Коледен разказ
Когато семейство седи около масата
“Значи – казвам, – “първо ще нарисуваме звездата.”
“Защо звездата?” – пита Виктор.
Общуването с Виктор напомня на някакво Зеноново упражнение по безкрайност. Всяко твърдение получава въпрос, всеки отговор – два нови и така до пълно изтощение. Разговорът продължава, но не се придвижва. Последните десет минути прекарахме в обсъждане на избора на боичките. Опитвам се да го парирам, давайки по два отговора:
“Защото със звездата започва всичко. И защото се рисува най-лесно.”
Надявам се да попита: “Защо най-лесно?”, защото имам готова репликата: “Е, айде нарисувай ти камила, натоварена с подаръци!”, с която да го накарам да млъкне, но остава неизползвана:
“Защо със звездата?” И веднага след това - още по-лошо: “И откъде започва?”
Бих предпочел да гледам през прозореца. Много е красиво. Езерото е замръзнало и звездите – огромни, без да примигват. Въздухът е кристален. Бас държа, че бих видял сърна между заснежените борове. Вместо това, трябва да седя и да рисувам коледни картинки с Виктор, докато другите се суетят с подреждането на масата.
“Започва от началото си. Звездата е знак.”
Тук той дори и не пита, а само ме гледа в очакване. Има отвратителния за шестгодишно дете навик да присвива очи, когато нещо го забавлява. От началото на разговора очите му са постоянно присвити.
Анджела профучава, понесла салатиерата към масата и напълно вживяна в ролята си на добро момиченце. Панделката в косите й отива. Преди малко Баба й я подари. Беше красив жест – Баба извади панделката от чантата си, върза я в косите на Анджела и я погали по бузата. Анджела се усмихна. Има трапчинки.
“Знак за какво?” – настоява Виктор.
“Знак, че това, което предстои да се случи... ще се случи”.
Не я помня цялата история. Помня една картичка с огромната звезда горе в десния ъгъл и силуетите на камилите сред дюните на пустинята. Нямам спомен за влъхвите. Мисля, че имаха островърхи шапки. Виктор продължава да ме гледа.
“Лошият цар Ирод...” – започвам.
Не мога да повярвам, че съм произнесъл подобно нещо. Как да го кажеш по друг начин? Има неща, които не можеш да разкажеш на дете без прилагателни. Лошият чичко Хитлер, лошият чичко Сталин...
Избиването на младенците не впечатлява Виктор ни най-малко, но влъхвите го докарват до възторг:
“Трима дядо Коледи! Представяш ли си трима дядо Коледи?! Всички подаръци по три пъти!”
“Масата е сложена!” – обявява Мама най-после.
Мама е цялата в стил сикстийс: руса топирана коса, молив, удължаващ линията на окото, разкроена поличка, върху която е сложила полукръгла престилчица, обрамчена с дантела. Носи дори от онези аеродинамични сутиени, които правят гърдите заострени. Маха престилчицата, преди да седне. Неизвестно защо, стилът на Мама прави Коледата да изглежда още по-коледна. До нея Татко е надарен с приветливост и волева брадичка. Ако изключим последното, немалко напомня на Кен. В сравнение с тях, Баба и Дядо изглеждат доста по-несъвместима двойка. Баба има едър прошарен кок, който постоянно докосва, за да се убеди в съществуването му. Дядо е прекалил малко с мустаците и като цяло прилича на силно побелял и меланхоличен Франк Запа. Ако трябва да гласувам за някого в семейството, това със сигурност е Дядо. Най-вече защото не говори и не се чувства длъжен да се усмихва предразполагащо. От началото на вечерта седи, опрял крака в камината, и зяпа в огъня. Мама се опита да му каже нещо, но се отказа.
Около масата семейството си подава купата със салата с бавни и извънредно внимателни движения, сякаш е пълна с нещо по-тежко от съдържанието си и, ако се изплъзне от ръцете на някого, би се случило голямо злощастие.
“Как върви училището, Оле?” – пита Мама.
“Във ваканция сме, мамо!” – отговарям с присъщата на пубертетната ми възраст сприхавост.
“Тогава разкажи за ваканцията” – казва татко-Кен и се усмихва.
“Харесва ми езерото...” – казвам и спирам.
Салатата прилича на хайку. Парчета маруля в стъклена купа като яркозелени водорасли в естествената им триизмерна среда и между тях розови капчици от нарови зърна.
“Мамо” – казвам, - много е красива салатата!”
Видимо й става приятно. Налива по чаша вино за възрастните. На мен една съвсем малка глътчица, разредена с много вода. За малките – сок.
Татко реже пуйката с отработени движения. Добила е благородния цвят на скъпа дамска чанта. Получаваме по едно парче. Подаваме си солта.
“Дядо” – казвам, – “разкажи за тогава, когато свиреше в онази рок банда.”
“Е... беше само за две години.” – Ясно е, че не му се говори. – “Свирехме в един гараж... После го изоставих... това... за да се занимавам... е.... с инженерство.”
“Какво е това рок?” – пита Виктор. Седи от лявата ми страна и трябваше да му нарежа месото в чинията. Има тъмно руси къдрици и огромни мигли.
“Уф, че си прост!” – казва Анджела. – “Вид музика.”
“Музика за стари хора ли?”
“За всякакви хора” – отговаря Татко търпеливо. – “За всички, на които им харесва.”
“Мислех, че харесва само на старите хора...”
“Виктор” – казва Татко, – “дръж се прилично!”
“Бях единственото му групи” – казва Баба. – “Затова се ожени за мен.”
И се изсмива. Дядо изглежда благодарен за намесата й.
“Толкова години заедно!” – включва се Татко. – “Как успяхте? Просто ви се възхищавам!”
“С търпение” – измърморва Дядо.
“С чувство за хумор” – казва Баба.
“Когато семейство седи около масата...” – казва Виктор и присвива очи.
Усещам краткото забавяне във времето, както преди разбиване на чаша.
“Когато семейство седи около масата” – казва Виктор, – “най-вероятно е да се окаже трилър. Малко след края на вечерята чудовището се появява в града. Статистически потвърдено. Огромна част от трилърите започват със семейна вечеря. Или обяд. После се разбира колко бързо може да бяга всеки и колко силно да крещи...”
Паузата, която настъпва, е по-дълга от предишните.
“Ти да не си трол някакъв?” – казва Анджела студено.
“Просто ми е скучно” – казва Виктор.
Всички мълчат. Мама изглежда готова да скочи от масата и да побегне.
“Е, стига, де” – казва Виктор. – “Знаете, че ще стане по-интересно. Кой откъде е, защо... Иначе ще заспим около тази пуйка.”
“Ми да почнем от теб!” – казва Анджела. – “Между четиридесет и петдесет годишен... На висока длъжност. Идеален за ролята на детето-тиранин...”
“Деца” – казва Татко, – “спрете да се заяждате!”
В този момент Мама започва да плаче.
“Просто исках една хубава Коледа! Толкова се старах...”
“Недей, скъпа” – казва Татко и слага ръка на рамото й.
Мама така се стряска от този жест, че веднага спира да плаче.
“Наричай ме Бил” – казва и Татко отскача встрани.
“Аз не хапя” – казва бавно Мама.
“Е..., поне трябваше да ме предупредиш, преди да се оженим.”
Татко-Кен имал чувство за хумор. Страхотно!
Виктор се изсмива пръв.
“Нали ви казах, че ще стане по-весело” – тържествува. Нещо е бъзикнал гласовия филтър и звучи по-басово.
“Оправи си гласа” – казва Татко. – “Неприятно е.”
Виктор неочаквано се подчинява. Вече сме спрели да ровичкаме в чиниите си и от време на време повдигаме по някоя чаша, за да правим нещо с ръцете си.
“Може да имаме... някакъв проблем... с Администратора...” – казва Баба.
“Администраторът вечеря със семейството си” – хили се Виктор.
“Не му обръщай внимание” – казва Татко.
“Щом сме платили” – казва Виктор, – “никой не може да се бърка какво правим”. Това прозвучава особено цинично от детската му уста.
“Общо взето позна” – обръща се към Анджела. – “Истината е, че винаги съм искал да направя нещо подобно. Всяка Коледа бих казал...”
“Наднормено тегло” – казва Анджела. Необяснимо гневът й се е изпарил.
“Колко наднормено?” – пита Виктор.
“Сто и двадесет килограма. Двадесет и шест години, сто и двадесет килограма. Не излизам никъде...”
“Но, миличка, ти не хапна нищо” – казва Баба.
“Тук. Нямаш представа междувременно... какво правя.”
“И да си представиш, че исках непременно “Щастлива коледа”” – казва мама-Бил. Държи един от тези красиви ножове със заоблен дизайн, поставени на масата, и го върти между пръстите си. Ножът пречупва светлината под различни ъгли. – “Не “Екзотична Коледа” или “Приключение по Коледа” и разни такива. Най-обикновена “Щастлива коледа”. Записах се три месеца по-рано. Има голям наплив за тази... роля. Дават ти голяма свобода. Менюто, обзавеждането...
“Мислех, че обзавеждането го дават готово” – казва Баба.
“Заедно с пейзажа” – казва Дядо. Ако нямаше толкова много мустак, дори бих предположил, че се усмихва.
“Можеш да избереш някои неща. Статуетките над камината, украсата на елхата...”
Не помня никакви статуетки над камината.
“Елхата е чудесна!” – казваме едновременно с Татко.
“И приборите също” – добавям.
Разговорът се е задвижил по посока на часовниковата стрелка и почти добива правила. Стигнал е до Татко и това хич не му харесва.
“Да кажем, че в момента нямам семейство” – произнася и толкова.
Баба обаче е нетърпелива:
“А аз съм си на възрастта” – обявява. Изглежда да се забавлява не по-малко от Виктор. – “Другият вариант беше да пея коледни песнички с група полудементни старци. Реших да си направя подарък.”
“Не ми казвай, че носиш и кок” – казва Дядо.
“Нося червена коса. Късо подстригана и не много гъста. Не беше предвидена такава... опция и реших да е нещо по-класическо...”
Засмива се. Мама долива вино в чашите. После гледаме към Дядо.
“Ще ви разваля настроението” – казва.
“Тролът вече го развали” – казва Анджела.
Прозорецът е в дъното зад гърба на Дядо и заема почти цялата стена. Дори оттук мога да видя езерото. Таванът е много висок, с дебели дървени греди.
“Както и да е...” – казва Дядо. – “Всъщност... имам... откриха ми... това... тази... диагноза... Както и да е... Ще стане много бързо... И... все по-лошо... Е-е-е... тумор...
Никога не съм чувал тази дума, произнесена с толкова неудобство.
“И много бързо... И... Това е...”
Вероятността да говори истината е петдесет на петдесет и всички го знаем. Той знае, че ние знаем.
“Не, че има значение” – казва Виктор много внимателно – “и, ако искаш, не отговаряй, но възрастта ти...?
“Петдесет и две” – казва Дядо.
“Значи съм на възрастта на майка ти” – казва Баба. – “Тя...?”
“Да, жива е” – казва Дядо. – А ти...?”
“Не, нямам деца” – казва Баба.
Внезапно всички имат потребност да сменят темата, а следващата тема съм аз.
“Аз не мога да спя...” – казвам. Продължават да ме гледат. Поемам дъх. Петдесет на петдесет. Трябва да призная, че ме гледат мило. – “А когато заспя, сънувам тези... кошмари... Че съм в някакъв окоп и стрелят по мен, но нямам патрони и не мога да се защитя. Майка ми казва да спра да се лигавя и че трябва да се стегна, и да се държа най-сетне като мъж... Аз съм на двадесет години и преди десет месеца се върнах от Ирак.”
Неизвестно защо се надявах да се засмеят. Никой не се засмива. Баба е сложила ръка на устата си като след възклицание, което не съм чул.
“Отнякъде ми е позната тази история” – казва Виктор.
“Виктор!” – казва Татко.
Нищо чудно, че му е позната. Това е една от най-прочутите истории във “Fuck my life” – над 10 000 харесвания, 1800 споделяния.
“Някои майки мразят децата си” – казва Анджела. – “Просто е удивително с каква честота се случва. Само аз знам 3-4 такива примера.”
Виктор е изгубил всякакъв интерес към мен.
“Извинявай, че настоявам – обръща към Дядо, – “но защо точно тази... роля?”
“Беше свободна. Освен това... Както и да е... Мислех си... Намерил съм...е-е-е... едно... Действа много бързо... Стори ми се хубава идея, да го направя, докато всички... просто си говорят. Щеше да изглежда естествено – дядо заспа на канапето... Би било... нечестно... да съм бащата...”
“Нечестно” – повтаря Татко.
“Нямаш ли... семейство?” – пита Анджела.
“Имам, разбира се” – казва Дядо изненадващо рязко. През цялото време не се сеща да прави жестове, докато говори. Ръцете му лежат върху масата. – “Най-много от всичко бих искал да съм с тях, когато... Но не можеш да направиш... това... със семейството си. Никой не може да направи това със семейството си.”
“Видях едни наркомани в метрото” – казва внезапно Анджела. – “Мъж и жена...”
“Сто и двадесет килограма и в метрото?!” – казва Виктор – “Интересно. А на колко ли си години всъщност?”
Анджела дори не го поглежда, преди да продължи.
“На двадесет и шест, но нищо ми няма. Изглеждам си съвсем нормално. Нищо ми няма. Измислих го, за да не се налага да повтарям по три пъти, че нищо ми няма.”
“Седяха срещу мен...”
Накланям леко чашата в ръката си и гледам как бледорозовата течност стига до ръба. Накланям я в обратната посока и отново стига до ръба. Нещо не са го направили както трябва това. Отразява правилно светлината, но се приплъзва като пясък. Ушите ми горят.
“Тя беше доста по-възрастна. Много суха, изрусена. Носеше едно кафе в пластмасова чашка и се поля с него. Той й даде салфетка. Всичко я дразнеше. Говореше няколко тона по-високо от нормалното и с адски режещ глас. Говореха как ще се приберат в къщи и ще вземат душ, първо тя, после той и нещо ще хапнат. Тя каза, че не е гладна. Той каза, че трябва да яде. После й видях ръцете и се стреснах. Много красиви пръсти, като на момиче, дори имаше лак. Очевидно бяха на една и съща възраст двамата. Почнах да си мисля глупости: дали хероинът не нанася по-бързо поражения върху женската кожа, както времето нанася по-бързо. Говореха и за едно дете...”
“О, Боже!” – казва Баба.
“Това е най-странното. Исках непременно да чуя, но не можех. Гласът й беше толкова дразнещ, че имах чувството, че някои думи минават покрай ушите ми. Така и не разбрах детето тяхно ли е, при тях ли живее или при някой друг...”
“Мисълта ми е...” – казва Анджела, – “че той беше много нежен... към нея. Начина, по който й говореше. Както я придържаше, като станаха да слизат. Мисълта ми е, че те... бяха семейство. Това е думата, която ми дойде. Всеки би могъл да бъде семейство...”
“Това, което си приготвил, при теб ли е сега?” – казва Виктор и в първия момент не мога да разбера към кого се обръща.
“На бюрото...” – казва Дядо. – “До клавиатурата.”
“Можеш да го направиш и сега, ако искаш. Само ако искаш...”
“Ти си социопат!” – казвам. Доста високо.
Инстинктивно поглеждам към Татко. Той мълчи и наблюдава. Дядо кима.
“Как изглежда...?” – пита Виктор.
“Бяло прахче, чаша вода...”
Виктор се смъква от стола си и взема една чаша от кухненския плот. Надига се на пръсти и налива вода.
“Мамо, захарта!” – казва и Мама му подава захарта от някаква горна лавица.
Виктор сипва две лъжички в чашата и разбърква внимателно. Подава чашата на Дядо.
“Благодаря!” – казва Дядо. Разбърква още малко. Цари пълна тишина. Дядо изпива чашата.
“Бъррр, сладникаво! – казва и се засмиваме. После пак настъпва тишина.
“Щях да забравя сладкиша!” – казва Мама и се втурва отново към кухненската част на помещението. – “Шоколадовия сладкиш!”
“И ако искаш да знаеш... млади човече” – казва Дядо към Виктор, – “наистина свирех тогава в онзи гараж. Бас китара. И бях дори добър! Рокът не трябва да бъде... подценяван.”
“Виктор има празноти във възпитанието си” – казва Татко.
“Знам един виц” – казва Виктор и мига театрално с огромните си мигли. – “Да го кажа ли?”
Когато не присвива очи, може да бъде изключително красиво дете.
“Представям си колко е тъп!” – казва Анджела.
“Отваря Чък Норис хладилника и гледа вътре едно желе да трепери. Не се коркай, бе, му вика, аз за една бира отворих!”
Настъпва голям смях, сред който Мама донася сладкиша.
“Направих го във формата на елха” – казва, – “само че не знам как да го нарежа на равни части. Май трябваше да го направя кръгъл.”
По-навътре в очертанията на сладкиша е нарисувана една по-малка елха от бяла глазура. Върху всяко от клончетата й има по една свещичка и по една топка. Най-отгоре има голяма звезда.
“Дай го тук!” – казва Татко и го нарязва на приблизително равни парчета.
Всеки получава по една свещичка и по една топка.
“Огънят...” – казва Дядо, – “е много красив...”
“Спи ли ти се, миличък?” – казва Баба. – “Ела...” Отвежда го на канапето и го слага да легне с глава в скута й. Мама донася одеяло.
“Виждаш ли огъня оттук?” – пита Баба, но не чувам какво отговаря Дядо. Виждам я, че гали с ръка челото му.
“Имаме и музика!” – казва Мама. – “Бях избрала едни...” Обзавеждането включва обемен грамофон върху шкафа до стената и Мама рови между плочите, мърморейки нещо.
“Няма нужда, скъпа” – казва Баба. – “Дядо заспа.”
Става внимателно и подпъхва една от възглавничките на канапето под главата му. Завива го добре и го целува по челото.
“Надявам се това, което е изпил, да не е нищо повече от едно двойно уиски!” – казва Виктор.
“Няма да научим” – казва Татко.
“Дали ни гледа?” – казва Анджела. – “Имам предвид, след като се е изключил от участие, дали може да ни вижда на монитора? Какво правим, какво говорим...”
“Това е много стар въпрос” – казва Мама и се изкикотва.
Изглежда, все едно виното я е хванало. Изглежда и много щастлива.
“Има и втори десерт” – казва. – “Не бях го обявила, защото е изненада. Горски плодове! Можете да сложите и сметана.”
Горските плодове представляват спиращо дъха съчетание от наситено пурпурно, тъмно виолетово и синьо-черно.
“Мамо” – казвам, – имаш истински талант за Коледи!”
“Дали да не отворим подаръците?” – казва Баба. – “Все пак ги приготвяхме...”
“Предупреждавам, че моите не са нищо особено” – казвам. – “Предполага се, че съм ги купил с джобните си пари. Списъкът на предложенията не позволяваше голям избор...”
“Ти остави” – казва Виктор, – “аз моите трябваше да ги рисувам...”
“Трябва да запазим време и да се целунем за лека нощ” – казва Мама. – “След двайсет минути ще стане дванайсет часът.”
“И каляската ще стане на тиква” – казва Виктор.
“Ти си тиква!” – казва Анджела.
“Уф, че си досаден” – казвам. – “Няма ли да млъкнеш поне за малко?”
И най-братски го первам по врата.
Б. а.
трол - на Интернет жаргон човек, който публикува провокиращи или извън темата изказвания във форуми, блогове и пр., за да предизвиква и обърква другите участници или просто да пречи на нормалния тон на водения разговор.
Fuckmylife – сайт с над 2 милиона посетители, където всеки може да разкаже накратко някоя особено неприятна или унизителна история, която му се е случила.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
