Български  |  English

Иван Кръстев: Годината на глобалното недоволство

 

- Снощи съобщиха, че Standard & Poor's са понижили кредитния рейтинг на САЩ...

- … и ние вече официално живеем в свят, в който запасите от доверие свършват по-бързо от запасите на нефт и няма сигурност – никъде, за никого. Кредитният рейтинг на САЩ (ААА) означаваше, че когато пазарът се разтресе, тези, които не искат да рискуват, могат да си купят американски ценни книжа. Или, с други думи, когато не знаеш в какво да вярваш, можеш да се довериш на американската държава. Това, което символично се случва с понижаването на кредитния рейтинг на САЩ, е, че днес, когато не знаеш какво да правиш с парите си, си купуваш злато; а златото са бурканите на Уолстрийт. В света не е останало нищо, на което може да се вярва. Ако през 2008-а и 2009-а видяхме как доверието към бизнеса беше погребано под развалините на Lehman Brothers, днес сме свидетели как хората масово оттеглят доверието си от държавата. 2011-а се очертава като годината, в която хората окончателно обръщат гръб на правителствата си. След като през последните три години изсипаха трилиони долари, за да спасят компаниите, прекалено големи, за да банкрутират, днес правителствата са без пари и без доверие. Кризата, която започна като run (масово, паническо теглене на пари от вложителите от банките, бел. ред.) на банки, вече се е трансформирала в run на държави, лошите кредити на банките са превърнати в бюджетни дефицити. Надеждите на левицата, че кризата на пазара ще върне доверието на хората към държавата, не се оправдаха. Кризата на пазара ескалира в тотално недоверие към държавата и способността й да решава. В криза е не един или друг политически или икономически модел, в криза са всички модели - пред очите ни се взривиха авторитарните режими в Близкия Изток, пример на авторитарна стабилност; американският икономически модел, построен върху евтини кредити и неограничено потребление, се превърна в заплаха за благополучието и сигурността на Америка; ЕС е изправен пред криза, която заплашва самото съществуване на обединена Европа; китайският модел, построен върху ограничено вътрешно потребление, високи нива на спестявания и конкурентен експорт, е също в криза. Америка не може да потребява както преди, китайската средна класа не иска да живее както преди, а демографската динамика на китайското общество е драматично променена. Ако досега китайците печелеха от това, че демографската политика на правителството задължаваше двама родители да издържат само едно дете, то новата демографска реалност е, че в следващото десетилетие един работещ ще трябва да издържа двама неработещи. Това прави сегашната криза много различна от кризите, които са постоянна част от живота на модерните общества. Свидетели сме на драматична промяна - рухването на либералния консенсус, оформил се след края на Първата световна война. В новата политическа реалност Л вече не означава либерализъм, а либертарианство. Общественото мнение е изгубило вярата си, че държавата е естествена и необходима противотежест на пазара. То вече не вярва, че общественото развитие е възможно като баланс между държавата, способна да компенсира провалите на пазара, и пазарът като способен да ограничи желанието на държавата да подчини активността на индивида. Това, което наблюдаваме в момента, е окончателното оттегляне на общественото доверие от държавата. Ако през изминалия век хората бяха склонни да идеализират държавата, днес те са склонни да идеализират пазара. Проблемът е, че общественото мнение вярва не в пазара, такъв, какъвто е, а в някакъв идеален пазар, в който няма монополи, няма инсайдери, няма регулация. Новата либертарианска вълна, която залива света, тотално обезсмисля категориите ляво и дясно. На езика на XX век Чаената партия в САЩ и поддръжниците на Уикилийкс изглеждат като непримирими противоположности, но политическата реалност на XXI век е, че те всъщност са две различни версии на новото либертарианско светоусещане. Това, което ги обединява, е желанието да изхвърлят държавата от живота си, да я накарат да изчезне, да се скрие. И кризата на доверието в държавата не се измерва само с недоверието в правителствата, централните банки или съдебната система. Достатъчно е да погледнете новинарските емисии на която и да било българска телевизия и ще видите, че всяка власт, легитимирана от държавата - властта на лекаря, на учителя, на полицая, е разказана като злоупотреба с власт. В сладкарниците от моето детство се мъдреше надпис “Клиентът винаги има право”. В контекста на социалистическа България този надпис изглеждаше не по-малко абсурден от лозунга “Роналд Рейгън - враг номер 1 на Тутраканската селищна система”. Днес “клиентът винаги има право” е най-краткото определение на новата либертарианска утопия. Ние вече не сме граждани на своята държава, а нейни клиенти. Това, което очакваме от политиците, не е по-различно от очакването ни към електротехника - бързо да отстрани повредата и да почисти след себе си. Модусът, в който съществува обществото, е едно преиграно възмущение. Това, което се случва в българските болници, е ужасно, но начинът, по който говорим за лекарите, едва ли ще промени ситуацията. Новата идеология е, че всичко, което лекарите, учителите или полицаите извършват, е не просто лошо, то е престъпно. В тази логика няма никакъв смисъл да се опитваме да реформираме държавата - единственото, което има смисъл, е да я изгоним от живота си. Резултатът е парадоксална ситуация, в която бедните не ходят на лекар, защото нямат пари за лекарства, а по-младите и по-богатите не ходят на лекар, защото не вярват на неговата компетентност и предпочитат да си поставят диагнози чрез Гугъл и да се лекуват чрез разговори в социалните мрежи. Нещо подобно се случва в образованието. Днес всички говорят за реформи, но в действителност ние живеем в постреформаторско общество. Реформите предполагат съществуването на граждани, които са недоволни и искат да променят света около себе си. Тези граждани пишат гневни писма на компаниите и им предлагат как да променят работата си, те непрестанно се срещат с политиците и им казват какво трябва да се направи, но този тип гражданин постепенно изчезва от нашия живот. Логиката на гражданското участие е подменена от логиката на потребителската активност. Потребителят не се опитва да реформира стоката, която не харесва, той просто купува друга стока. И затова гражданското послание към политиците е сведено до “или вие си отивате, или ние си отиваме”.
- И какво следва от появата на този нов либертариански консенсус?
- Много и различни неща. Историята познава свят, в който държавата не е в центъра на обществения живот. В средните векове хората не живеят в държави, независимо от това, че държавите съществуват на картите и дори се бият помежду си. Глобализацията създава илюзията за отваряне на света, но ако се вгледаме по-внимателно в собственото си всекидневие, ще открием, че след първоначалния тласък към отваряне, глобализацията постепенно води до затваряне на нашия интелектуален, политически и социален свят. Теоретически ние имаме достъп до неограничена информация и може да отидем, където пожелаем, но в действителност все по-рядко общуваме с хора, които са различни от нас и мислят различно от нас. Публичното пространство, наложено от модерната държава, се разпада пред очите ни.
Тенденцията към гетоизация на нашите светове може най-драматично да бъде видяна в решението на Гугъл да въведе нещо, което се нарича персонално търсене. Логиката на персоналното търсене е следната: представете си двама потребители на интернет - единият е убеден, че Земята се върти около Слънцето, а другият също толкова силно вярва, че Слънцето се върти около Земята. Първият мисли, че училищните учебници казват истината, а вторият мисли, че те са плод на конспирация на елитите. През последните месеци всеки от тях е преровил различни информационни източници, които потвърждават техните диаметрално противоположни виждания за отношението между слънцето и земята. А сега си представете, че ние с вас заставаме пред компютрите на тези двама души и едновременно написваме неутралното “земя-слънце”, и искаме Гугъл да ни помогне да намерим истината за това, кое около кое се върти. В мига, в който сме натиснали enter, персоналното търсене прави така, че компютърът на този, който вярва, че земята се върти около слънцето, ни показва сайтове, в които земята се върти около слънцето, а другият компютър показва сайтове, които твърдят, че слънцето се върти около земята. И всеки може да спи спокойно, без да е необходимо да променя мнението си.
Ако до преди две или три години логиката на Гугъл беше да вади най-често търсените и най-често посещаваните сайтове, то персоналното търсене ни предлага друга услуга - предлага ни да намерим това, което искаме да намерим. Ако логиката на традиционния маркетинг е да опакова стоката така, че да привлече потребителя, Гугъл предлага друга логика - опакова потребителя и го предлага на рекламодателя. Този опакован потребител, обаче, е заложник на предразсъдъците си. Ако в някакъв момент от живота си е решил да повярва, че слънцето се върти около земята, той никога няма да попадне на информационен източник, който твърди противното. Също както феодалният човек е обречен да остане затворен в своята общност и споделя всичките предразсъдъци на селото си – в света на виртуалния феодализъм пространствата, които населяваме, са обградени с гъсти непроходими гори и само малцина успяват да се измъкнат.
- И как се отразява тази феодализация на демокрацията?
- Демокрацията е свят на граждани. Това е свят, в който едни твърдения са верни, а други не. В света на демокрацията всичко се основава на вярата, че когато хората научат истината, те са склонни да променят мненията си. Демокрацията в този смисъл е педагогическо общество. Не случайно философите на демокрацията непрекъснато мислят за образованието и за това как обществото и държавата трябва да образоват хората, за да могат те да живеят заедно.
Новият феодализъм, за който говоря, е общество на потребители. За разлика от държавата, пазарът не иска да те образова, той иска да ти продава. По тази причина пазарът дава воля на естествените предпочитания на индивида. За разлика от религията или идеологиите, пазарът не иска човек да бъде по-добър от това, което той е. И именно силата на пазара да кара хората да следват естествените си вкусове е в основата на сегашната сегрегация. Защото хората обичат да се хранят в екзотични ресторанти, но предпочитат да живеят сред хора като тях самите. Според класическата икономическа теория, ако трябва да избира между две еднакви стоки, които се продават в два еднакво отдалечени от дома му магазина, потребителят избира този магазин, в който цената на стоката е по-ниска. Но експерименталната икономика демонстрира, че потребителят пазарува не в магазина, в който стоката е по-евтина, а в магазина, който се държи от представител на неговата етническа група, дори ако цената на стоката е малко по-висока. В този смисъл, за разлика от националната държава, която е агент на десегрегация и ни заставя да живеем заедно, пазарът е агент на сегрегация.
Големият въпрос сега е дали режимите на либерална демокрация могат да оцелеят в среда, която се характеризира с растящо недоверие към демократичните институции и където различните социални, политически и етнически групи все повече се затварят в себе си. Парадоксът на нашия демократичен век е, че, от една страна, като че ли демокрацията няма алтернатива - вече нито Бог, нито традицията, нито идеологията дават право на едно правителство да управлява. Волята на народа, изразена на избори, като че ли остава единственият източник на легитимна власт. Но ако демокрацията няма алтернатива, това не значи, че либералната демокрация няма алтернатива. В различни части на света наблюдаваме вълни от популизъм, но още по-важно е, че в много части на света наблюдаваме колапс на самата идея за управляемост.
- През 1973 г. се появи прочутият доклад “Кризата на демокрацията”, финансиран от Трилатералната комисия. Основният извод в него беше, че демократичните институции са в тежка криза, породена от задълбочаващата се пропаст между степента на демократизация на обществото и функционирането на демократичните институции. Какво се е променило оттогава?
- През 70-те години повечето анализатори в Западна Европа и САЩ са склонни да вярват, че кризата на демокрацията се корени във факта, че демократичните ни институции са потопени в една недемократична култура. Това породи демократичен бунт срещу демокрацията. През 70-те години мнозина вярваха, че проблемите на демокрацията се решават с повече демокрация. Бунтът срещу авторитарното семейство и репресивното училище са характерни за този период. Именно тогава започва преходът от демокрации, в които мнозинството е готово безкритично да вярва на властта, към демокрации, в които гражданинът е подозрителен към властта. Много от промените в света през последните 40 години са резултат от освобождаващата сила на либералното недоверие към властта. Младите през 70-те винят родителите си, че твърде много вярват на авторитетите, твърде много вярват на правителството, на учителя, на лекаря, на свещеника. Това, което наблюдаваме в момента, е друг тип криза - криза на невъзможното доверие. Днес обществата са превърнали недоверието в правителството в принцип и това прави управлението почти невъзможно. Уикилийкс е прекрасна илюстрация на тази нова реалност. Преди бунтуващият се човек публикува само тези грами на властта, които, според него, показват опит на правителството да заблуди обществото. Днес Уикилийкс публикува всички грами - първо защото те вярват, че всичко, което прави правителството, е срещу обществото, и второ, защото само така могат да се защитят от съмнението, че публикуват само част от истината. Младежите, които разбиха магазините в Лондон, не са герои на някаква нова социална революция. Техният протест е просто нова форма на пазаруване. Те отиват и разбиват магазините не защото мразят капитализма, а защото искат да потребяват, а нямат пари за това. Младите, които днес са на улиците на Западна Европа, не протестират срещу света на родителите си, те протестират, че не могат да го запазят. Те не са разбунтувалите се разглезени деца на западното благополучие. Те са отчаяните деца на изчезващото благополучие. Те са възпитани не от китайските идеи на културната революция, а от китайски стоки. Или, с други думи, това е поколение, което знае, че ще живее по-лошо от родителите си, поколение, което знае, че никога няма да излезе в пенсия.
- Все пак, наблюдаваме Близкия Изток...
- Това, което наблюдаваме в Близкия Изток, не е някакъв римейк на 1989 г., организиран от араби, родени през 1989-а. Рухването на авторитарните режими в Близкия Изток е просто арабската версия на глобалната криза от 2008 година. Но провалът на авторитаризма не значи непременно победа на демокрацията. Днес всички са възхитени от демократичния потенциал на новите медии - фейсбук, туитър, но преходът, за разлика от масовите протести, не може да се “туитне”. Новите социални медии са великолепен инструмент за мобилизация – днес много по-лесно можеш да изкараш един милион души на улицата, откогато и да било преди - но те не са непременно инструмент за демократизация на обществото. Един милион протестиращи на площада могат да свалят всяко правителство, но те не могат да направят работещо правителство. Днес повече от всякога обществата имат силата да спрат, да не допуснат, да предотвратят, но те постепенно са загубили вяра в позитивната сила да решат какво точно искат. Популярното клише е, че след 1989 г. Европа живее в постреволюционен свят, но се оказа, че живеем в постреформистки свят.
- И революциите са постидеологически.
- Да. Преди революциите носеха имената на идеологиите, които извеждат хората на улицата -комунистически, фашистки, демократични, ислямистки. Днес те носят имената на медиите, които мобилизират обществения сантимент -фейсбук, туитър…
В представите ни, родени от 1989-а, постидеологическият свят е рационален свят, прагматичен свят. Това, което виждаме, е, че постидеологическият свят е ирационален и неуправляем. Ако XX век накара народите да се страхуват от политици, които вярват във фалшиви идоли, днес страхът ни е от политици, които не вярват в нищо. Днес хората са по-силни и по-свободни от всякога, но те по-малко от всякога вярват, че могат да променят света, в който живеят. Eлитите имат усещането, че са загубили властта (и в някакъв смисъл това е вярно), но хората нямат усещането, че са получили властта. И това прави съвременните демокрации безалтернативни, но в същото време безпомощни и неуправляеми.
- Колко от това, което се променя в европейските демокрации, е обусловено от демографските промени?
- Демографията е като съдбата - не можеш да избягаш от нея. И това най-ясно личи в Европа. Ако в края на XX век Европа беше управлявана от едно демократично въображение, то в началото на XXI век тя е все повече повлияна от силата на своето демографско въображение. В края на XX век това, което занимаваше Европа, беше как да трансформира света по свой образ и подобие. Демографското въображение, което властва в Европа днес, е въображение на страха - днес ние вече не искаме да променяме света, а искаме да не му позволим той да ни промени. Европеецът вече много повече мисли за бъдещето на Европа през страховете си, а не през амбициите или идеалите си. Европейската дилема е изключително драматична - ако иска да запази материалния си свят, стандарта си на живот, европеецът трябва да позволи милиони чужденци да заживеят в страната му, нещо повече - трябва да им даде право да я променят. А ако иска да запази културната си среда, европеецът трябва да приеме, че доходите му ще намалеят, улиците няма да бъдат метени и пенсиите няма да стигат. Заставен да избира между повече миграция или по-нисък стандарт на живот, европеецът избира да мрази политиците, които го карат да прави този избор. Посивяването на Европа променя и начина, по който обществата мислят себе си. Модерното общество е общество, загледано в младите. Ние непрестанно се питаме - какво мислят младите, какво купуват младите, какво гледат младите. Внезапно на хоризонта се появява европейско общество, в което през 2050 г. около 30% от населението ще бъде на възраст над 65 години. Старите, а не младите, стават важната социална група. Ако в началото на XX век идеята за справедливо общество е пряко свързана с достъпа до труд, с проблема с безработицата, през втората половина на XX век тя минава през образованието. Справедливото общество е меритократично общество. Но в една остаряваща Европа идеята за справедливо общество все повече ще зависи не от това как живеем, а кога и как умираме. Здравеопазването ще заеме мястото на образованието в центъра на политическите дебати. Ако в Европа, в която живеем днес, пазарът на детски играчки никога не е в рецесия, в идващата Европа голямото търсене ще е на домашни роботи, които помагат на стогодишни мъже и жени да се справят с живота. Разликата между богатите и бедните ще бъде не как живеят, а как умират и къде умират - у дома си, тези, за които има кой да се грижи, и някъде другаде - тези, за които няма кой да се грижи.
- Европа – да хванем бика за рогата: какво става с ЕС след толкова надежди, възхвалявания и упования?
- ЕС преживява най-тежката криза в своята история. Това, което експертите наричат криза на еврото, е всъщност криза на ЕС. Пазарите не вярват в способността на ЕС да взема решения. Пазарът не вярва, че европейските общества са солидарни. Пазарът не вярва, че Европа има модел на растеж. Или, с други думи, ЕС изживява първата си криза на разпад. Това, което е в криза, е способността на ЕС да променя страните членки, да ги конвергира.
Кризата на Гърция най-ярко показва това. При успех на започнатите реформи след 10 години Гърция ще има БВП като този от 2008 година. Или, с други думи, вярата, че влизането в ЕС автоматично трансформира държавите и постепенно заличава разликите между тях, е илюзия.
В книгата си „Парадоксът на глобализацията“ икономистът от Харвард Дани Родрик твърди, че глобализацията ни изправя пред тежка трилема. Обществата могат да избират да се отворят към световната икономика, като запазят суверенитета си, но това ще стане за сметка на демокрацията; те могат да развиват демокрацията си, като запазват суверенитета си, но за тази цел ще им се наложи да ограничат включването си в световната икономика; могат да изберат отваряне и демокрация, но трябва да приемат загуба на суверенитет. С други думи, не е възможно едновременно да се интегрираш в глобалната икономика, като запазваш суверенитета си и развиваш демократичния характер на обществото си.
В продължение на повече от десетилетие изглеждаше, че ЕС е намерил начин да интегрира страните членки в глобалната икономика, като при това запазва илюзия за демокрация и илюзия за суверенитет. Кризата, която Европа преживява в момента, може да завърши по различен начин, но илюзията, която удържаше Европейския проект през последните години, не може да бъде запазена.
Страхът на мнозинството европейци е, че ЕС се оказва несигурна защита срещу настъплението на глобалния свят. Но това, което новите евроскептици отказват да видят, е, че техните малки национални държавици нямат шанс да ги защитят от вълните на глобализацията. И въобще, ако в морето има вълнение и те е страх, че корабът може да потъне, най-глупавото, което може да направиш, е да решиш, че на спасителната лодката ще е по-сигурно.
- Какво би спасило ЕС - повече демокрация?
- Проблемът е, че ЕС не може да продължи да оцелява като елитен проект, а съществува реална опасност всеки опит за реално демократизиране на проекта - пряк избор на президент, повече власт на Европейския Парламент и т.н. - да доведе до разпадане на Съюза. Това, което ще спаси ЕС, е повече Европа, но не непременно повече Брюксел.
- Нима свършиха в Европа политиците, които вярват в Европа?
- Ако човек внимателно чете мемоарите – през 50-те години Европа е изграждана от националистически мислещи политици; всички те използват федералистка риторика, защото не могат да използват националистическата след края на войната. Но всички те са политици, които много силно вярват в националната държава. И французите, и германците. Първите стъпки на европейския проект се правят с намерението да бъдат стабилизирани националните държави. В момента ние имаме обратния случай: в Европа като цяло имаме политическа класа, която е много по-федералистки и глобално настроена, отколкото през 50-те години, но която използва националистически език, защото, всъщност, типът космополитен глобален език е загубил легитимността си за гражданите. Ако погледнем лекотата, с която, примерно, се трансферират решения от национално на европейско ниво, ще видим, че в Европа съществува една особена реалност, в която на национално ниво има политика, но няма политики. Докато на европейско ниво има политики, но няма политика. И тази бездна между двете не е възможно да бъде решена с демократизация, както казах. Но е и невъзможно Европейският съюз да продължи като технократичен проект, в който, примерно, имаме експертен консенсус, че трябва да бъде направено общо финансово министерство. За да може това да се направи, има нужда от минимално доверие в рамките на националните държави на хората към техните елити. В състояние на тотално недоверие към елитите преместването на властта едно ниво нагоре ще доведе до политика на гняв и по особен начин ЕС ще стане основният обект на гнева.
- Не можем да отминем 11 септември. Все пак, това е датата, която отключи последното десетилетие.
- Десетилетието “11 септември” започна и завърши с Осама Бин Ладен. Смъртта му в известен смисъл показа, че иронията е любимият жанр на историята. Най-озадачаващото в неговата смърт бе колко незначителна се оказа тя. А, по странен начин, главни герои на това десетилетие станаха страните, които като че ли останаха най-далече от 11 септември: Китай, Бразилия, Индия. Надеждите след 11септември бяха да се демократизира Близкият изток като единствен начин да се избяга от ислямския екстремизъм. Десет години по-късно имаме вълна от демократични революции в Близкия изток. Основният проблем, обаче, вече е: това добро ли е или лошо? Какъв тип общества ще се формират там, какво ще се случи или няма да се случи? Парадоксалното на 11 септември е, че той представлява граница за нещо друго. Западният свят гледаше на себе си като на големия и в някакъв смисъл единствен печеливш от процеса на глобализация. 11 септември показа обратната страна на глобализацията. Както твоите стоки могат да отидат другаде, така и чуждите бомби могат да дойдат при теб. В момента и в Европа, и в Америка идеята за това, че ние сме големият печеливш от глобализацията, се превръща в усещането, че сме големият губещ. Това е обрат, наистина.
Разговора води Христо Буцев
5 август 2011 г.


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”