В сянката на киното
„Ръкомахане в Спокан” от Мартин Макдона. Превод Жозеф Бенатов. Режисьор Явор Гърдев. Сценография и костюми Даниела Олег Ляхова. Музика Калин Николов. Участват Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Теодора Духовникова. Народен театър «Иван Вазов». Премиера - 23 и 24 септември 2011.
Ненормативен език. Препоръчителен родителски контрол. Иван Бърнев като от филм на братята Коен – психопат с черно кожено яке и сплъстена руса перука. Теодора Духовникова – с цитат на черната прическа на Ума Търман в руса версия и Павлин Петрунов - с перука, цитираща Самюел Джаксън от «Криминале» на Тарантино. Това са ясните гестуси, иронично задаващи още в началото профила на хората върху сцената и на тяхното всекидневие, слепено от медии, лайфстайл и кинообразци. Тоест, кино-реалността е еднозначно зададеният визуално-смислов код в спектакъла на Явор Гърдев. Какво по-подходящо за Макдона, чиято драматургия се отличава с характери, живеещи обикновено с най-малко единия си крак в нея, а с другия - търсещи опора в някаква друга реалност, без да е ясно дали я намират. Като повечето хора в хипермодерните общества. Така е и в последната пиеса на Макдона. Но с повече използвани кино-мостри след работата му върху «В Брюж». В представлението играта с този код, без да е фиксирана позиция към нея, е основното.
В тясна кабина, представяща хотелска стая в град в Америка, Иван Бърнев се размърдва в мрачното си мълчание и, промърморвайки „Казах ти”, застрелва някого в дъното. Ситуацията е отворена и така от самото начало актьорите следват зададения кино-код, играейки представите на своите персонажи за самите себе си според подбраните кино-образци. Иван Бърнев играе търсещия вече 21 години отрязаната си ръка Кармайкъл еднозначно, изцяло в драматично-ироничната мрачна линия на героите психопати от криминалните филми. Двойката на Тоби и Мерилин сменя няколко типажа, без обаче това да води до многозначност в играта им. Опитът за ирония при Павлин Петрунов поне е по-видим, отколкото при Духовникова, която едва докретва до изобразяване на мила, глупава и простодушна партньорка в криминалната двойка, пробутала на Кармайкъл аборигенска ръка. Леонид Йовчев играе момчето от рецепцията Мервин с най-широк диапазон от образи и отношение към тях – ирония, пародия, фарс и пр.; и затова е най-смешен.
Жанрово представлението се разполага между черната комедия и драмата, като, предвид възможностите на пиесата, драматичното е излишно подсилено - с кафкианската атмосфера на кабината-стая в хотела, с драматизма на Кармайкъл или с извеждането на монолога на Мервин като монодрама (или друг филм) пред кабината. Освен това е необяснимо как режисьор като Явор Гърдев, притежаващ много рядко срещаното умение да работи със звук в пространството, да структурира ритмически спектаклите си и да сменя темпото, за да постигне нужното му емоционално и смислово въздействие, е оставил тук (след излизането на Кармайкъл от стаята) двойката Духовникова-Петрунов да цикли по един и същи начин с едни и същи реакции до влизането на Мервин и връщането на Кармайкъл.
Новата пиеса на ирландския драматург „Ръкомахане в Спокан” (A Behanding in Spokane, 2010) е абсурдна комедия с добре изградена мрежа на линиите, завързващи сюжета, майсторски воден диалог и много черен хумор. Преводът на Жозеф Бенатов гъвкаво и точно предава тази езиково сложна мрежа от нюанси и игри в диалога. Характерите и ситуацията, както в трилогията за островите Аран или в „Пухеният”, се захранват от комбинацията между насилие и нежност, между макабрен хумор и неочаквана всекидневна топлота, дори сантименталност. Само че в новата пиеса характерите са повече щрихирани. Възможно е и заради това първият режисьор на пиесата - Джон Кроули, в Ню Йорк да е заложил на актьорите и да е дал ролята на Кармайкъл на Кристофър Уокън – актьор, известен с роли в киното на психопати или социопати (напр. класиката „Ловецът на елени” на Майкъл Чимино).
Явор Гърдев залага, обаче, повече на еднозначното жанрово и, респективно, смислово насочване към играта на кино и медийни реалности в изграждането на характерите и ситуациите, за да ги отстрани леко иронично. Така представлението повече се движи в интелигентната, лека и еднозначна кинопародия с драматичен привкус. И изглежда като набързо написан послепис към работата на режисьора върху прецизно изградената драматургично-музикална структура на „Козата...”.
В сравнение с „Пухеният” или с ирландската трилогия, новата пиеса на Макдона доста разочарова. Зад майсторски конструираната й фикция, зад шлифования диалог трудно могат да се видят големи теми, сериозни отключвания към бездните на съвременния субект.
Колкото до намекнатите в спектакъла сериозни теми, като политическата коректност или новите идентификационни режими на човека, те са слаб страничен ефект за силно изкушени интелектуалци – многозначно и наистина сериозно те звучаха в „Старицата от Калкута” от Левин и в „Пухеният” във Варна. Разбира се, контекстът вече е друг. Вероятно все по-малко понася сериозен и прецизен театър.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
