Ранно пиле 2011: прохождане в монтажни фрази
Хубаво е да се отделя внимание на студентското кино, защото именно в тези малки упражнения се открояват талантите на бъдещото поколение кинематографисти. Може също да подейства и малко отчайващо, тъй като проблемът със самодейността в изкуството зловещо се разраства при навлизането на новите технологии и възможността всеки да заснеме нещо-като-филм. Селекцията на седмото издание на международния фестивал „Ранно пиле”, организиран от Американска фондация за България и проведен от 18 до 25 ноември в залата на НАТФИЗ, беше допуснала подобни недоразумения. И все пак, сред плявата не е трудно да се отсее доброто кино.
Въпреки че не може да се намери общ ракурс, който да обхване всички филми, се открояват някои специфики: румънското и турското младо кино са в сигурен възход; любопитно е, че характерни сюжети предизвикват интереса на младите автори за нов съвременен прочит.
Такъв е мотивът за куклата, която оживява в ръцете на самотник-аутсайдер, върху който са базирани два от филмите в конкурса: белгийският „Пулсът на любовта” и турският „Добрината на Адам“ (награда за най-добър чуждестранен филм). Сниман с намигване към немския експресионизъм и Жан-Пиер Жьоне, той ни среща с джудже, което фетишизира певица от долнопробен бар, но сред отпадъци открива бракуван манекен. Като ценен трофей пренася у дома си чисто бялата кукла, напомняща Снежанка. Измива я, закърпва драскотините й, лекува я, купува й рокля, облича я (референция към „Говори с нея” - Алмодовар)... Но когато най-накрая я изправя на крака, осъзнава ироничната разлика в размерите, визуално подсилена от концептуалната игра със светлосенките. През кривата призма на обектива, побиращ целия анормален свят, отдавна дал накъсо в ценностната си система, виждаме стилизирания образ на нощен Истанбул: лъскави коли, водевилни жени, мъже-лакеи, неонови надписи на клубове, празни тесни улици... Щастливо-горчивият финал се състои именно в постигането на зрителната илюзия, че двамата успяват „да си паснат“ в тъмното отражение на висока улична стена. В един крайно гротесков свят, какъвто ни показва режисьорът Вейсел Хизар, джуджето може да бъде Адам, а бездиханната кукла – Ева; и това не е по-анормално от всичко останало.
Със сигурност младите румънци се опитват да повтарят формулата за успех на филми, като „Смъртта на господин Лазареску” и „4 месеца, 3 седмици и 2 дни”. Пример за това е „Тежка категория” (Специалната награда) - минималистично изследване върху кризите и умората в съвместния живот. Мъж и Жена на средна възраст обядват пред телевизора. Докато тя се бори с отварянето на буркан, той разсеяно цъка каналите на телевизора. Телефонът иззвънява. Подразбира се, че от другата страна на слушалката е майката на извънбрачно дете. След катастрофичния разговор мъжът се връща на масата, привидно спокоен, ала след това закономерно настъпва кризата. Никой не може да си тръгне, нито може да остане.
Друг любопитен румънски филм, „Проект 7”, разиграва тезата, че изкуството би могло се дописва от действителността. Любовта на персонажите е отхвърлена от филмовият наратив, но животът успява да я рамкира с хепиенд. Умението на Луиза Паеви да слее двете пространства бе оценено от журито с награда за монтаж.
Най-любимият ми филм от всички изгледани в рамките на фестивала си тръгна с награда за режисура: „Заседнали на Коледа” на Юлия Ругине. Четирима души на перона на малка провинциална гара, застинала в студа и замръзнала във времето. Поради огромния сняг влакът закъснява. Абсурдът се разгръща съвсем по Бекет – филмът спокойно можеше да се нарече „В очакване на влака”. Окачен на стената, Дядо Коледа циклично пропява Mery Christmas, докато през цялото време старец лепи коледни лампички в пълно мълчание. Реалната ситуация преминава изцяло в условността. Румънците са се научили да наблюдават, да разказват умело, да търсят смислени теми...
За най-добър български филм журито определи „История с торта” - сантиментална коледна история за добротата по разказ на Захари Карабашлиев. Скоро след промените семейство се готви да замине за Америка, а семеен приятел обещава да им направи красива торта като прощален подарък. На път за дома им, той минава покрай мизерната ромска къща на Рамбо. И оставя тортата пред вратата, точно в навечерието на рождеството. Финалните надписи съвсем буквално обясняват прехода: „Авторът на този разказ живее в Сан Диего, Калифорния, с жена си и детето си. Понастоящем е един от най-четените български автори. Днес Рамбо още живее в същата съборетина. Жена му и децата му живеят другаде”. Премерената режисура е дело на наскоро дипломиралия се Милко Йовчев, актьор от класа на Пламен Марков в НАТФИЗ. „Подаръкът” на Сава Комитски (студент също в НАТФИЗ) прибави към богатата си фестивална си биография награда и от седмото издание на „Ранно пиле”.
Струва ми се, че фестивалът има възможност да бъде сериозен форум за студентски кинопоказ, но фактът, че в програмата се разпределиха 71 филма, показва по-скоро липса на сериозен подбор, отколкото разнообразие. Надявам се догодина организаторите да са по-внимателни в селекционирането, тъй като присъствието на „Ранно пиле” в скромната фестивална карта на България е наистина смислено и е от огромно значение за първите стъпки на младите кинаджии.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
