Раздвоената пишеща машина
Момчил Николов. „Машини за любов“. ИК „Сиела“,15 лв.
До неотдавна българският литературен истаблишмънт – доколкото го има – не обръщаше особено внимание на Момчил Николов. Вписваше го набързо в графата на „ония, бързите“ и с това приключваше темата. Наградата „Хеликон“ за „Кръглата риба“ през 2009 предизвика известни смущения. Истаблишмънтът (ама хубава дума, а?) прие съществуването на Момчил Николов, но остана несигурен какво да прави с него. Показателно е, че новият му роман, „Машини за любов“, така и не получи дори номинация за същата награда, която спечели две години по-рано „Кръглата риба“. Вярно: книгите на Момчил Николов са малко неравни, а писането му от години търси пътя си. Но той се оказа засега най-представителният и завършен автор сред онези, които не съвсем основателно се (само)етикетират като „бърза литература“, „лайфстайл литература“ и пр. Дори си мисля, че неравността му е пряко следствие от стремежа да се впише именно в тези търговски марки.
„Машини за любов“ е обявена като книга първа от трилогията „Кръглата риба“. След като я прочетох, си припомних набързо „Горният етаж“ - книгата, която сме подканени да четем като финал на писаната отзад напред трилогия. Достатъчен е един съвсем бегъл преглед, за да се увери човек колко много е пораснало писането на Момчил Николов за тези шест години. „Машини за любов“ е несравнимо по-уверен, по-сръчен, по-задържащ вниманието роман. Даже не съм сигурен, че този замисъл с трилогията може да остане валиден, просто защото авторът междувременно много е надскочил някогашното си ниво.
Подобно на „Кръглата риба“ (книга втора от едноименната трилогия), сюжетът на „Машини за любов“ е сложен. В него се преплитат две сюжетни линии. Едната е съсредоточена върху разказвача, същият онзи симпатично небрежен лузър, който се подвизаваше още в „Горният етаж“. Втората повествува във второ лице за перипетиите на странен американски художник, чиято инсталация – машина за любов – мистериозно изчезва след първата си изложба, а той тръгва по света, уж безцелно, но всъщност за да я търси, без сам да го съзнава. Периодично изникват тайнствени срещи, необясними съвпадения и мистични изживявания, а двете сюжетни линии се пресичат в България от края на 90-те: мизерен придатък към Европа, населяван от сиви, унили хора. Впрочем, именно в суровите сцени от тази действителност романът постига най-силните си моменти, изпълнени с онази смесица от лекота, жестокост и хумор, която по принцип е най-сериозното достойнство на Момчил Николов.
На двете сюжетни линии отговарят и две нива на писане, макар да не са непременно ограничени до една от двете линии. На едното ниво се разказва, сръчно и уверено; на второто малко повече се приказва, мяркат се разни мистериозни символи, водят се интелектуални разговори за живота и всичко изглежда по някаква причина онирично и недействително; изобщо, това е нивото, което изглежда трябва да направи от Момчил Николов нещо като българския Харуки Мураками. Проблемът на Харуки Мураками е, че затлачва хубавото си разказване с такива едни кукички, изработени от мистика, популярна психология и сюрреализъм на прах. Проблем, казвам, но не от търговска гледна точка. Възможно е тъкмо този пласт в „Машини за любов“ да го направи по-успешен в някакви читателски кръгове. Но за мен в този роман повечето неща, които се запомнят като свежи, оригинални, въздействащи, са по-скоро на първото ниво. Например, как протагонистът се ориентира за деня от седмицата по оградата на съседката си, защото тя всяка нощ я боядисва в различен цвят. И обратно, разните неща, които ми дразнят окото с лайфстайлна метафорика, бликат от второто ниво. Например, как същият протагонист фантазира, че същата съседка е убила мъжа си, влачи го по пода, а трупът оставя кървави дири: „баркодът на преоценения му живот“.
Ако трябва да го кажа простичко, „Машини за любов“ е принципно хубав роман, който обаче подчертано търси конкретна търговска ниша. Опит да се съчетае смислената литература с продаваемите забежки към паранормалното и стил, подходящ за пазара. Но, във всеки случай, романът се чете бързо и леко, а и по-претенциозният читател има какво да намери за себе си вътре.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 21.11.2011 08:02
Мы только Люди и это много значит!!
Мы только Люди и это много значит!!
От: Илия
Мы только Люди и это много значит!!
Я - только Человек и это много значит!!
Я - только Человек и это много значит,
Смирением своим наш славится Pод...
От горя много пьёт, от счастья тихо плачет,
Он любит всей душой и в нищете живёт.
И никогда его поставить на колени
Не смог во все века ни Запад, ни Восток!
И никогда ему, гниющему от лени
Не создавать прямых к развитию дорог...
Он любит шиковать, разбрасывать деньгами,
Спуская лишь за час, что нажил за года...
Он может сохранять, что создавал веками,
И рушить всё подряд, теряя навсегда...
В нём - праздность и разруха, свобода и плененье,
Чуть зримая усталость и тоска...
Достойная любви и восхищенья,
И осуждения... слегка...
Я - только Человек по месту и по сути...
И никогда не стану я другим.
И пусть меня, мой Человеческий нрав осудят...
Я буду только благодарен им...
И.П.Енчев / enchev_ip@abv.bg
