Приключенията на Сандокан
Sandokan, 5 минути са 20, Пистолет, 6 – 13 октомври 2011
Понякога 5 минути са 20, фотографията е видео, пърформансът - скулптура. И не е нужно повече от възможността цялата тази трансформация да се случи по време на петте минути гледане.
Един кадър, в който мъж се крепи изправен на челна стойка в обикновен бял умивалник, пълен с вода. Главата му е наполовина потопена във водата. Стои абсолютно неподвижно, подпрян на стената зад него. Движението се изразява само в леко, незабележимо потрепване на тялото и в неравномерно отваряне и затваряне на устата при дишане. Изглежда сякаш говори нещо на себе си. Сумрачният интериор наоколо е странен, съвсем неопределен, населен с дребните знаци на битовото удобство – найлонова торбичка в кошчето, кърпа за ръце, чехли, прилежно подредени. (Sandokan, Untitled, 2001)
Цялата сцена е като обобщен образ на дискомфорта - налудничаво, умишлено изтерзано постигнат в една иначе тиха, дори пасторална обстановка. Или по-скоро образ на протеста чрез нахлуването на абсурда в посредствеността. Проникване до степен, че започваш да търсиш и тълкуваш като абсурд и най-дребните детайли от обзавеждането, попаднали в кадъра. Подобен пример може да бъде серията “Скулптури на открито” на Ервин Вурм от Каор и Тайпе. И тук провокацията е заложена като болезнена интервенция в обичайния пейзаж. Мазохистичното действие пробива неговата обикновеност и я извежда в друга, сюр действителност.
Предпочитам дори да не търся мотива за странното поведение на човека в умивалника и да оставя нещата така, на първичното смайване. Защото иначе има риск да се заблудя в несъществуващ наратив. Няма нужда. Повече от ясно е, че това е реакция - автоагресивна, самоунищожителна досада от цялата тривиалност на съществуването и от унифициращата рутина. Но в тази реакция има и елемент на изследване, изучаване на собствения си предел и границите на средата. Напомня ми също по някакъв начин анимираните кадри на Ева Давидова - има го отново този съспенс, който оставя усещането за двойствен живот на персонажа. Той може да се промъква и тук, и там, да пребърка обратната страна на видимото/сетивното и да добие забраненото знание за “отвъд”. В този случай, може би твърде буквално - с главата надолу, но също толкова ужасяващо елегантно и стилно режисирано, като сцена от “Туин Пийкс”. Буквализмът тук, разбира се, съдържа известна доза ирония, по-точно пародия на оригиналността и автентичността.
Напрежението, излъчвано от целия кадър, същото, което вероятно е инспирирало действието в него, го дооформя като възможно най-достоверен модел за артистична позиция спрямо света. Изобретателна и безкрайно чувствителна в своя яд към всичко наоколо, тя заменя стандартните понятия за място и време със собствените си, изпълнява ги, монументализира ги. Може би, защото се е опрял в челната си стойка, всъщност, върху стотици преобръщания и изтърбушвания на действителността, случили се преди него, този модел изглежда класически, универсално приложим и днес, и преди, и след 10 години.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
