, и ако сте си помислили, че на места тембърът на алпийския рог звучи като тромбон, трябва да кажем, че това, което на съвременния тромбон би било изсвирено с помощта на клапа, тук Аркади Шилклопер го постигна само с помощта на «моделирането» на въздушната струя. Нюанси, бързина, фразировка, изграждане, многопластовост – всичко беше там така, както трябва. А бисът, изпълнен след достойните за изпълнението овации на публиката, само подсили усещането за изключителност. И да добавя, че когато си музикант от такава класа, «шармантността» на сценичното поведение вече е само и единствено плюс.
И следващата причина, поради която изборът на тези, които бяха избрали концерта на радиооркестъра в петък, беше определено добър, се криеше в самия оркестър. Симфоничният оркестър на БНР свири все по-добре и по-добре, това е факт. Концертът за алпийски рог не беше от лесните за «стиковка» със солиста и тук можем да отбележим, че радиомузикантите, водени от Емил Табаков, се справиха отлично, включително и с авторската пиеса за «бис» на Аркади Шилклопер, в която оркестърът също присъстваше.
Но, разбира се, голямото предизвикателство беше Алпийската симфония. Симфоничните творби на Рихард Щраус – когато се «зададат» в програмата, винаги са знак за «безсънни нощи» за медните духови в оркестъра и особено за валдхорните. Емил Табаков съумяваше да води оркестъра в точната посока, за да прозвучи Алпийската симфония именно като ярката и същевременно изпълнена с нюанси късна романтична творба, маркираща красивия настъпващ «залез» на този стил. Той успя да не се поддаде на множеството изкушения, стоящи пред всеки диригент, пристъпващ към мащабните творби на Рихард Щраус. Защото в тях има от «всичко по много»... В този концерт имаше от всичко по колкото трябва. И рационалност, и екзалтация, и екзотика (в лицето на алпийския рог). И да не забравя за оркестрантите със сола в Алпийска симфония – мисля, че «безсънните нощи», ако е имало такива, не са били напразни. Защото Алпите наистина оживяха пред всички нас благодарение и на тях.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
