Свободно време
Свободното време. Утопии на предела на всекидневието, куратор: Борис Данаилов, художници: Александър Юзев, Деян Янев, Елена Панайотова, Ива Владимирова, Красимир Добрев, Красимир Терзиев, Сашо Стоицов, Надежда Ляхова, Симеон Стоилов и Феликс фон Койдел, Национална галерия за чуждестранно изкуство, 6 – 30 юли 2011
Макс Каплан, известен американски изследовател на свободното време, определя неговите седем съставни елемента така: а) антитеза на “работата” като икономическа функция; б) приятно очакване и спомен; в) минимум принудителни задължения на социалната роля; г) психологическо усещане за свобода; д) близка зависимост от културните ценности; е) включване на целия диапазон от непоследователност и незначителност до тежест и важност; ж) често, но не непременно, активност, която се характеризира с елемент на игра.[1]
Колкото и второстепенно да изглежда като проблем, свободното време и начините за неговото уплътняване са изключително важна съставка от портрета на едно общество. В този смисъл, свободното време може да се приеме и като функция на идентичността, различна навсякъде. Но като че ли най-вълнуваща перспектива предлага то, когато става дума за т.нар. общества в преход. Кризисният момент, историческият обрат стоят точно на границата между необходимостта от екзистенциалния минимум и разточителството на свободното време. Оттук нататък следва и отсяването на понятията, разграничаване на нюансите между свободно време и бездействие, между времето за отдих на служителя и социалния вакуум на безработния, между хобито и призванието, работата и професията, развлечението и задължението.
Дефиницията на Каплан трудно се прилага в подобен контекст. И въпреки това, всички изброени от него елементи са сега успешно застъпени в изложбата, само че под общия знаменател на политическите промени в страната ни от началото на 90-те. В нея са добавени дори автентични документи – листовки от студентските протести през 1997 г., видео интервюта с представителите на т.нар. субкултурни групи от 80-те и текст от Атанас Матев. Така постепенно фокусът се измества от свободното време към времето на свободата, нейните опозиции и най-вече към утопиите, които я съпровождат. Всъщност, изследването, заложено в международния проект за свободното време, от който е част тази изложба, цели именно и съпоставка между начините, по които културните ценности и усещането за свобода (по Каплан) се асимилират от ежедневието на обикновения човек в различните социални среди. Съдейки по настоящата изложба, в България свободното време е по-скоро битов промеждутък, радикално бягство извън еднообразния седмичен ритъм, извън граница, изобщо извън, а утопията – чиста метафора. Произведенията попадат в два полюса – единият е политически, социален и документално повествователен; другият – именно утопично отстранен. Но и двата, в крайна сметка, се събират в особеностите, етапите и последствията от промяната. Не става дума само за политическата промяна, макар тя да е основен акцент, но изобщо за промяна в ролите и нагласите, изразена дори в преместването физически в пространството; в предела между две състояния, два етапа, две реалности; в преосмислянето на обикновени ежедневни сцени като социално наблюдение и изследване. Във всяка от работите има заложен момент на оттласкване от личното, автопортретното, автобиографичното, в който се очертава общата картина на “политическото”.
Този момент може да се проследи съвсем буквално в живописната серия на Елена Панайотова с нейни лични документи, които легитимират определени модели за свободно и заето време и развитието им през последните 40 години.
С подобен ефект на “зуум” оттук до там, тогава и сега, близо и далеч работи Красимир Терзиев в двете си работи - серията от класически натюрморти и композиции, в които са вмъкнати неочаквани космически рефлексии - “Както водата, газта и електричеството идват в домовете ни отдалече...”, и видеото, документиращо съвременното обживяване на Паметника на съветската армия в София - “Мону-ментално”.
По същия начин от обикновеното битово наблюдение към големия социален извод се развива и фокусът в двете видеа на Надежда Олег Ляхова – “Новините в 7” и “Салът на Медуза”.
При Симеон Стоилов този принцип действа с обратен знак – от общественото към личното. Той е заел ролята на онзи малък процент бегълци-мечтатели, които са готови да освободят цялото си време, за да майсторят собствените си утопии, и прави лодка.
Сашо Стоицов също е намерил начин да опоетизира едновременно бягството, промяната и личното преживяване в своята дългосрочна инсталация от текст – поема в 11 части, която възпява перипетиите на поредния привлечен от неограничените възможности пришълец - разположена на място, където хората обикновено прекарват свободното си време, в едно нюйоркско кафене.
В работите на Александър Юзев, Деян Янев, Красимир Добрев, Ива Владимирова, Феликс фон Койдел свободното време се асоциира и със свободния избор дали да останеш или да си тръгнеш, дали да излезеш или да се затвориш в сигурния комфорт на заобикалящите те предмети и на поредната социална мрежа, дори в свободния избор на идентичност и маска.
Въпреки че родната дефиниция на свободно време, която произлиза от тази изложба, обогати значително седемте елемента на Койдел, все пак ми се струва, че свободното време и в най-есенциалния, и в най-метафоричния му смисъл е все още привилегия за малцина тук.
[1]Определението е цитирано в статия, публикувана на: http://en.citizendium.org/wiki/Leisure (преводът е мой).
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
