Филмови новобранци
30. Фестивал на българския игрален филм “Златна роза”, 7-13 октомври 2011, Варна
“No.1” на Атанас Христосков е шестата поредна дебютантска „Златна роза”. Най-шокиращата като избор.
Тази година фестивалът имаше троен юбилей: 50 години от раждането му, когато „А бяхме млади” на Бинка Желязкова, светла й памет, печели първата награда, 30-то издание и 20 години от създаването на Националния филмов център – неизменният му организатор след промените. Очевидно именно струпването на кръгли годишнини е натежало в полза на идеята на Александър Донев (докато беше изпълнителен директор на НФЦ) „Златна роза” да се провежда ежегодно, въпреки финансовия ступор и напреженията в общността. Всъщност, той спечели въображаемия бас, че „догодина ще имаме фестивал “Златна роза” с поне 12 нови филма (вж.„Култура”, бр. 32 от 2010). Този експеримент се оказа колкото продуктивен, толкова и жалък – в пълнометражния конкурс имаше наистина 12 заглавия, с което фестивалът се доближава до генезиса си, когато са били 9, и до пика на кризата през 1996, когато бяха 8. Но, за разлика от преди, сега подкрепените от държавата продукции бяха само 6, а останалите - независими. И безизходицата наложи трансфера им от информационната програма в състезанието. Безспорна е важността на алтернативното кино като територия на авангардността и стратегия за прощъпалник, ала е несериозно то да заема половината от годишната продукция. Просто е наложително държавата да приеме стратегия за развитието на киното, а не да го тика обратно в симулацията на процес. Да не забравяме, че на миналата „Златна роза”, проведена през година, пълнометражните филми в конкурса бяха 22 и имаше количествен комфорт, а сега се почувства предизвестената криза, предизвикана от драстичното бастисване на Закона за филмовата индустрия. След дълги лутания и пропадания, българското игрално кино тъкмо бе започнало да съвместява рефлективност и гледаемост, а дебютантските филми излъчваха толкова силна енергийност, че даде основания да говорим за нова вълна. И протестът на филмовата общност закономерно започна още от откриването на миналогодишната „Златна роза” – най-урожайната след 1992. За съжаление, по много причини, той не постигна много, макар да бе отменена поправката в ЗФИ. И всичко си е по старому. Прочее, самият Александър Донев бе привлечен от и. д. изпълнителния директор на НФЦ Ирина Канушева в организацията на „Златна роза” 2011 – от създаването на 40-минутен колажен филм за историята на фестивала, показан на откриването, до каталога и програмата, а подозирам намесата му и в избора на журито, тъй като втора поредна година в него отсъства критик.
И сега имаше новости: пълнометражният конкурс бе доминиран от дебюти (9); „Златна роза” получи филм, изцяло продуциран от БНТ, Атанас Христосков е възпитаник на НБУ и подари статуетката си на случаен зрител от първия ред; едно жури оценяваше и двете състезателни програми; двама режисьори имаха филми и в двата конкурса (Димитър Коцев-Шошо и Иван Митов); бе показана ретроспектива „50 години „Златна роза” с 21 нейни носители в зала „Европа” (30 септември – 13 октомври); Камен Балкански бе решил фестивалния дизайн а ла сериграфиите на Мерилин Монро от Анди Уорхол – т.е., попартът влезе във ФКЦ, който вече е с нов директор – Тошко Гяуров, а самият фестивал се простря и до Мол Варна, където от 9 до 12 октомври публиката можеше да се срещне с актьорите от популярните български сериали...
И все пак, неизбежно станахме свидетели на континюитет в артикулирането на грамадното разочарование от провала – обществен и екзистенциален, белязан от Прехода и предопределил дефицита в мечтите за сбъдване. Подобно на предишни издания на „Златна роза” и особено на миналогодишната, то кънтеше ли, кънтеше - и в дългите, и в късите филми, и в субсидираните, и в независимите, и в жанровите, и в експерименталните... Отчаянието си авторите експонират най-вече през транжирането на всекидневието – от пародията до профанацията. С изключение на мащабния размах в популисткия „Операция Шменти капели” на Иван Митов и Влади Въргала, който се опитва да обеме Прехода от самия му генезис до наши дни, сюжетите бяха отново минималистични – обрулени хора с проблеми в общуването, независимо дали става дума за училище, сиропиталище, делник, интернет, власт, пътуване, море, остров... И иззад наратива, бил той екстравагантен или семпъл, намислен или автентичен, хихика абсурдът - като “отговор на глухия на нечутото” в парадигмата забава-злокобност. Кошмарът е, че повечето герои са млади, дори тийнейджъри, обречени на безпросветна безпризорност, както е в “No.1”, „Баклава” на Алексо Петров, „Кецове” на Иван Владимиров и Валери Йорданов, „Аве” на Контантин Божанов...
Симптоматично за търсенията на киното ни е конструирането на самия пълнометражен конкурс - започна със скандалния и охулен (още преди да бъде видян) независим „Баклава” (България/Канада, непонятно защо обявен за 2011, след като е гледан още през 2007 на „Любовта е лудост”, вж. „Култура”, бр. 2 от 2008) и завърши с мощно рекламирания „Островът”. Тези филми представят полюсите във фокусирането – от гневната, вулгарна и безпарична разправа с българския хаос в дебюта на Алексо Петров до обърканата и щедро финансирана мистика във втория филм на Камен Калев. Между другото, отношението на авторите им към самия фестивал е също любопитно – Алексо присъства през цялото време, а миналогодишният носител на „Златна роза” за „Източни пиеси” изобщо не се появи, нито пък някой от екипа му...
Самите филми представиха любопитни вариации на идентификационните кодове, а в някои от тях тази тенденция надхвърля лимитите на националното: в „Островът”, в независимия сюрреалистичен дебют на Георги Тенев „Свещена светлина”, в бруталния “No.1” или в мейнстриймския „Love.net” на Илиян Джевелеков (вж. „Култура”, бр. 13 от 2011). Друг е въпросът за реализирането на амбициите. Въпреки успехите и провалите, юбилейната „Златна роза” ще се запомни с доста радикални и интелигентни експерименти върху терена на самия филмов език. Например, “No.1” дръзва да покаже разпада на обществото през враждата между питомците на две софийски училища, обитаващи една сграда. Сред патакламата за първи път чух ученик (Ивайло Захариев) да се обръща към учител (Филип Аврамов) с „шефче” (после ми се случи в „Операция Шменти капели” и разбрах етимологията). Темата е позната от много филми по света, а у нас е направо пареща. Базиран върху тв-репортажи, филмът я интерпретира с хъс, но повече силово, отколкото организирано. Филип Аврамов е симпатичен днешен последовател на Сидни Поатие или Владимир Смирнов. Ивайло Захариев стои много по-добре, отколкото в „Под прикритие”. Но на “No.1” му липсва органика. А най-парадоксалното е, че, въпреки темпераментния нихилизъм в кадър – от „хейтизма” до хип-хопа – не излъчва енергия.
Поне според мен, най-драстичните предизвикателства към параметрите на филмовия език дойдоха от независимите филми.
Дебютът на Димитър Коцев-Шошо „Лора от сутрин до вечер” ноншалантно се вихри из днешна София на 30-годишните инфантилници, сред които и зам.-министър на икономиката, и авантюрното действие е изведено до завладяващо безхаберна гонитба с времето. Със своя иронично-комиксов урбанизъм филмът създава усещане за безмерна свобода, а Милена Николова-Миленита е въплъщение на очарованието. „Малък-голям” пък е вторият филм на Ясен Григоров, който м.г. ни стъписа с дебюта си „Дървеното езеро”. Той отново се занимава с манипулацията, но вече не като поведенческа стратегия на персонаж, а като хладнокръвно разиграване на факт и фикция. „Малък-голям” е първото българско мокюментъри (от англ. documentary - документален филм, и mock - насмешка, фалшификация, пародия) или ироничен синтез между видовете кино, който на свой ред обединява несъвместимите иначе чалга и контракултура. През битовия алкохолизъм на траш-метъли от бандата „17 ХII”, попфолк звездата Деси Слава в ролята на млада конформистка, опитваща се да свлече познатия имидж, цигански оркестър на повикване и никому неизвестни групи от ъндърграунда с клипове е изведена поредната отчайваща равносметка за обществото ни. И е гнусно, и е мерзко, и няма измъкване от тинята. Както сподели на пресконференцията Ясен Григоров, „Единствените сбъднати мечти са специално направените за филма клипове – групите нямат други”. „Малък-голям” можеше да е далеч по-чисто концептуализиран, но е симпатичен в нонконформисткия си спекулативизъм. Аз самата се почувствах като онова жури в паралелния конкурс „Хоризонти” на Венеция, наградило руския „Първите на луната” на Алексей Федорченко за документален филм. Освен това, „Малък-голям” е и първият у нас, който се занимава с чалга-културата, елиминирайки я акустично.
„Свещена светлина”, въпреки ерудицията и прозренията на своя автор, е нарцистичен и претенциозен опит да трансформира в авторско кино видеоинсталация, където единственото откритие е компютърно създаденият език, а единственото приятно нещо - присъствието на Борис Луканов.
Та в този радикален контекст лъчистата комедия „Корави старчета” (вж. „Култура”, бр. 26 от 2011), започната от Пламен Масларов, светла му памет, и завършена от чудния оператор Ивайло Пенчев, се оказа едва ли не старомодна. Между другото, има бездна между говоренето на възрастните актьори в нея или в „Свободния вик на рибите” на австрийката Вилма Кийнер и това на младите от другите филми – детайл, който показва смяната не само в езика и сленга, а и в реакциите.
Моят (и не само) адреналинен филм от „Златна роза” е „Аве” – чародейно road movie из България и изтърбушените надежди с любимия ми Ованес Торосян и дебютантката Анжела Недялкова. Но на отделните заглавия, както обикновено, ще обърна специално внимание.
Късометражният конкурс от 18 заглавия в 3 модула беше по-интересен – вероятно поради намесата на селекционна комисия. Само че по право си влизат филмите, произведени през НФЦ. И така изгледахме дебюта на Таня Богомилова „7 дни в Рая” с участието на тримата й синове, известни като смислените продуценти братя Калинова. Филмът проследява пътуването им до морето и е 30-минутно недоразумение (а си представете, че Вера Найденова изгледа на „Любовта е лудост” 55-минуната му версия), но пък е международна копродукция. Не е особено въодушевяващ и новият 14-минутен филм на Майя Виткова „Моят уморен баща”, чийто сценарий е писала съвместно с румънеца Раду Жуде – нощна история за мишка, момиченце и родители. И двата филма биха могли да бъдат категоризирани като „семейни проекти”. От късометражките, подкрепени от НФЦ, поне на мен ми бе любопитна „Втори дубъл” на Надежда Косева по сценарий на Георги Господинов като опит за „филм във филма”. Гледахме и награденият т. г. в Кан студентски филм „Писмото” на Доротея Друмева, която учи кино в Берлин – енигматичен разказ за отказ на девойка от бременност с приятната Катлийн Моргенайер. Изобщо, късометражните филми бяха подвластни на поетиката на безумието и декадентски се разположиха между психотрилъра, черната комедия и гротеската. „Демони” на Александър Етимов е черно-бяла 5-минутна миниатюра за невъзможността да се освободиш от себе си, заснета филигранно от Георги Райков и изиграна плътно от Асен Кукушев. Маниашки 3-кадров дебют, който подсъзнанието отказва да изтрие. Парадоксално остроумие и режисьорски потенциал показват и „Услугата” на Борис Николов, „Зала № 4” на Димитър Димитров (НАТФИЗ), „Къде ти е главата” на Ненко Генов и „Влакове” на Павел Веснаков” (НБУ), „Добрият съсед” на Иван Митов, „Шопинг” на Димитър Коцев-Шошо...
И при пълнометражните, и при късометражните филми кастингът бе добър, но за пореден път лъсна драматургичната недостатъчност – дължини, пропадания, обстоятелственост...
И друг прецедент бодеше – лошото качество на прожекциите. Или не се чува като хората, или не се вижда... А зала 1 беше вечер пълна – прожекциите бяха предварително продадени. Варненската публика възторжено прие и новите, и старите „Златни рози”, но... Все пак фестивалът е част от кандидатурата на Варна за европейска столица на културата през 2019 – ФКЦ да оправи най-сетне и раздърпания си екран, и скапаната си апаратура.
Още миналата година се наложи рекапитулацията, че поколенията се сменят, а лайтмотивът бе, че през 2012 няма да има нито филми, нито „Златна роза”. Този фестивал потвърди и откритието, и съмненията. И актуализира синдрома „втори филм”. Не знам как би изглеждал, ако в конкурса бяха новите произведения на Людмил Тодоров и Петър Попзлатев. Още повече, че нихилизмът на техните дебюти от края на 80-те все още зарежда филмовите новобранци. Но те ще бъдат, живот и здраве, догодина, а как ще дебютират занапред младите – никой не знае. И Камю е повече от актуален: „Трябва да живееш в това положение на безсмислието”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
