Герои в зловеща игра
С концерта си на 25 ноември Емил Табаков и Симфоничният оркестър на БНР продължиха осъществяването на амбициозния си замисъл – да изпълнят интегрално “на живо” симфониите на Шостакович. Този път прозвуча мащабното звуково платно на Осмата. Другият акцент в програмата бе участието като солист на младия и вече световно известен виолист Максим Рисанов. За встъпителна пиеса Табаков бе избрал увертюрата “Карнавал” от Антонин Дворжак. Изпълнението й изведе програмната цел на творбата: да пресъздаде звукова картина от разнообразни мелодии, тембри, ритми, бързо сменящи се в една инструментална игра, винаги обаче удържана в пространството на оркестровата форма.
Бохуслав Мартину е едно от онези имена, които прекрачват от музикалната красота на европейския романтизъм към ударната звукова сила на модерния ХХ век. След двата му цигулкови концертаq Рапсодия-концерт за виола и оркестър дава поле за изява на не така концертния инструмент – алтовата цигулка. И тъкмо в това е предизвикателството – натоварена с концертна роля, соловата партия трябва да бъде и технически виртуозна, и същевременно да демонстрира неповторимия си тембров облик. Виолистът Максим Рисанов е от редките инструменталисти, които свирят не за да бъде изсвирено, а за да се озвучи Звукът – онзи Звук, който е преди свиренето като такова – Звукът ante rem. В неговото изпълнение концертната техничност беше само невидим трегер на звуковата изява, виолата звучеше с прекрасния си глас – наситено плътен, както е подобаващо за нея, но понякога и различен, изведен към висините, въздушно мек и нежен. Оркестърът, в партньорски синхрон, трябваше да бъде – както го е поискал авторът – естетическият противовес на красотата на виоловия алт: на него е възложено да предаде остротата и твърдостта на модерната звучност и ритмика.
И накрая – Осма симфония на Дмитрий Шостакович. Написана през 1943 г., тя, заедно с предишната, “Ленинградска”, винаги е била определяна като “военна симфония”. Историческите обстоятелства, идеологията и изказванията на самия Шостакович са били неопровержимите аргументи за това. Днес знаем, че композиторът, заплашван и подлаган на периодичен репресивен натиск, е говорел за творбите си онова, което са искали от него. И казаното не е имало нещо общо с истинското им съдържание и смисъл. Вярно е, че Осмата е писана във военното време и ужасът от войната е бил нейният контекст. Но е вярно, че контекстът е бил също така Сталиновият режим, в чиято зловеща паст са изчезвали близки приятели на композитора. Ако изкуствата не говорят конкретния жизнен език и не се интересуват от житейските подробности, то какво да кажем за най-абстрактното от тях – музиката? Ако истинността на творбата е независима от “историческия контекст”, то днес вече нито войната, нито ГУЛаг са толкова съществени спрямо Шостакович. Той е велик, защото разкри Истината, защото още тогава предрече, че човечността на човечеството не успява да удържи срещу силата на злото, че, преминала през трагедията и страданието, тя лежи мъртва, а наоколо звучат като кухи тенекиени кутии банални ерзац-мелодии.
Осмата симфония е алегория, която Емил Табаков дешифрира убедително пред нас. Неговото бавно темпо на встъпителната тема беше поразително – то сякаш искаше да задържи това, което предстои да се случи. Първата част на симфонията е голямата драма – една от най-трагичните части в творчеството на композитора. Широко и едновременно с това съсредоточено разгръщане на мелодическите линии, равновесна щрайхова звучност, постигнала стереофоничност (обемни ниски струнни срещу звуково наситен висок регистър на цигулките), ансамбъл и хомогенност на смесените тембри, екзактен пулс на акомпаниращия мелодиите оркестър (втората тема) или неговият ревербериращ звук (тремолиращият щрайх – фон на монолога на английския рог преди края на частта), архитектурно изведени кулминации и спадове – този изпълнителски подход и реализацията му зададе отправната точка и завръзката на петчастния цикъл. Още в първата част (в разработката й) е предявен настъпващият механичен ход, който се развихря във втората и особено в третата част. Тук ритъмът действа грубо, примитивно; повтаряйки се въртеливо, той няма потенциала да развие формата. Композиторското предизвикателство на парадокса да изградиш голяма конструкция чрез продължително провеждан модел бе решено със замах от Табаков и симфониците чрез средствата на оркестровата динамика и звуковата амплитуда. Гротескно начупената крива на пищящото пиколо във втората част, солиращият тромпет в неизменен токатен 4/4 такт, подчертаван от оркестъра с барабани и чинели – в четвъртата, внушиха недвусмислено авторското намерение. Към това се прибавяше и мощната кулминация преди четвъртата част – пасакалия. Тази основана върху повтаряща се басова тема форма не модулира, тя запазва тоналното ниво, чрез което музиката не създава усещане за развитие и промяна, а пребивава в състояние. Състоянието, което рисува Шостакович тук, е това на придвижваща се траурна процесия. Бавното темпо и максимално “събраният” звук, поискани от Табаков, съобщаваше за погребение – погребение без надежда, такова, каквото за пръв път е трябвало да се чуе във финала на скритата от автора си за четвърт век Четвърта симфония с нейното над 200-тактово финално умиране. В последната, пета част на Осмата мъртви мелодии-души, несвързани помежду си, танцуват или маршируват във върволица една след друга и после всичко изчезва (pianissimo, morendo).
Това изпълнение на Шостакович ни каза “безпощадно ясно”, че и ние сме герои в тази зловеща игра.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
