Музей на какво?
Музей на социалистическото изкуство, открит на 19 септември 2011
Освен за почивка и подготовка на новия сезон, лятното затишие тази година послужи и за усилено разместване. През последните три месеца музейната карта на София чувствително се промени. Малко след откриването на САМСИ в сградата на музея за приложни изкуства през юни, Националната художествена галерия затвори постоянната си експозиция и напусна бившия царски дворец в центъра на града. Месец по-късно в преустроена административна сграда в квартал “Изгрев” близо до КАТ се откри и новият музей на социалистическото изкуство, филиал на НХГ. По всичко личи, че министър Рашидов активно работи по реформаторския си план. Но дали с тези институционални рокади не прекроява и самата история и дали последствията от неговите действия няма да са доста по-тежки и непоправими от похарчените за ремонти милиони?[1] С този въпрос, а и с искреното любопитство какво точно разбира министърът под “социалистическо изкуство”, се запътих към най-новия музей. Неслучайно търся там неговото лично определение, тъй като така и не се намери специалист, който да се подпише под концепцията и селекцията на музея с цялата си отговорност. Откъслечната и обща информация, излязла до момента във връзка с него, е поднесена най-вече от директора на НХГ или лично от министъра и то като негова и на управляващите заслуга за опознаването и популяризирането на българската история и култура, произведенията на големите български творци... Клишетата са, общо взето, в този дух.
Благодарение на това и, разбира се, заради периода, който музеят засяга, съвсем очаквано беше неговото откриване да се политизира до крайност и да ни запрати отново в дебата за злоупотребите с неизлечимата носталгия на обществото, придружен с поредните обвинения в реставрация. Не бих казала, че те са съвсем без основание, най-малкото защото стилът на авторитарно наложени решения и некомпетентна намеса съвпада напълно с този, който познаваме от не толкова далечното ни минало. Но все пак, политиканстването и черно-бялото тълкуване на този музей като социалистическа пропаганда значително опростява неговите същински проблеми и дори му създава известен имунитет спрямо един по-задълбочен коментар от гледна точка не на политическите пристрастия, а на историята, чудовищно обезобразена в неговата първа експозиция.
Докато скулптурите на двора могат да минат за хаотичен сбор от запазени паметници, дошли от различни градове, периоди и стилове, то селекцията във вътрешността на музея предизвиква истинско недоумение.
За моя превелика изненада, в нея откривам произведения основно на най-големите “формалисти”, повечето тежко пострадали от ударите на социалистическата власт, други - отказали се за дълго от творческа изява. Но парадоксите не се изчерпват с това. Тези автори са тук със своите компромиси, с големите тематични изключения в творчеството си, с хитруването си в името на оцеляването. Редом до тях са окачени официално възприетите по онова време “добри примери”. Какво е това, реабилитация или подигравка, историческа безотговорност или обикновено невежество?
Лишени от контекст и поставени така в хронологически безпорядък между 40-те и 80-те години, сега най-видни представители на социалистическото изкуство се оказват Кирил Петров, Кирил Цонев, Бенчо Обрешков, Васил Бараков, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Вера Недкова, Стоян Венев, Иван Ненов, Дечко Узунов, Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Любомир Далчев, Найден Петков, Иван Лазаров, Елиезер Алшех, Илия Бешков, Борис Ангелушев, Атанас Нейков, дори Никола Танев и Александър Жендов, чието име в края на 40-те се употребява като нарицателно за “опасния враг с партиен билет” и “упадъчни” западни влияния в изкуството. Вярно е, че в по-късен етап социализмът си присвоява прогресивните леви представители на 30-те години и започва постепенно да реабилитира някои от зачеркнатите в ранните му фази имена. Но това в никакъв случай не анулира пълната несъвместимост между политическата практика на периода и младежкия идеал на тези художници. Или това трябваше да е по-скоро музей на комунистическото изкуство?!?
Освен имената на авторите, названията на произведенията и годините, няма друга информация, която да ме води през изложбата. Опитвайки се, все пак, да прозра нейната несъществуваща логика, се връщам към наименованието на самия музей и започвам да гадая. Определението “социалистическо изкуство” в случая се отнася може би най-вече за хронологическия отрязък, за произведенията, създадени по време на социализма в неговите времеви граници от 1944 до 1989 г. Но трансформациите, които българското изкуство претърпява през всичките тези десетилетия, донасят някои стилови, а и терминологични нюанси, които отчитат промените във взаимоотношенията между изкуство и власт, както и степента на пропускливост към външни влияния. За мнозина е известно, например, че един от кодовете на ключовото “размразяване” в политическата и културната сфера непосредствено след Априлския пленум (1956 г.) е промяната в определението за социалистически реализъм. В последвалите десетилетия, особено след младежката изложба през 1961 г., той започва да се нарича “социалистическо изкуство” и целта на тази промяна е именно продължаване на основната линия на зависимост и подчинение, но с разграничаване от “сектантския” канон на сталинистката епоха. Това е един от важните обрати в риториката на миналото, който маркира и съответните стилови изменения и вътрешни трансформации на изкуството. Във връзка с това като социалистическо изкуство се води и анахроничният модернизъм, който се възприема масово тук през 70-те и 80-те години. Тоест, ако трябва да сме терминологично и исторически коректни, трябва пак да местим и да пренесем целия отдел “Съвременно изкуство” на НХГ в Музея на социалистическото изкуство, в това число и произведенията на господин Рашидов, и скулптурния ансамбъл, подреден пред САМСИ. Настоящата експозиция на същинските модернисти в изкуството ни от началото на века не е в състояние да обори тази моя хипотеза и дори действа в нейна полза. В този си вид музеят не регистрира стилови нюанси, еволюционни етапи, политически и социален контекст, сиреч, освен че не изглежда, и не функционира като музей.
Друг признак на подбора, разбира се, би могла да е темата, но ако взема предвид “асоциативно-метафоричните” и иносказателни тенденции от 80-те, отново се загубвам в терминологична и хронологическа енигма. И защо са тук “Червените коне” на Дечко Узунов, а ги няма някои от най-известните му ученици? После си припомням речта на министъра при откриването на музея и неговото изявление, че социализмът е политика, а изкуството си е изкуство и формата си е форма; че ние имаме, макар и тематично обвързани със социализма, много качествени и значителни като форма произведения от този период. И разбирам как експозицията на музея всъщност отразява тази дълбоко формалистична грешка в разбирането на периода и изначално сбърканата в ценностно отношение, дълбоко субективна представа, какви произведения и автори заслужават да участват в музеи и изложби и какви не. Страхувам се, че подборът в случая е направен така, че да отговори на очакванията на средния профан-потребител с приповдигнато чувство за национална гордост, а не да се ангажира с какъвто и да било исторически анализ.
Мъглявите понятия, с които борави социалистическата идеология, и демагогските методи, по които се моделира културата ни десетилетия наред, са достатъчна предпоставка за изключително повишено внимание при изследването и представянето на този период в съвремието. Но когато върху класическия тоталитаризъм от миналото се наслагват днешните изродени тоталитарни схеми, резултатът е напълно очакван – също толкова мъгляв, манипулативен (“красив” по форма и пропаганден по съдържание) образ, който насажда съвършено погрешни, напълно безкритични и фактологически кухи впечатления за един от най-важните и драстични периоди в новата ни история. Дали това не е все пак най-автентичният музей на управленското самодоволство и непреодолимата историческа липса?
[1]Тук няма да коментирам резултатите от тези ремонти, тъй като те са тема по-скоро на отделен текст и изследване от гледна точка на съвременната архитектура и елементарната култура на оформяне на музейни и експозиционни пространства. Достатъчно е само да изброя окачените тавани, луничките, плафониерите, щорите и прозорците, за да създам обща представа за “дребнобуржоазния” вкус, тип провинциална стоматологична клиника, който дава облика на новите ни музеи.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
