1968, 2011
Една карикатура в The Washington Examiner представлява един пъпчив, с едва набола брада тийнейджър, който държи плакат Occupy Wall Street, в мозъка му една съвсем малка част е означена като „здрав смисъл” и всичко останало – като „идеология, екзистенциална тревожност, ярост”. Разрасналото се протестно движение по света – Възмутените, Окупирай Уол Стрийт – предизвиква най-различни реакции.
На сайта на CNN, например, Дъглас Рушкоф, като отбелязва, че американските медии не гледат сериозно на Occupy Wall Street, пише: За да сме честни, трябва да кажем, че ако журналистите от големите медии преценяват движението като нехомогенно, то е защото пресата е това, което е: за нея е трудно да разбере движение от XXI век, като си служи с наследени от XX век схеми на политическо и вестникарско мислене.
Защото, всъщност, ние присъстваме на първото народно движение, родено по интернет в САЩ. Това движение, противно на движението за граждански права, на профсъюзните демонстрации и дори на кампанията на Обама, не е вдъхновено от харизматичен лидер, не може да сведе исканията си до няколко грабващи вниманието лозунга и не е обединено от някаква специална цел.
Тук предлагаме погледа на Хайнц Буде от Die Zeit:
Това, което се случва в наше време на площад Тахрир в Кайро, в лондонския квартал Тотенхам, по булевард Родшилд в Тел Авив, в Мадрид, Тунис или Чили, ни кара да мислим за протестните движения през 1968 година. И тогава преди бунтовете анализите говореха за едно умерено в глобален мащаб – и дори скептично към политиката - младо поколение. Но това, което стана тогава в Каракас, Токио, Париж, Прага или Берлин, беше в същото време реакция на специфични и трудно сравними местни ситуации. Какво общо имаха в средата на 60-те години унизеният Берлин, елегантният Париж и безгрижният Сан Франциско? Протестът приемаше облика на някаква щастлива смесица от позитивна хипи мисъл, сериозен идеализъм и сюрреалистични мечти. Движението беше изпълнено едновременно със сурова енергия и с някакво невероятно лековерие. Този коктейл от буйност, страст и критика на основите на системата се стовари като гръм – социолозите не го бяха предвидили.
Днес ситуацията е съвсем същата с една малка разлика: движението от 1968 г. бе родено от утопия, през 2011 г. предтечите на обновлението са убедени, че откак са се родили, нищо в света не е наред. Дори тези, които в Тунис изгониха президента Бен Али, тези, които изправиха Хосни Мубарак пред съда в Египет, тези, които се противопоставят на Бенямин Нетаняху в Израел и на Себастиян Пинейра в Чили, дори тези, които показаха истинското лице на Дейвид Камерън във Великобритания и на Хосе Сапатеро в Испания, не вярват, че облаците ще се разнесат. Системата е добра, но е полудяла: икономиката трябва да е в услуга на хората, а не обратното.
В техните очи тъкмо тази простичка идея събужда надеждата. Никой не вярва, че дълговата криза може да бъде решена, без обществото да плати за счупеното. В края на краищата, ние сме всички част от системата. И не правим ли и ние същото, за което обвиняваме американците? Тази проницателност на протестиращите обяснява учудващо негероичната форма на движението. Липсва някой Че Гевара, Руди Дучке или Анжела Дейвис, който да се пожертва за него. Вярно, започват да се открояват някои лица, които скоро ще станат вдъхновители на движението, но никой от тях не иска да се нагърби с ролята на водач за масите. Наблюдава се точно обратното: никой не иска да воюва сам, прави се общ блок и се залага на ефекта от изненадата, като се използва празното пространство, оставено от политиката.
Напразно ще търсим някакво схващане за обществото, по което да се спори. Тъкмо обратното: бунтарите не искат по никакъв начин да поставят под съмнение основания върху индивидуализма, демокрацията, закрилата на малцинствата и тоталната свобода на придвижване начин на живот; те искат просто да го върнат към основанията му. Това е смисълът на това протестно движение, което се опира на идеи, като уважение към опита на всеки човек и възстановяване на доверието в обществото. Вместо да поставя всичко под въпрос, то предпочита да започне отнякъде. Всичко почива върху съвсем земно разсъждение, а не върху утопичното желание за „смяна на системата”. Проблемите са твърде конкретни, за да си позволим да мечтаем. Съществува цяла пропаст между обещанията за бъдещето, които получават младите хора, и шансовете, които им се дават. Младежта има чувството, че е измамена в много отношения: творческите професии не водят до никъде, невъзможно е да плащаш сам жилището си, а имитациите на маркови облекла не те правят за дълго щастлив. Цяло едно поколение е загубило надеждата да води живот, който има някакъв смисъл - и в Тунис, и в Израел, и в Англия, и в Гърция. Младежта стана въплъщение на социалното изключване. Човек е млад, независимо от възрастта си, млад е, когато няма работа, няма семейство, няма покрив над главата си.
Естествено – както винаги – само привилегированите могат да си позволят да протестират. Но за тях е достатъчно да се взрат в собственото си поколение, за да забележат тъжните неравенства, които съществуват в него – и това особено бие на очи при младежите на една и съща възраст. Това е морален скандал, така поколението се превръща и в едно средище на преживяване и неравенства. Социалната правда става общият хоризонт на индивиди, които се сблъскват с радикално противоположни проблеми. Социалната правда в Израел, това е възстановяването на социалното равновесие между тези, които ден след ден трябва да стягат коланите, и правоверните и новопристигналите, които само трябва да протегнат ръка. В Чили това означава да получиш образование, което не те обрича на мизерия. В Испания това е възможността да намериш що-годе достойна работа. По това протестното движение от 2011 прилича на онова от 1968 – то е движено от младежи, произлезли от „малки” семейства, чиито родителите са изкачили стълбите на обществото и които притежават солидни социални компетентности. Те говорят свободно английски и са в контакт с други младежи на тяхната възраст от цял свят. Противно на едновремешните „герои” на социалната критика, те нямат нуждата да крият, че идват от средната класа. Те са автентичното свидетелство за един все по-образован и взаимосвързан свят, в който персоналният разцвет минава през опита. Тъкмо по тези причини те се стремят да сложат края на една действителност, която заблуждава сама себе си с образа на общество, в което всеки печели и в което всеки играе сам за себе си.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
