Български  |  English

Настъпва ерата на регионите

Андрей Райчев и Кънчо Стойчев в диалог пред “Култура”

Този разговор е провокиран от интервюто с Иван Кръстев, публикувано в брой 30 на вестника от 16 септември т.г.

 
Кънчо Стойчев: Ние смятаме, че с интервюто си в „Култура” Иван Кръстев е направил нещо изящно, но то е по-скоро описание на горната част на айсберга. Той описва картината на света, казва, че не е хубав, но не казва защо е така. А и по-скоро стига до една идея за нарушено доверие, което представя обществения договор именно само в повърхностната му част. Ние сме съгласни с всички негови констатации, те са направени красиво, но той никъде не засяга въпроса за това какво има под айсберга. А ние искаме да говорим за невидимата част, за структурата, която управлява този свят, за да е той такъв.
Андрей Райчев: Значи, комично е – и това не е шега, а е цялата поза на позитивизма – да се опиташ да направиш обществено описание, без да употребиш думите „власт” и „собственост”. Разбира се, в един небостъргач може чудесно да живееш, без да знаеш, че е направен от стомана и бетон. И да го описваш прекрасно в бои, цветове, мебели, да живееш в него, да установиш ред... До момента, когато стане земетресение. И тогава няма никакъв начин да мислиш за небостъргача в термини като канапета и тапети. Трябва да мислиш дали ще падне или няма, ще се изкриви или няма да се изкриви в зависимост от това каква е стоманата, бетонът, направата.
Кънчо Стойчев: Това не зависи от мебелите, зависи само от стоманата и бетона. А Иван описва интериора...
Андрей Райчев: Не само Иван. След смъртта на Съветския съюз и опита да се погребе марксизма (пък и фройдизма, материализма въобще), всъщност, беше натрупан 20-годишен опит на наука за обществото, която да ни описва света без коментар на отношенията на собственост и власт. Но дойде моментът, когато обществото просто не може да разбере себе си, без да се обърне към тези структури, които стоят и пораждат илюзиите на съзнанието.
Както парите са илюзия, доколкото се привиждат като предмет, вещ. Това е едно от големите открития на Карл Маркс: че парите не са предмет, а обществено отношение. И той показва що за отношение е това и какво задвижва то. Щом погледнем на парите не като на предмет, а като на отношение, щом съзрем през тях скритите структури, ще можем да мислим реално за света, а предишният нормален възглед ще схванем като илюзорен. Това е азбука на всеки материализъм, включително на марксизма. Ние сме, не бих казал марксисти, тъй като даже подчертаваме, че в сегашното общество няма класи, но сме материалисти и в това отношение – наследници на Маркс, който е наследил Хегел.
Иван Кръстев е съставил блестящо изречение: „Съвременният човек не се чувства гражданин, а клиент на държавата”. Това е несъмнен факт. (В България любимата ни илюстрация на същото е писмото, което едни майки написаха до правителството - искаха държавата да замени граничарите с частна фирма. „Героят граничар”, който пази нашата страна, изведнъж бе заменен с частна фирма.) Можем дълго да стоим и да се взираме в тази ситуация, и всеки път ще се убеждаваме какъв морален разпад е по света, как хората не се чувстват граждани, не искат за загинат за родината си. Някакви неща, които сме свикнали да бъдат, сега са отпаднали; един вид, ценностите са се променили и ето: как ще живее този свят така? Зад тази ситуация, обаче, решително стои гигантско структурно изменение, чието формиране отдавна наблюдаваме... Кое? В съвременния свят нациите загиват, регионите възникват. На мястото на нации възникват региони. По същия начин можем много да пъшкаме, че хората не вярват в демокрацията, че все повече се отчайват от тази демокрация и т.н. – отговорът е абсолютно същият. Защото националната държава е връстник на демокрацията. И демократичното отношение - това, че хората са граждани и гласуват, притежават властта и т.н. – се привижда като градивна тухла на нацията. В региона, обаче, това не е така. На мястото на демокрацията получаваме друг вид механизми на регулация. Ще говорим за тях.
Кънчо Стойчев: Основната патетична тревога за демокрацията е, че тя ставала неуправляема. Това е „дървено желязо”, защото демокрацията е вид управление. Ще рече, че управлението не е управляемо. А не е А. Това очевидно не може да бъде. Значи нещо друго се е случило с демокрацията, има нещо друго, скрито зад тази криза на демокрация. Това, всъщност, Андрей го каза в миналото интервю (брой 23, 17 юни 2011 – бел. ред.): че имаме нов тип устройство на основите на обществото и че обществото се придвижва по вектора от маси към потребители. Клиентът, консуматорът е на власт, но този консуматор е на власт не чрез йерархически връзки и отношения. Т.е., ние имаме мрежа на власт, която доста е изтласкала привичната йерархия на власт. И оттам възниква наблюдението – това е само една привидност - че демокрацията е неуправляема. Наистина, трудно се мисли подобен свят, където командното е отпаднало и се управлява хоризонтално.
Андрей Райчев: Нищо отделно не може да бъде разбрано без цялото. Ние смятаме, че има три основни, фундаментални изменения, които настъпват в съвременния свят. Първото, за което стана дума, е, че на мястото на масите - хора, борещи се за оцеляване и за запазване на статуси - се е появил съвкупният консуматор (ДНЗВР). Гигантско, силно същество, което, обаче, има едно много важно условие за съществуването си. Консуматорът - като човек, който иска да живее по-добре от самия себе си – предполага (и поставя едновременно) условието да съществува растеж. За пръв път в историята на човечеството ръстът се оказва не просто хубаво, желано и приятно обстоятелство. Той се оказва условие за съществуването на този вид общество и условие да се държи властта.
Кънчо Стойчев: При това условието не е просто ръст, а ръст за всички, за повечето. Никога в историята не е имало ръст за всички. Когато феодалът, примерно, се е стремял към ръст, то е било, общо взето, за сметка на някого.
Андрей Райчев: Важно е да се подчертае, че консуматорите не се борят за опазване на статусите, които имат, а се борят за нови статуси. Консуматорът борави с бъдеще. Той решаващо се идентифицира с бъдещето си, не толкова с миналото. И това рязко преобръща отношението на всички сили в света – ето главната промяна. Със самия факт, че бъдещето става по-определящо и по-важно от миналото, нациите са съборени. Защото нация означава общо минало и нищо друго. Стандартизирано общо минало и нормативен език, зад който стои армия и флот, това е нация.
Консуматорът не отрича абсолютно миналото. Той има идентичности, но те не са централни. За него значително по-важен е въпросът за 40-инчовия телевизор... Той присвоява своята субектност не през отношения с миналото, т.е. не през принадлежност, а през стремеж. Понеже той за пръв път е истински субект. Преди това нямаме субекти, масова субектност възниква при война, при катаклизъм, т.е., при оцеляване. Преди, за да добие сила, за да добие субектност, да добие свобода – защото субектност е свобода - той трябва да се присъедини към някого. „Хайде, българи, да бием гърците. Нашите предци са завещали... Върнете земите, Македония”. Това всичкото е класическа колективна субектност. Субектът на политическото се присъединява към някакви хора и се търси през минало и през дезиндивидуализация. Обратно – ние имаме сега индивидуализация през бъдеще. „Аз искам да ходя със семейството на Бахамските острови”. И получавам статус. Затова няма класи, защото от тази гледна точка всички са в едно и също положение. Макар че единият има нищожни 5 лева в ръцете си, другият има 5 милиона, но, така или иначе, всички се стремят към ръст и добиване на статуси. Значи, първата последица от това, че се появява консуматор, е, че на мястото на нации идват региони. Втората е заменянето на йерархичната власт с мрежова. Класическите, предишните маси са държани в среди на затваряне (по Фуко). Болница, фабрика, затвор, казарма, конски вагон, психиатрия, училище. За да държиш масата, трябва да имаш ясна йерархия и дисциплиниращи пространства. За да държиш консуматора, трябва да имаш точно обратното устройство - среди на контрол. (Ние следваме тук Дельоз.)
Кънчо Стойчев: Един възможен образ на среда на контрол е летището. Там човек е напълно свободен, но прави точно това, което трябва да прави. Човек го прави сам; сам отива, никой не го насилва, той минава всички процедури. С властта имате един и същи стремеж – на гишето максимално бързо да се мине през летището, да се минат процедурите на контрол. Ти сам се подлагаш на контрола на властта, защото и двете страни целят едно и също. Съвременното в днешния свят така е устроено – като контрол, не като затваряне. Принудата е заменена със самопринуда. При самопринудата изборът е винаги пред теб, ти непрекъснато правиш избор. Друг въпрос е къде той е илюзорен. И летището много добре показва, че през което и гише да си избрал да минеш, основното е, че все пак трябва да минеш през гише.
Андрей Райчев: Навсякъде наблюдаваме нов базов договор между властта и консуматора. Той не е като договора между властта и масите. Договорът между властта и масите почива на това – ако не слушаш, ще те насиля. Ще те затворя, ще те дисциплинирам и т.н. А тук е – ако щеш. Просто няма да консумираш, гледай си работата. Досега не е правен такъв... Робът или, как да кажа, участникът отдолу в обществените процеси никога не е бил толкова щастлив. Консуматорът, разбира се, винаги е бил осмиван, всички му се смеем с удоволствие даже не само на интелигентска основа, но истината е, че той е първият истински миролюбив човек. Ако резюмираме промените, те са следните: маса – консуматор; нация – регион; йерархия – мрежа.
Оттук следва нещо много важно: има две условия на възможност, както ги наричаме (съжалявам, но трябва да се употреби точният термин), за всичко това. Това са ръстът и мирът. Обърнете внимание, ръстът и мирът винаги са били само желателни, а сега са необходими. Ръстът се оказва условие за възможност на властването. Властта просто не може да се държи извън ръст - разбира се, само там, където консуматорът доминира, не в Африка.
И това е, което поражда 90 на сто от илюзиите, които прекрасно е описал Иван Кръстев; и те са илюзии обективни, те не са празни привидности. Ние не казваме, че не са верни. Само казваме, че има по-дълбинна структура, която определя картинката. Няма начин да си на власт и да не осигуряваш ръст – или ако временно не го осигуряваш, трябва поне да покажеш перспектива за ръст. Защото няма да имаш консуматори.
Кънчо Стойчев: Има едно недоразумение –с една и съща дума, думата „държава”, наричаме различни неща. В генезиса си държавата обслужва общия интерес – по линия на защита на границите, таксите, митата, моста, боклука, общите неща. Тази държава след Втората световна война съществено се трансформира. Тя изведнъж започва да става ключова и важна за разпределяне на „горницата”[1]. Тя започва да става мощен преразпределителен механизъм и именно тя регулира всичко, което създава, а после храни и консуматора. Т. нар. well fair society, гальовно казано. Кръстев казва, че държавата се е откъснала от пазара. Държавата не може да се откъсне от пазара поради простата причина, че това, което тя преразпределя, го създава пазарът. Да, тя все повече ни изглежда като доминиращ фактор – бидейки преразпределителен механизъм, изглежда като че тя доминира процеса – но всеки, който се замисли, вижда, че може да се доминира процес, когато на масата има 100 лв., които да бъдат преразпределени. В момента, в който няма 100 лв. на масата, става ясно, че държавата нищо не доминира, че в крайна сметка пазарът продължава да си доминира. Но политическото състезание се изменя изцяло. Политическото състезание в съвременната демокрация е кой какво ще даде. Тоест, раздаване. Което вече е извращение отвсякъде. Оттам произтича принципното недоволство от политическата класа. И ръстът започва да бъде очакван от държавата, защото, нали, тя преразпределя, тя е отговорна за ръста.
И целият патос, цялата тази критика и мразенето на държавата, които Кръстев прекрасно описва, именно на това се и дължат. На обективната илюзия, че като че ли държавата е агент на ръста, че тя прави ръста. Ръста обаче продължава да си го прави пазарът.
Андрей Райчев: Да. Но главното следствие оттук е изключително радикално. Ние казваме, че силата, сумираща действието на тези три „стълба”, за които говорихме, са консенсусите. Определени консенсуси. Консенсуален е ръстът и консенсуален е мирът. Няма власт в света, която да посегне на тях, на тях посягат само контра-власти. Затова е възможно да се струпат на едно място комунист, ислямист и класически буржоазни дейци, и за пет минути да се окажат в съгласие. Примерно Г-20. Какво подписват те? Те се подписват под ръста и мира, те правят нещо като самопризнание: „Аз не мога да удържа властта без мир и ръст”. „Ако не удържа мир и ръст, аз (китаецът, саудитецът, американецът) падам от власт”; „Ако ми спре ръстът в Китай, даже моята компартия няма да удържи властта”. По тази причина китайското политбюро не е взело решение за срутване на Америка. Политбюро на ЦК на Китайската комунистическа партия може да срути Съединените щати за един ден.
Кънчо Стойчев: С долара.
Андрей Райчев: Просто да продаде собствените им пари. Но те няма да направят това, защото ще спрат ръста и мира в Китай. По същата причини, обратно – колкото и да говорят за права на човека, САЩ не могат без Китай. Защото ще спре ръстът и мирът в Америка. И т.н.
Кънчо Стойчев: Апропо, така се спихна реториката за правата на човека.
Андрей Райчев: Защото правата на човека (в частта „демокрация”) от глобален консенсус, глобална мечта мутират до вътрешен регионален консенсус. Консенсусите, за които говорим, биват регионални и глобални. Има два глобални консенсуса, без които не може да съществува този свят; по точно – без които не може да се държи тази власт: растеж и мир. И, да го кажем по-радикално, ние със Стойчев като, така, дисциплинирани материалисти от нов тип, извеждаме едно главно противоречие на епохата. И то е: Глобална икономика – локална политика. Това е главното противоречие.
Кънчо Стойчев: С което показваме и една голяма илюзия на съвременния свят: че светът се намира в криза, а всъщност ние наблюдаваме преход. Всички се изживяват като в криза – усещането е за нестабилност, несигурност и пр. Не е толкова лесно, обаче, не е просто криза. Има преход, който минава през серия от кризи; но преход.
Андрей Райчев: Това е главната теза. И можем да покажем защо тъкмо ние стигаме до подобен извод, а не други. Ние просто наблюдавахме аналогичен процес в България. И в нашата книжка за България[2] просто разглобихме прехода. Преход означава времето, в което действат консенсусите, които са по-важни от състезанието, по-важни от демокрацията, от всичко. Докато/когато консенсусът е водещ, имаме преход (преходът е мирна война). Т.е., докато консенсусът удържа всичко на гърба си, дотогава нещата са преход. Разбира се, България знаеше към какво преминава, към пазарна икономика, към Европа; днес светът не знае към какво преминава. Това е преход без осъзната цел, но е преход. Пред очите си виждаме огромна световно-историческа трансформация или революция - по мирен път, естествено. Хората се мъчат да я мислят в термините на криза и оттам идват всички илюзии и надежди, че ето, кризата ще свърши. Да, тази криза ще свърши, но ще има друга, ще има трета, ще има пета, докато преходът се осъществи. Затова е важно да се види кой преход се осъществява - и това много лесно можем да покажем през тези консенсуси, за които говоря.
Нека първо видим, след като нацията/държава не е единица, кое е единица. Единица е регионът. Това е видимо и с просто око. Регионите не са много. Съвсем видими региони са САЩ и Канада, Южна Америка, Китай. Много сложен регион е Индия и Пакистан, Бангладеш... и компания... Много сложен регион е Европа. Но, например, Австралия е по-скоро към Америка, регионите не са задължително някакви географски понятия.
Кънчо Стойчев: Регионът е там, докъдето действа консенсус. И докъдето на власт е съответната мрежа. Консенсусите дефинират регионите; не говорим за географски пространства.
Андрей Райчев: Има региони, генерирани и от негативни консенсуси. Южна Америка, например, е регион, доколкото има всеобща омраза към Севера. Има псевдо-региони – чисти гета. Африка е гето. Има региони, които са възникващи. Например всички предполагахме, че има ислямски регион, но това се оказа грешка. Има арабски регион. Ето, нито Малайзия, нито Индонезия участват в движението, което обхвана арабския свят, въпреки че са от най-големите мюсюлмански страни.
Турция, а и Русия са страни, които се мъчат да станат региони, но май нямат толкова сила вътре в себе си. От нашата доктрина следват много политически следствия, но първо да разгледаме самата доктрина. Щом регионът е определен с консенсус вътре в него, можем да говорим за два вида консенсуси - междурегионални и вътрешнорегионални. За междурегионалните консенсуси казахме - те са мирът и ръстът. Това са двете неща, без които никоя власт в света не може. И те именно запълват това разстояние между глобална икономическа и локална политическа регулация.
Главното противоречие в съвременния свят, всъщност, е извор на дефицит, на нереализираност на тези консенсуси. Следователно, ще възникне световно правителство за запълване на тези два консенсуса. Под световно правителство въобще не разбираме, че ще започнат да се разпореждат група хора. Не забравяйте – няма да получим йерархия над нас, а управляваща мрежа.
Кънчо Стойчев: Финанси и ред. В смисъл, обща валута и обща жандармерия.
Андрей Райчев: Те ще действат за осигуряване на ръста и за осигуряване на мира. Тези две неща ще гарантират, че всички растат и всички са в мир. Това ще донесат световната жандармерия и световната валута. Изстрадани в консенсусни търкания, а не извоювани чрез доминация.
Кънчо Стойчев: Ние вече наблюдаваме зараждането на тези части на световното управляващо тяло. Вижте акцията в Либия и я сравнете с Ирак преди години. Онова беше война, това повече прилича на охрана на стадион.
Андрей Райчев: Но, всяко едно противоречие може да се реши в двете посоки. Може, когато имаш локална политика и глобална икономика, противоречието да се разреши, като политиката също стане глобална. Което би значело да възникват тези две министерства: на финансите и на жандармерията, които мрежово-консенсуално да управляват и да внасят навсякъде ръст и мир. Но може да се реши по обратния начин, може икономиката да стане локална. И тогава пак противоречието изчезва. Това, обаче, би било такава световно-историческа катастрофа, която хората наистина не заслужават. Тогава просто ръстът и мирът свършват; и започва спад и война.
Кънчо Стойчев: Ако се затворят икономически границите, и гладът, и войната са неизбежни.
Андрей Райчев: Ако светът, не дай Боже, за да реши това противоречие, не започне да прави глобална политика, а се върне към локална икономика (т.е. мине към другия начин да реши противоречието), войните, и то чудовищни войни, са абсолютно сигурни. Но не мисля, че ще стане това. Тъй като властите, пак казвам, извън ръста, нямат други инструменти - няма ги и онези йерархии, с които да държат консуматора в подчинение. Защото, как се държи консуматорът в подчинение извън ръста? Връщаш го в състоянието на маса. „Строй се, преброй се...” - и каквото сме виждали досега в историята на човечеството.
Кънчо Стойчев: Днес гърците се борят, за да не се върнат в състояние на маса, такава им е борбата. Те толкова гневно се борят, като че ли са зле. Не, те още не са зле. Те, обаче, вече се борят, усещат, че може да станат, а не искат да стават маса.
Андрей Райчев: Това, обаче, показва, че демокрацията е станала вътрешнорегионален консенсус на определени региони. Това е важно.
Кънчо Стойчев: А не универсална ценност.
Андрей Райчев: Например, за Европа демокрацията е абсолютен консенсус. Но това е локално явление. Вярно, това локално явление е по-широко. То важи и за северноамериканския регион, може би вече за Южна Америка.
Демокрацията е само подточка в големите консенсуси. Това е едно от най-важните неща, които Иван Кръстев проспива. Той продължава да мисли демокрацията като универсална. Човечеството винаги е мислило демокрацията, от Жан Жак Русо насам, като универсална. Светът, обаче, ще е принуден да приеме, че тя вече не е универсално бъдеще, а една от тенденциите в много по-сложно цяло.
Кънчо Стойчев: С всеки изминал ден светът все по-малко е Европа.
Андрей Райчев: И за да завършим схемата - въпросът за суверенитета. Регионът се формира в степента, в която, търсейки ръст и мир, страните жертват суверенитет по отношение на властови център. В действителност, всички до един жертват суверенитет, обаче това не става някак си въобще, а строго регионално. Например, България пожертва суверенитет в полза на европейския регион, а не в полза на африканския. Така се образуват регионите, чрез жертване на суверенитет и влизане в консенсус. САЩ също са пред жертване на суверенитет в момента.
Кънчо Стойчев: Доларът.
Андрей Райчев: Доларът, главният въпрос. Само че това не би било вътрешнорегионално, а междурегионално жертване на суверенитет. Т.е., или да се върнат на златния стандарт заедно с всички, което е абсурдно; или да направят валута заедно с Китай и Европа, което е естествено. Това ще бъде просто възникване на световно министерство на финансите, макар и мрежово. Но то има много големи последици. То означава, че и Европа, и САЩ, и Китай ще жертват възможност да печатат пари. И за да мога да си повиша разхода за здравеопазване, аз ще трябва да се обадя на Обама или на китаеца, или самият китаец трябва да се обади и да каже: „Слушай, аз трябва да напечатам още малко пари, за да мога да си удържа властта”. Т.е., това ще е нещо много повече от просто възникване на единна валута. Това е донякъде възникване наистина на мрежово световно правителство.
Кънчо Стойчев: Има нещо още по-дълбоко - защо това всичкото се случва неизбежно, задължително? Защото глобализацията води до глобално формиране на цена на стоката „работна сила”. Никога в света, в човешката история това не се е случвало. На различни места стоката „работна сила” винаги е струвала различно. Първото обединение е Европа, в нейните рамки започва изравняване, но пак не докрай. С излизането на Китай на международната сцена, формирането на стойността, на цената на работната сила става глобално. И това сега ни изглежда като криза – че Китай страшно расте, че всички потъват – това е, защото сме в период, в края на който стойността ще се уравновеси. Цена означава винаги стремеж към равновесно състояние. Пазарът винаги гони равновесните състояния, това е негов принцип. В момента цената е силно дебалансирана – в Китай за 200 юана се прави това, което в Европа се прави за 2000 евро. На края на прехода точно това ще се балансира. И няма как това да стане не-катастрофално, без кошница от валути, която ще се създаде. Пътят, обаче, към лесното, плавното балансиране минава през отказ от суверенитет. Т.е., за да се случи това, в крайна сметка китайците трябва да се съгласят, че въпросите на техния вътрешен бюджет са и външни въпроси, и трябва да питат Съединените щати. И САЩ трябва да се съгласят, че техният вътрешен бюджет също зависи от Китай. Друга уж криза със съпровождаща голяма олелия в Европа е, че европейският проект е сякаш спрян. Мисленето беше: „Ние сме си прекрасни в Европа; били сме в началото еди колко си, после еди колко си, към 1990 г. сме еди колко си; имаме си цели здания, пълни вътре с папки; и сме толкова добри, че сега започваме да присъединяваме и да правим и другите добри”. Тази илюзия рухва. Ние влизаме в нов етап, при който Европа ще бъде принудено насочена навътре, към себе си, а не навън, защото има да решава въпросите със своята собствена вътрешна интеграция, а не с привличането на нови сили отвън. И това ни изглежда като криза. Най-нормалният и естествен процес на продължаване на вътрешната интеграция на Европа ни изглежда като криза. Това, обаче, е преход. Европа минава на следващо ниво на вътрешна интеграция. И първата й работа най-вероятно наистина ще са жандармерията и финансите. Които, освен всичко друго, най-вероятно ще съвпаднат и с глобален процес към световна жандармерия и световни финанси. 
Андрей Райчев: Така постепенно се оформят няколко региона, чието поведение е много важно. Защото не всеки регион може да има съзнателно поведение. Например, арабският регион към момента няма център. От гледна точка на нашата теория там става нещо много понятно. Той се мъчи да стане регион и е такъв по предпоставки, но не е регион още, защото няма център на властта, център, на който се отстъпват суверенитети. Необходим е легитимен център на властта. В Китай, например, това е комунистическата партия. В САЩ това са президентът и Конгресът. В Европа това е много сложното образувание: Брюксел. Т.е., не говорим за еднотипен център навсякъде, те са различни. Но арабският регион няма никакъв, по-точно, има виртуален център, желателен център във формата на масови идеи: анти-Израел, анти-запад, ислям.
За арабския свят от тази теория следва, че всички основни политически движения там са регионална борба за власт. За лидерство. Бин Ладен фактически не беше просто наш враг, а главно борец за лидерство в арабския свят. Той ни ползваше като средство, за да демонстрира това лидерство. Той стреляше по нас, защото искаше неговите думи да достигнат до хората там. Този вид политика е опит, всъщност, масите да го последват. Друг такъв опит е битката с Израел. „Аз ще бия Израел - казва Турция в момента. – Следвайте ме”. Т.е., тя се опитва да лидира регион. Така или иначе, точката на стабилност на този регион ще се появи тогава, когато се появи центърът на властта там. И – между другото – тогава най-сетне регионът ще престане да е агресивен.
Очертавам обективния процес, който там тече. И на който хората, без да искат, са марионетки. Същата картина е в постсъветското пространство. И там има борба за лидерство. Идеята за обединяване с Казахстан, Белорус и известната история с Украйна - това е, всъщност, опит да се направи регион. Путин смята, че Русия е достатъчно силна, голяма и т.н., за да бъде регион в света. Той прави регион според местните условия. Някои се мъчат да мислят Путин през Николай І, това е смешно. Той прави регион, не империя. Така и го нарича - „суверенна демокрация”. Сиреч, ограденото от другите властово пространство, където неговата мрежа е на власт; където нашата мрежа не се съединява с чуждите мрежи. Защото, не забравяйте – няма йерархична власт над регион. Над регион можеш да властваш само мрежово. И съответно - да се подчиняваш мрежово.
Кънчо Стойчев: Самопринуда.
Андрей Райчев: Най-силната илюстрация за това е, че даже ККП - една комунистическа партия, която по дефиниция от времената на Ленин и Сталин е абсолютно еднолично управлявана – даже тя проявява мрежови свойства. Човек не може да повярва на очите си - компартия сменя лидера доброволно. Защото мрежата е на власт. А в Русия пък съвсем. Путин – да, има много политическа власт, която много прилича на йерархична. Но има перманентна мрежова игра, перманентно раздаване в управляващата мрежа на ресурс срещу контрол и т.н. Каквото една мрежа прави (не искам да отклонявам разговора натам). Но във всички случаи, Русия строи мрежа и се покои върху мрежа, която е отделна от европейската; това е опитът им...
Консенсусът в Русия е независимост, абсолютна независимост, под което се разбира да управлява „наш”, „свой” елит. Това за тях е страшно важно. „Никой да не ни пипа”. Това е старинният комплекс на руснаците: „Прекалено голямо е пространството ни, всеки може да влезе при нас”. Обратно, Ходорковски – единствената реална алтернатива на Путин, макар и навряна в момента в затвора - е с точно противоположната мисъл: „Мрежата трябва да ни е обща с европейската и даже с американската. Т.е., собствеността и властта трябва да се слеят с тях, ние трябва да сме едни от тях”. Докато Путин казва: „Ние трябва да сме наред с тях”. Никаква друга съществена разлика между двата възгледа и двете възможни съдби на Русия не се вижда. И в това е съдържанието на политическата война в Русия. Въпросът дали Русия може да бъде самостоятелен регион е огромен въпрос. Това е въпрос от Петрово време.
Ако Русия е достатъчно глупава, за да прави собствен регион; и Европа - достатъчно глупава да допусне това, двете ще бъдат два сравнително неважни региони в света. Но ако тръгнат към общ регион, това ще е регионът № 1 в света. Това – видяхте от консенсусите – не е въпрос на указ, на решение на правителство. За да се окаже в европейското консенсуално пространство, самият руски народ има да извърви път. Както България го извървя.
Кънчо Стойчев: А пък ако успеят да вземат и Турция, съвсем...
Андрей Райчев: Турция е сходна история. Пак малка страна, но бивша империя със съответното самочувствие и т.н. Не познавам достатъчно въпроса, камо ли да опиша какви са вътрешните консенсуси, но, така или иначе, Турция в момента демонстрира опит да прави турски регион, отделен от европейския. Мисля, обаче, че нито Турция, нито Русия ще сполучат да направят регион. И мисля, че възможната щастлива съдба и на Европа, и на турците, и на руснаците е правене на този голям, гигантски регион, който би бил първи, номер едно в историята на света по власт и сила. Русия, Турция и Европа. Ето това ако стане...
Разбира се, остаряването на Европа е проблем, огромен проблем. Но тук искам да цитирам един мой приятел, руски социолог, Андрей Мильохин, шеф на руския Галъп Интернешанъл. Той казва: „Когда я слышу слово „кризис”, мне стыдно перед дедом и отцом”. Много се извинявам, но никаква трагедия не се състоява. Човечеството си е такова, че хленчи. Ние и в България го видяхме същото: под мощния вопъл на българите „Така повече не може”, нашите подложиха шепи под златния дъжд.
Човечеството никога не е било по-добре от сега, никога не е имало по-добри перспективи. Целият този писък, че е лошо, е неспособността на елитите да владеят новата ситуация. Да, трудна е мрежата, много трудно се гради мрежа. Елитът трябва да се научи; и се е научил на места да управлява мрежово, не йерархично. Това е изключително сложно, защото мрежата е непрекъснат обмен.
Кънчо Стойчев: Не еквивалентен, при това.
Андрей Райчев: Непрекъснато даваш нещо, при което не получаваш точно толкова, колкото си дал, съвсем друго получаваш. И това е управление в съвсем друг смисъл.
Кънчо Стойчев: Мрежата не е пазарлък, пазарлък е пазарът. Мрежата е нееквивалентен обмен.
Андрей Райчев: И това също го открихме в България - заради мрежата на социализма. Така или иначе, това, което ни различава нас с Кънчо Стойчев от всички социолози, които говорят за мрежи, е, че те мислят мрежите просто като липса на йерархия и не виждат, че във всяка мрежа тече непрекъснат, перманентен, скрит обмен. Ние го открихме не за друго, а защото наблюдавахме социалистическата мрежа, където обменът е очеваден. Дамаджана срещу английска гимназия. Обаче същото практически прави Барозу всеки ден. Той непрекъснато прави обмени тип „дамаджана за място в английската гимназия”, само че, разбира се, по-сложни.
19 септември 2011 г.


[1]Вж. интервюто в „Култура”
[2] „Какво се случи?”, www.Raichev.org
 


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”