Идеи, гласове, дилеми. Musikfest Berlin 2011
И за знаещия какво да очаква от фестивала идеите за удивление и осмисляне тук извират. Берлинският Музикфест с право си завоюва името на най-интересен за Европа. И това се дължи не само на големите оркестри или артисти, или на пристъпите към непозната, интересна музика и от миналото, и от настоящето, на любопитната публика… Най-голям интерес буди подходът в програмирането на фестивала. Творбите, връзките между тях, играта с историята и личностите в нея, с литературата и музиката в нея, с музиката и всичко останало в нея всяка година са все по-изненадващи с радикален, но и научно обоснован подход, с играта с думи и епохи, но и с изключителни дълбинни познания. Дори за Германия, подчертавам го не за първи път, този вид програмна концепция е виртуозно изградена провокация, която не може да спре да бъде такава, защото самият артистичен директор Винрих Хоп има тази особеност и неговият личен професионален статус на музиколог се заявява и с обема на грандиозните проекти, които създава.
Този път „Одисей” на Джеймс Джойс и неговата уникална глава „Сирените” ни посреща в общата програма на фестивала. В преобладаващо фонетичната фугообразна конструкция има само няколко думи, които се разчитат от простосмъртния. Едната е Sonnez, а тя във всякакъв език и контекст има нещо общо със звука, нали! Продължението на буквалния прочит на главата ни води и към „Рапсодиите на Лист”. Обаче! Пъзелът ще се успокои, ако слушателят е запознат и с някаква чисто музикална рефлексия върху Джойс… Защото Джойс е извор за големи музикални творци от ХХ век. Лучано Берио, например, е един от тях, а миналата година музиката на Берио бе център на фестивала. През 1958 г. Лучано Берио пише „Тема” за мецосопран и магнетофонна лента, като взима за източник „Сирените”. Всъщност, гласът на голямата Кати Берберян е този, който в началото чете текста, а малко по-късно подлежи на електронна обработка от композитора… Глас или машина - тази дилема се поставя отново и отново от програмата, но в различен смислов - текстуален и музикален контекст. Така, както и Лист, и Вагнер, всеки от тях наричан и модерен технократ за епохата, в която живеят, поставят за себе си този въпрос. За Лист пианото е като конят за арабина – това са негови думи; на пианото той показва всичко, което има в оркестъра. Вагнер идеализира оркестъра, счита, че той е човешкият инструмент, а не инструментът, съставен от някакви чукчета… като пианото, например. Чукове и гласове! Но и още към това - парадигма на оркестровия звук, както и на инструменталния звук е човешкият глас... Гласът е над всичко. Тази основна дуалистична концепция, ни казва Музикфестът, е в текстовете и на Лист, и на Берлиоз, и на Вагнер – пианото е тук, а гласът – там. Ръка/ тяло или уста/дишане, удар или шум, точка или линия, перкусия тук, духови и струнни инструменти – там. Към този параграф се добавят още и творческите терзания на Густав Малер и на Луиджи Ноно. През 1906 Малер пита в писмо авторитетния за времето музикален критик Рихард Шпехт: „Можете ли да си представите симфония, в която отначало до край всички пеят” (във връзка със своята Осма, която тук предстои), а Луиджи Ноно, чийто „Прометей” отсега се чака в края на феста, пише в писмо до Емилио Ведова през 1983: „Глас-гласове? Толкова много гласове и ниски инструменти са в недрата на земята, от пъкъла на земята и на човека!”. Чрез Симфонията на хилядата от Малер (№ 8) и „Прометей” на Ноно още две монументални концепции се сблъскват в програмата на фестивала: фаустовската (от началото на ХХ век, преди Първата световна война) срещу прометеевската (от края на ХХ в. преди ерозията на съветската империя). Новаторът за епохата си Лист (200 години от рождението му) е третият основен момент към тези две концепции със собственото си виждане – дори едночастието на Сонатата в си минор на 40-годишния виртуоз става скоро модел, въпреки че пиесата е обвинена в „чудовищна липса на форма”. Композиторът Лист далеч не е открит и познат в значението си. И нашият съвременник Волфганг Рим (1952) – между класиката и… класиката. Най-изпълняваният в момента немски композитор с огромно по обем творчество, над 360 композиции, тук преживява пореден триумф с един изцяло авторски свой концерт и с присъствието на негови творби в още 6 концерта. Рим „играе” и с библейски текстове, и с основни топоси в древногръцката митология, с теми на свои предшественици. Като Ноно, например. Но и като Джезуалдо или Малер.
Продължение на историята.
Ние сме продължението, заявяват музикантите. Например от оркестъра „Анима Етерна” – Брюж, оркестър от оригинални инструменти, който се ръководи от Йос ван Имерзеел. Негова отколешна мечта е да се посвети на Лист с оригиналните инструменти и той работи отдавна в тази посока. Звукът в оркестровата фактура на Лист („Прелюдии”, Трета унгарска рапсодия, „От люлката до гроба”, „Две легенди за Свети Франциск от Асизи”) реже надълбоко като нож, но му е отнето пространството от обертонове, което носи съвременният оркестър. Особено звучи. А и тези инструменти са коварни, не скриват никакъв гаф, всичко е оголено и безпощадно ясно. Танц на мъртвите или парафраза върху Диес Ире за пиано и оркестър (1849) бе изумителното преживяване, обаче. На пиано „Ерар” от 1886 г. Паскал Амойел направо бясно скандира звуковия и скоростния потенциал на това пиано от преди векове. Рядък акцент в „полето Лист” бяха Четири песни за глас и оркестър по стихове на Гьоте от Хуго Волф, където чух баритона Томас Бауер – емоционален певец с неограничени гласови възможности, рядък случай на съвпадение между реклама и действителност.
Тук обемът ми заповядва да прекъсна. До идния петък.
Берлин
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
