Кой не се страхува от Вирджиния Улф?
По повод на Стефан Попов
Поради лятната ваканция бях пропуснал навреме да прочета критиката на Стефан Попов „На сцената: Капката върху свода на душата”, посветена на спектакъла на Арлет Ричи „Вълните” в Народния театър „Иван Вазов” (в. „Култура”, бр.26 от 08.07.2011). И няма да скрия радостта си – този текст е изцяло в моя подкрепа, защото още като студент в театралния институт защитих тезата, че театрален критик може да бъде всеки.
Първо, трябва да се признае на г. Стефан Попов, че въвежда в театралната критика нещо, което никой преди него не е посмял да направи – метрична система. Досега пиесите биваха организирани от своите автори в действия, актове, сцени, интермедии. Занапред, според г. Попов, ще се наложи спектаклите да се разглеждат в по-строги и модерни „спортни” рамки – „първите 25 минути”, „след 25-ата минута”. А всъщност, патосът на неговата ярост е в защита на Вирджиния Улф от неканоничен прочит. Спектакълът е наречен от него „адаптация, погрешна до границата на нелепото”. По-нататък г. Попов ни разказва коя е Вирджиния Улф, как трябва да бъде класифицирана, кои са характеристиките на „…библейските произведения на модернизма”. Следва анотация на романа. Похвално. Но скандално. Много често, когато от страниците на в. „Култура” трябва някой спектакъл да бъде разгромен, но да се завоалира „мократа поръчка”, вместо аналитичност, ни се предлага преразказ на сюжета или се посочва несъответствие с оригинала. Съзнателната иронична жестокост доставя огромно удоволствие на моралистите.
Моля да ми простите следните редове. Претенцията на г. Стефан Попов за владеене на материята е катастрофална. Полуостровна. Признавам си, че прочетох няколко пъти неговата критика, защото след първия прочит ме напуши смях. Истински смях, до сълзи. После се опитах да се съсредоточа, но и при втория прочит – отново смях. Зад словесната еквилибристика и претенцията за свръхинтелигентност няма художествена теза. Културната практика на България през втората половина на ХХ век знае не един пример за псевдомодерно многословно говорене, с което да не се казва нищо. Но от това сложно изложение прозира една беда. Бедата на липса на познание за историята на философията и за нейната обвързаност с изкуството. Защото това е процес. Каноничното цитиране на литературни христоматийни квалификации винаги е издавало претенции за познание. А Арлет Ричи в спектакъла „Вълните” е постигнала едно от най-трудните неща в театъра – сложно да се мисли, но просто да се показва. Стефан Попов твърди: „Арлет Ричи… е направила една, мисля, недопустима подмяна – изтеглила е постановката тъкмо в посоката, от която Вирджиния Улф се отдалечава. Към една полуреалистична картина, разнообразена със странности в речта”. Колко скверно! Ще се противопоставяте на Вирджиния Улф!?! Ще си разрешавате да придавате плът на ефирното, прозрачното, неуловимото! Shame!
Немският екзистенциалист Мартин Хайдегер, много модерен по времето на функционирането на кръга Блумсбъри, в своя труд „Platons Lehre von der Warheit” подчертава, че “...битието не се поддава на определение, то е трансцендентно и носи непредметен характер, за него можем само да поставяме въпроси, опирайки се на анализа на словото, на езика… езикът се явява пристанище на битието”. И самата Улф потвърждава, че езикът на художественото произведение не трябва да се привързва към предметността, защото езикът има своя логика, действаща като самостоятелна система, която не съвпада със законите на външния свят.
Някои от първите разкази на Вирджиния Улф, като „Понеделник ли, вторник...” или „Струнен квартет”, жанрово могат да се определят като лирически есета, зарисовка на настроенията, опит посредством езика да се предаде чувствителността, процесът на мислене, откривателството на истината. Неслучайно в разказа „Понеделник ли, вторник…” толкова често се употребява думата истина. За Улф истината, по силата на своята неуловима природа, се противопоставя на рационалния анализ. И това е изходната точка на Арлет Ричи – да ни върне към същността на Улф, натрупала през годините праха на полуинтелигентските упражнения. И да обърне хода на действието на романа „Вълните”, за да разкъса щампата за безизходица, която тегне над творчеството й. Защото намира светлина в посланията й. И връща времето назад. И затова – за разлика от края на романа „Вълните”, където приближаването на смъртта, краят на съществуването е представено чрез символичния образ на Пърсивал – в спектакъла героите, връщайки се към своето детство, се оплитат в игра, наподобяваща преплитане на клоните на дърво като символ на вечността, като хранител на паметта, като отрицание на страшния и неумолим ход на самотата. Съзнанието се отключва, за да усвои преходността така, както вълните се разливат на брега.
Арлет Ричи ни приканва да се освободим от мрака на литературната щампа. Има един паралел, който е много важен за разбирането на проблема, макар на пръв поглед да изглежда страничен – сходството в съдбите на Вирджиния Улф и Марина Цветаева. И двете се раждат в семейства на хора, посветили се на изкуството, и двете се самообразоват, и двете пишат „отвътре” и без усилие, следвайки само своите мисли и страсти, и двете създават около себе си специфичен кръг на новооткриватели, и двете творят чрез светлината, и двете се женят за евреи, и двете са ругани от силните на деня литературни авторитети, и двете са влюбени в жени – Улф във Вита Саквил-Уест, Цветаева в София Парнок и Соня Холидей. Казаното от Цветаева „... да обичаш само мъже или само жени – каква скука”, е все едно повторение на мисъл на Улф. И най-трагичното - и двете се самоубиват през 1941 г. Вирджиния Улф през март, след бомбардировките над Лондон и разрушаването на къщата в Блумсбъри, Марина Цветаева през август, след нападението на германците над СССР. Защото се разпада вярата им в силата на духовното, защото политиката унищожава естетическата чувствителност и творчеството като начин на съществуване. Защото за тях принципът на свободата е безтелесна енергия и изкуството е нематериална сила, която дава основание да се живее извън йерархията на материализма. Защото и на двете душите „... са скрепени с конци между звездите божии и мен”. И въпреки трагичния край, творчеството и на двете авторки излъчва светлина. Светлината на душата.
Трябваше, обаче, много време, за да се превърне емоционалната истина в концепция, концепция литературна и философска. Такова е и посланието на спектакъла „Вълните” в Народния театър. Публиката го разбра и го подкрепя. Не го подкрепят професионалните нихилисти. Надявам се, че г. Стефан Попов прави разлика между нихилизма и негативното мислене. Но въпреки всичко, не разбрах защо е този надменен забранителен подход на г. Попов, като на прогимназиална учителка от Симитли, за свободно отношение към творчеството на Улф. Надменността винаги рано или късно превръща героите на деня в шутове. Това, че е смешно, е ясно. Но защо?
Пренесох се в полето на анализа без предразсъдъци. И затова приемам, че името на преводачката на романа „Вълните” от Вирджиния Улф (българско издание на ИК „Унискорп”, библиотека Класика, 2009 г.) Иглика Василева, е изписано от г. Попов „случайно” погрешно като „Иглика Васиева”. Такава преводачка няма. Но, вече неслучайно, Стефан Попов определя 1937 като годината, в която е издаден романът „Вълните” на Вирджиния Улф. И си зададох отново въпроса: „Защо?”. Защо греши г. Попов? Всеки, запознат с историята на модерната английска литература, знае, че той е издаден през 1931 г. от „Хогарт прес”(семейното издателство на Леонард и Вирджиния Улф). Понякога парадоксалните отговори сами „светват”. Нещо прещраква. И тогава ми стана ясен един безпощаден факт – Стефан Попов не е чел романа „Вълните” на Вирджиния Улф. Той е направил онази безобразна компилация на полуинтелигентското съсловие, което се представя за съвременното гражданско общество на България. Влязъл е в Интернет. Оказа се, че в няколко сайта, които преразказват романа, погрешно е изписана 1937-ма като годината на издаването на „Вълните”. Тогава ми хрумна, че ако се поровя още, ще открия и източниците на компилацията – тоест, откъде е „черпил” своите словосъчетания г. Попов. Отначало ми беше забавно. После се отказах. Аз нямам за цел да унижавам г. Попов. Още повече, че той смело говори от името на самата Улф, като твърди, че тя „...такъв проект… би критикувала в цитираното по-горе есе.” Колко смело! Каква неподозирана дълбочина на дарбата да се говори с отвъдното! Ето как се създават непреходните ценности на театралната критика. Но електронният прочит и последвалата компилация от чужди текстове е попречила на г. Попов да открие „обратния ход на времето” в спектакъла на Арлет Ричи. А за да избегне този елементарен гаф, е било нужно само да прочете в бр. 22 на в. „Култура” от 10.06.2011 г. „Реплика от ложата – Желанията”, написана от Виолета Дечева, за същия спектакъл. Но не го е сторил. Защото му е поставена задача, към която той се е отнесъл небрежно. Тази му небрежност го е отвела от приложното поле на театралната критика към океана на театралните графомани.
И сега ще изразя моето негодувание. То не е свързано с обидните квалификации към артистите от страна на г. Попов, те сами се защитават, а Народният театър няма нужда от опека, него го закриля публиката. Но в текста, отпечатан във вестник „Култура”, прозира един по-сериозен проблем. Външно погледнато, критиката на Стефан Попов изглежда като проява на смелата част на гражданското общество в България. Правилно да усвояваме световното културно наследство. А всъщност е пример за дълбоката ни заблуда, че има такова гражданско общество. Преди 20 години съществуваше надеждата, че ще се явят светли умове, които зрелият социализъм е потискал. И че фондацията „Отворено общество” ще е люлката на създаването на множество свободни в мислите и действията си неправителствени организации. Стана точно обратното. Ще дам пример, ужасяващ по своята нищета, безпощаден в своята паралелност с нашия преход. През 1968 г., когато бях гимназист в Берлин, от другата страна се надигнаха студентски вълнения, които се превърнаха в сериозни и жестоки сблъсъци с полицията. Властта безпощадно се защитаваше, дори между арестуваните попадна и единият от синовете на Вили Бранд (по това време министър на външните работи на ФРГ, а преди това кмет на Западен Берлин). Идеологията на тези вълнения, която даде кураж на мнозина през тази година в Европа, бе основана на философските концепции на Херберт Маркузе, който в своя труд „Ум и революция” (Хегел и развитието на теорията на обществото) в началото пише: „... аз само ще се опитам не толкова да обновя Хегел, а да дам своя принос към една духовна способност, която е на път да изчезне – мощта на негативното мислене”. И още: „... философското мислене започва с признанието, че фактите не отговарят на понятията, които здравият разум дефинира. Негативизмът на диалектиката не е само критика на конформистката логика – това е критика на установените неща от живота”.
Тогава през 1968 г. Йозеф Бахман простреля Руди Дучке, тогава Западна Германия бе на крачка от гражданска война, тогава на 10 май в Париж се издигнаха барикадите на площад „Сен Жермен” и начело на френските студенти изскочи един рижав младеж – Червеният Дани, сега депутат в Европарламента - Даниел Кон-Бендит. И ако страдалецът и истински младежки лидер Руди Дучке намери смъртта си в една вана вследствие раните си, то днес Кон-Бендит е безжалостният пример как от бунтар и водач на студентския протест срещу безскрупулните политици, който крещеше в Париж и Берлин: „Забранено е да се забранява”, се превърна в жалък консервативен либерал, усвоил сладкия живот на Европейския парламент. По подобие на Кон-Бендит, който умело се провря до политическия елит на Европа, така и преходният период в България нарои глутница от неправителствени организации, чиято гражданска доблест се състои или в новия вид бизнес да манипулират и направляват многобройните политически партии, като всъщност създават тяхната хранителна среда, изтласкваща ги напред, или яростно да поддържат илюзията, че са значими. Точно такава е организацията „РискМонитор”, която управлява г. Попов – за изследвания в областта на организираната престъпност и високата институционална и политическа корупция. На практика, именно те и подобните им структури митологизират политическата корупция и я издигат на пиедестал, защото знаят, че са недосегаеми, защото не носят отговорност пред никого. Защото са приели за свой фундамент тезата, че демокрацията е всъщност управление на едрия капитал. И са готови на всичко, стига да се отпускат щедри грантове за тяхното безметежно и безотговорно съществуване (за мнозина е ясно, че докладите на различни посланици с оценки на политици и партии у нас, публикувани в „Уикилийкс”, са дело именно на такива неправителствени организации). И членовете на тези организации са готови да се включат само и единствено във високите етажи на властта, за да ни управляват. Но ролята на политическа прислуга ги застави мълчаливо и безропотно да съдействат през последните 20 години за катастрофалната декласация на българската наука, образование и култура, подкрепяйки сбирщината, наричана от тях политически елит. Елит, който успя да смачка духовния фундамент на страната ни. Фалшификаторите на гражданското общество са главните виновници за нищетата на днешната българска култура. Бертран Ръсел, един от съпричастните на кръга „Блумсбъри”, има една убийствена квалификация, която безпощадно важи и за нашия така наречен „преход”: „При демокрацията глупаците имат право да гласуват, а при диктатурата – да управляват.”
Какво искате да управлявате, господин Попов? След вашата статия за спектакъла на Александър Морфов в Народния театър „Иван Вазов”, наречена „Разходка покрай кукувичето гнездо” (в. „Култура” от 14.01.2011 г.), си помислих, че въпреки школския й характер, е много хубаво да се печатат критики на хора, които не си вадят хляба с театрално обругаване. Защото всеки зрител в театъра е еднакво важен критик, критиката не е професия, тя е право на всеки. Но след като прочетох и статията ви, насочена срещу спектакъла „Вълните”, вече се виждат явни следи от поръчка, плод на една театрална „семейственост”, подкрепяна от в. „Култура” (този факт беше отбелязан на страниците на самия вестник преди време в една анкета). И единствената цел на манипулацията, в която сте въвлечен, е да стане скандал, който да изглежда като глас от публиката, макар че е безпределно ясно кой е поръчителят. Всъщност, историята на Народния театър започва със скандал – при откриването на новата му сграда на 3 януари 1907 г. студентите от Софийския университет освиркват цар Фердинанд. Но от словоблудството, което вие считате за театрална критика, скандал не може да се получи. Защото, вместо аналитичност, имаме смешно компилативна претенция. И идеята, която се чете между редовете на написаното от вас, че се налага, освен политиката, да управлявате и културата, е обречена. Култура не се управлява, тя се подкрепя. Всеки, който се е опитвал да управлява културата, задължително е минавал от другата страна на тънката червена линия, наречена забвение. Не случайно полето на в. „Култура” бе затворено за Аве Иванова. Защото е независим критик, но с грижа за театралните процеси. А причината да поканят вас в ролята на театрален екзекутор се нарича поръчка. Без значение как ще ви величаят – специалист, анализатор, академик. И като сте приели ласкателството на вашите поръчители, че сте „цар на театралната критика”, редно е да ви кажа, че царската ложа в Народния театър ви чака – там поне от 50 години никой не е сядал. Има само една подробност – ложата на върховните съдници върви заедно със студентските освирквания.
Павел Васев
P.S. Във връзка с израза “по повод на Вирджиния Улф“, обявен от вас като граматическа грешка в програмата на спектакъла „Вълните” от Арлет Ричи и сравнен като безобразие с израза „на предвид”, най-убедителният аргумент, че не сте прав, се съдържа във факта, че „предвид“ е предлог и в съчетание с друг предлог – „на”, се получава граматическа тавтология - абсолютно паразитно наслагване на два предлога. Докато „повод“ е съществително и позволява съчетание с предлози. Това се дължи на аналитичния характер на българския език (отношенията на граматическо ниво се определят чрез предлози поради отсъствието на падежни форми), за разлика от синтетичните езици, като немски, руски и най-вече латински.
P.P.S. Уважаема редакция, аз съм един от ревностните читатели на в. „Култура” от години и го чета буква по буква. И ще продължавам да го чета, дори да остана последният му читател.
П. В.
Бел. ред. Уважаваме желанието на г. Павел Васев да сподели в отговора си на текста на Стефан Попов всичко, което знае, за литературата, философията, политиката, неправителствените организации, българската граматика и гражданското общество. Но не можем да подминем внушенията му, че в. „Култура” публикува поръчкови текстове. От кого са поръчани – не става ясно. Още по-неясна е целта на поръчката. Може би г. Васев е преследван от подозрението, че някой в държавата (кой точно?) става и ляга с идеята да омаловажи и компрометира „бляскавите постижения” на Народния театър. Или пък че вестникът е лично ангажиран с персоналното съсипване на неговия директор?
Трябва да го успокоим – няма такова нещо. Народният театър е един от многото културни институти, чиято дейност оценяват авторите на „Култура”. И никога не е бил единствен. Вниманието, което му се отделя, е функция от качествата на неговата продукция. На страниците на вестника поръчкови текстове няма. Има текстове, които умно и интересно разсъждават по фактите и проблемите на културата. Което предполага и сблъсък на противоположни мнения.
Колкото до Аве Иванова, никой не е затварял полето на „Култура” за нея. Право на всеки автор е да избира къде да бъде публикуван. Но и право на вестника е да избира авторите си.
И накрая – искаме да уверим г. Васев, че в „Култура” ще продължат да се появяват и критични текстове за Народния театър, ако театралните факти го изискват.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
