Това е втората преведена у нас книга на Июн Ли (1972, Пекин) – писателката, избрана от сп. “Гранта” за най-добър млад американски белетрист (вж. бр. 21 от т.г. за романа й “Калната река”). Разказите в “Хиляда години молитви” ни срещат с действително много голяма писателка – от породата на Чехов, Катрин Мансфийлд, Реймънд Карвър…Темите са познати: преходът от лицемерна политическа идеология към перверзен пазар в съвременен Китай, сблъсъкът между поколенията, тук като неизменно разминаване между сдържания Изток и безпардонния Запад. Винаги извън клишетата за Поднебесната, с подкупваща искреност и деликатност. В плана на политическия преход разказите на Ли са универсални – и, парадоксално, в тях могат да разпознаят съдбата си и немалко българи. Всеки опит за резюмиране на текст от Июн Ли обеднява вселена от сложни взаимоотношения между повече или по-малко самотни хора, които едва се докосват с най-неизразимото от себе си в хода на повествователната перипетия; всеки разказ е апотеоз на човешкия стоицизъм. Июн Ли се отказва от разказваческите експерименти, за да ни покаже – простичко, приглушено, пастелно – скритото потресение на хората от разбитите им съдби, от безпомощността им. Авторката е много чувствителна към моментните колебания на своите персонажи, когато най-после те кривват към себе си, за да се върнат отново и завинаги към изпълнението на дълга си. Незначителното внезапно става метафора за нещо огромно. Всяка фраза добавя свят към света, изказът е еднозначен, но натежал от бремето на хилядолетна езикова традиция, която не ти позволява да изразяваш чувствата си (вътрешните граници са по-силни от външните). Затова Июн Ли пише на английски и се бои от превод на китайски.

 

Парадоксалният спомен, който извика у мен романът на Маркус Вернер, е за “Историята и теориите на един Пигмалион” от Тончо Жечев: и тук имаме свръхинтензивен диалог между случайно (нима?) запознали се по-възрастен и по-млад мъж – и двамата извън привичките на всекидневието. Диалог, който потегля от случайни признания, за да премине през любовта, та чак до вихрушката на господстващите върху нашето време идеи за човека и обществото. Разбира се, калкиран е моделът на античните диалози, но при швейцарския писател помежду си – в бавно проходима есеистична форма – общуват сякаш самите Мишел дьо Монтен и Томас Бернхард... На финала Учителят изчезва, не само за да може романът “На склона” да разшири жанровия си обхват, отваряйки се към сензационно-криминалната интрига, но и за да може Ученикът да установи, че признанията на Учителя са най-вероятно дяволски убедителни мистификации – точно такива, каквито поражда притегателната сила на всеки учител. И, в крайна сметка, за да ни разкаже напрегнатата история на едно преобразило го из основи общуване.