Ако майките бяха феминистки
Ре-продукция. Художници: Аделина Попнеделева, Алла Георгиева, Боряна Росса, Венцислав Занков, Галина Йотова, Звонка Симсич, Ива Яранова, Иван Костолов, Ирина Данилова, Искра Благоева, Калина Димитрова, Людмил Лазаров, Надежда Олег Ляхова, Олег Мавроматти, Rassim, Самуил Стоянов, Светлозара Александрова, Симеон Симеонов. Куратори: Алла Георгиева, Надежда Джакова, САМСИ, 9 септември – 2 октомври 2011
Сборник от разкази, поезия, дори музика, посветени на това какво е да си или да не си майка. Все лични, интимни преживявания и истории, описани от жени на различна възраст, с различни професии, но с идентичен социален и културен статус. Повечето от тях имат деца, други нямат. Честно казано, не мога да проумея целта и смисъла на книгата “Възможните майки”. Освен възпяването на физиологичния факт - способността на жената “да дава живот” и псевдо феминисткия патос, не съзирам друго съдържание в нея.
Подобно е и усещането ми в изложбата, която следва литературния проект. Индивидуализъм, нов световен ред, био и генни технологии са омесени с бунт срещу аборта, социалното мъченичество на майчинството и извращенията, произведени с помощта на новопридобитата поп културна индустрия. Сигурно всичко това щеше да е много силно провокативно и социално рефлективно, ако буквално две крачки навън - в парка пред музея, не се натъкваш на една друга идиличната действителност в образа на поредното множество от доволно и съвсем традиционно реализирани жени, бутащи унесено колички из шарените сенки.
Разбира се, все ще се намери някой да изкряска срещу “скандалните” произведения в изложбата – Ан Джи кърми бебе-прасе от силиконовата си гръд в една от работите на Алла Георгиева; Самуил Стоянов в бяла манта избива дълго воюваното право на жената да избира между “възможна” или “невъзможна майка”, къртейки лозунга “Абортът убива деца”, изписан с големи бели букви върху синя стена (видео документация от пърформанс); Людмил Лазаров е редил кукли в иконични сценки на извращения, буквално репродуцирани от холивудските кошмари, в серия фотографии, Rassim е рисувал сина си с урина...
“Това ли е образът на българската майка?”. Този истеричен таблоиден вик възпроизвежда цяла серия архетипни баяния от типа “какви е деца раждала, ражда и ще ражда българска майка юнашка...”, “На нивата” от Христо Станчев, “Оптимизъм” от Елена Карамихайлова и т.н. Трудно е да се обясни на средния патриархал, че “скандалът” тук е всъщност едно бебе в епруветка, което напразно чака своя сурогат да го износи. По-точно, изложбата “виси” без теза и цел, гради собствена реалност без адекватна опора в заобикалящата я среда. Не мога да си обясня на какво се дължи това при наличие на силни автори и някои наистина интересни рефлексии на тема майчинство, къде илюстративни, къде психологически задълбочени. Но общото впечатление от сбора им оставя крайно противоречив вкус. Уж взета директно от контекста и от откровенията в книгата, концепцията на тази изложба изчезва някъде там между очакването, амбицията и крайния резултат.
Може би това се случва, защото, подобно на книгата, подборът в експозицията се стреми да “репродуцира” едновременно и възможността, и невъзможността за възпроизводство, радостта и болезненото разкъсване, мистицизма и технологичния напредък, поетичната меланхолия и цинизма, публичния и личния аспект на родителството. Но е постигнал по-скоро тавтология, която редува кореми, гърди, ембриони и мадони, пресилени провокации с кротки и одухотворени художествени интерпретации.
В крайна сметка, всичко това взаимно си противоречи и неутрализира, раздърпва вниманието и поставя съвременната жена в някаква вечно неудовлетворена позиция между “мадоната с младенеца” и “майката-героиня”.
Някъде из “Възможните майки” беше цитирана статистическа справка, според която се оказва, че желанието за възпроизводство не зависи от пола, а от особеностите на социалната среда; и че процентът на желаещи намалява с покачването на жизнения и социален статус. Изследването беше сравнително и се отнасяше за различни европейски държави, между които България бележи истински рекорд в броя на стремящите се към “репродукция” мъже и жени. Но, при все целия протест и недоволство, настоящата изложба се въздържа от коментар на този любопитен факт - компенсаторната функция, с която родителството се е сдобило тук. А в същото време се опитва да ни въвлече и да изчерпи друга, доста нетипична проблематика. Сигурно точно това задава и противоречивата цялост, в която съжителстват всички работи - не “скандална”, а некомуникативна.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
