Български  |  English

Да избегнем нови разочарования в Европа

 

 Сегашните кризи подложиха Европейския съюз на тежко изпитание. Изправени пред следващите един след друг глобални сблъсъци (финансова криза, арабски бунтове и т.н.), европейците фрустрирани откриха, че европейската управляемост има граници. Сложността на европейското управление попречи на Съюза да заеме единна позиция в отговор на безпокойствата на финансовите пазари, на партньорите си и на своите граждани.
Тъкмо в този контекст на случващи се кризи въпросът за „политическата Европа” бе отново поставен в центъра на обществения дебат под формата на призив „да се развием” по посока на бюджетен федерализъм или пък към проекти за консолидиран политически съюз, по-специално около Германия и Франция. Подобна програма, колкото и да е желателна, предполага, обаче, известен брой условия и предпазни мерки, за да избегнем такива абстрактни заклинателни лозунги, като „Политическа Европа” или „Федерална Европа”, да доведат до нови разочарования.
Необходимите предпазни мерки. В политическия и журналистическия език често се противопоставя „Политическата Европа”, която била желана от Франция, на „Пазарната Европа”, която била защитавана от Великобритания или дори от по-голямата част на новите страни членки. Обаче, понятието „политическа Европа” може да се открие предимно във Франция и съответства главно на опита за осъществяване на френското желание да се поддържа и консолидира едно световно присъствие, оцветено със стратегия за поддържане на различие, а понякога дори на противопоставяне на Съединените щати, което е гарнирано с дискурс за национална изключителност. Гледано от този ъгъл, понятието „политическа Европа” има трудна чуваемост за голямото множество страни членки на Европейския съюз. Така че, нека внимаваме с думите.
Всъщност, колкото и логично да изглежда в един глобализиран свят ЕС да разполага със силно централизирани права да взима решения (в областта на бюджет, на международна политика, отбрана, имиграция, полиция, енергийна независимост), все пак всеки прозорлив анализ не може да скрие факта, че политическите предпочитания и стремежите - както на правителствата, така и на европейските народи, днес са разнопосочни, дори противоположни. Това лесно може да бъде констатирано, когато става дума за данъчна или международна политика, или дори в пропастта (при проучванията на общественото мнение) между изразената воля за „повече Европа”, от една страна (по-точно, когато става дума за отбрана и за засилена координация на икономическите политики), и от друга – умълчаването, когато става дума за нови прехвърляния на компетенции към Брюксел. Юриспруденцията на германския Конституционен съд редовно доказва това.
И въпреки всичко, днешното статукво не е нито фатално, нито неизбежно.
Има основания за надежда. Историята на европейското изграждане познава множество форми на диференцирана интеграция, интеграция едновременно през и извън договорите; форми, които позволяват по-специално да се управлява различието на колективните предпочитания и на националните интереси на европейците. Еврото, Шенгенското пространство, междуправителственото сътрудничество в индустриалната област са примери за това. Често те „отваряха” процеси на конвергенция, при които други страни се присъединяваха към първоначалните участници; така някои политики постепенно бяха възприети от общността. Дали е още актуален този, доказал себе си, начин на действие?
Днес е очевидно, че всички бъдещи политики на Съюза в някои области (данъчна и социална политика, дипломация, отбрана и т.н.) не могат да се отнасят по един и същи начин към всички страни на Съюза; и че това трябва да доведе до създаване на сътрудничество между някои държави, за да се постигне напредък в тези области. Само по себе си, обръщането към тези области, които изискват централизирани решения, показва, че изграждането на Европа е вече обвързано с нови политически перспективи, които засягат суверенитета на държавите и социополитическите национални консенсуси. Заради тях на европейските правителства – и по-специално на ония, които си възвърнаха (или откриха) суверенитета си едновременно с демокрацията в Европа - им е изключително трудно да се самолишат от „правото си на вето”. Следователно, трябва да признаем разнопосочността на интересите в един Съюз на 27-те и в същото време да подготвяме и подхранваме пространство за бъдещи общи действия.
В крайна сметка, публичното изявяване на различията и цивилизованото управляване на несъгласията не са ли условия за една демократична политика? Така че осъществяването на „Политическата Европа” не трябва ли да премине през признаването на необходимостта от политизация на Европейския съюз и създаването на условия за политически дебат, ако искаме да избегнем европейският демократичен модел да се сведе до съпоставянето на общи политики без реален политически живот, тоест, без дебат, нито състезание по основните политически предизвикателства, хвърлени на европейците? Ако гражданите продължават да мислят, че техните политически, икономически и социални проблеми не могат да бъдат разисквани и решавани от техните демокрации, на нивото на държавите, както и на Съюза, то тогава и държавите и Европа ще продължават да отслабват и популистите и екстремистите ще се появят отново.
Можем само да се радваме, че кризата води към нарастваща федерализация на икономическата политика, обаче вървежът към засилена европейска интеграция не може повече да се извършва по принуда. Подобен проект не може да се осъществи без предварително намерение, нито без силна политическа легитимация. Ако искаме да „вдъхнем отново” смисъл на европейската политика, трябва незабавно да попълним липсата на гръбначен стълб и да се осмелим да обсъждаме публично какво съдържание да дадем на бъдещите политически форми на европейския проект.
Тиери Шопен,
Фондация Робер Шуман
Le Monde, 21 септември 2011 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”