Авиньон: движение
Нищо не се повтаря. Дори когато изглежда съвсем същото. Дори когато е Авиньон и се случва вече 65 години. Или точно заради това. Градът отново е пълен с театър, а улиците - с артисти, жонгльори, музиканти, търсещи своята публика и място под слънцето на театралния пазар във Франция. Горещините от миналата година (и от София) са спомен. Докато гледах „LifeandTime” на TheNatureTheaterofOklahoma, един от хитовете на програмата тази година, в двора на манастира на селестинките, внезапно жестоко задуха, а господинът пред мен каза спокойно: „Това е мистралът”. Тук са свикнали, но улиците, по които инак не можеш да се разминеш, благодарение на него през нощта силно оредяха.
Залите обаче са все така пълни и опашките от желаещи да гледат – дълги. Какъв театър гледат или от какъв театър имат нужда? Разбира се, няма еднозначен отговор, но създателите на тазгодишния фестивал сякаш повече си дават сметка, че именно на този въпрос е нужно да се търси отговор. Изборът Борис Шармац да е асоциираният артист, който съставя основната програма, го доказва красноречиво, доколкото, макар и вече известно име в съвременния театър и танц, Шармац не е „звезда” или автор на нашумели, мащабни спектакли като Ян Фабр, например.
Той е артист в зряла възраст (роден е 1970) с всички колебания на търсещия отговорите, но и с решителността на човек, който е убеден, че сцената, както и светът, в който живеем, трябва да се променя. Ето това е фокусът на внимание в неговата програма тази година: събирането на артисти, мислители и изследователи, които все още вярват в способността радикално да променим обществото, в което живеем. Стана ясно, че израз на това убеждение, освен представленията, които е поканил, е най-вече една, да я наречем, подпрограма, която се казва Училище за изкуство и на която Шармац особено държи.
Тя се организира от Фестивала Авиньон и Музея на танца, проект, който той ръководи, откакто поема Националния хореографски център на Рен в Бретан. Странна изглежда на пръв поглед неговата идея за музей на танца, съвсем противоположна на самия танц, представляващ организация на времето. Погледната отблизо, тя е нов начин да намери формата на своята дългогодишна работа тъкмо с течащото време. Би трябвало да разбираме неговия музей като „ жив музей”, в който артефактите се поставят в отношение към тяхната промята, включително стареенето и смъртта им. В посока на преосмислянето на танца е съставена и програмата му. Тя съдържа експозиции на инсталации, сесии „Постер” и модул „Батай”, който съдържа ателиета на почти всички хореографи, които Шармац е поканил.
От експозициите, подредени в Училището за изкуство, най-интересна за мен беше „Фотомузей на танца” на Тим Ечелс, който е известен най-вече като директор на трупата „ForcedEntertaiment”, но също е автор на видео, пърформанси, текстове, фотографии. В неговия фотомузей снимките всъщност са избрани от хореографи, философи, танцьори, визуални артисти, куратори, теоретици, драматурзи и пр. и представят тяхната гледна точка към движението и времето, към танца и това, което той изразява. Снимките показват присъствието му там, където най-малко човек очаква да го разпознае – в представление (на Ксавие льо Роа), но и в кактус (Рейчид Оръмдан), в снимка от сватбата на родителите, но и в птиче ято (в Хърватия 2008, на самия Ечелс), в неизвестен образ от интернет (Кастелучи), но и в маскираното лице на хореографката Ане Тереза де Кеерсмакер (Роза). Идеята е да се изследват възможностите на танца като средство, която отваря критическата гледна точка към социалния свят. Пак в същата експозиция може да се види работата „Kifac” на известния визуален артист Жан Люк Мулен – една зацапана детска ръчичка, чийто пети пръст е отново ръчичка. Тя е емблемата на Авиньон тази година, намекваща за безкрайните възможности, които държи детската ръка - както за творчество, така и за промяна.
В сесиите „Постер”, които се показват в зала в Шанфльори, тоест, в по-индустриалната зона, извън регламентираните театрални пространства, първата сесия се казваше „Движение” и бе обединена от идеята за връзката между науките и движението. В нея също няма само хореографи (Франсоа Шегно, Антония Беер или много младият нюйоркчанин Даниел Линехан), а са поканени режисьор (Мириам Марзуки), визуален артист (Латифа Лаабис), философ (Боян Манчев), физик (Паскал Дюпон) и писател (Дидоне Нигоа). В продължение на два часа всеки поотделно и всички заедно трябва да намерят диалога със зрителите и да им покажат неочаквана гледна точка както към отношението между движението и науката, така и към възможността да преосмислим собственото си социално движение в обществото. Идеята на Мириам Марзуки в нещо като павилион на туристическа агенция да покаже как се продава или изнася революция отпраща директно към много коментираните арабски революции, докато тази на Боян Манчев по един по-сложен начин демонстрираше отношението между понятията, линията като движение и изобщо движението в пространството. Основана на Хераклитовото „всичко тече /pantarei”, идеята си той разгърна като движение в различни познати лабиринти (на Минотавъра), но и непознати - като придвижването в превода и интерпретацията на понятието вода/река като „огън”, откъдето идеята за движението (на земята, планетите и пр.) е показана като идея за промяната, за пречистването и обновлението в огън. Връзката между отделните вътрешни модули, всъщност, определя успеха на цялостния „постер” сред изкушените от театър и наука гости на фестивала. Предстои още един „постер” на тема “Училище” с Бояна Свежич, Ксавие льо Роа и др.
„Движение” и „промяна” в разбирането на театъра изобщо са ключовите думи в тазгодишната програма на Шармац, който смята, че и фестивала (в Авиньон) трябва да се преосмисли като категория. Много бързо не само пазарът, но и институциите (на паметта) поглъщат като застинал обект всеки артефакт и това особено добре се вижда във факта, че в едно от ателиетата за консервация и реставрация на EcoleD’art (един от гидовете при експозицията бе Боян Манчев) видях да се работи върху реставрирането на костюм на актриса на Жан Вилар и на манекена от една от първите работи на Кристо във Франция – парадоксално опакован отново, но сега в найлон за консервация!
Тези обновителни идеи, обаче, не изглежда да се приемат толкова спокойно. Реакциите са различни. И по-скоро доста консервативни. Наистина, нищо не се повтаря. Махалото отива сякаш в другата крайност. След готовността, с която бяха приети революционните идеи на танца и изобщо на недраматичния, на експериментиращия критически театър преди десетина години, идва охлаждането. Новият директор на фестивала Оливие Пи вече е заявил категорично при встъпването си в длъжност, че той ще поощрява драматическия театър или театъра на текста срещу този на движението и танца.
Но да видим. Фестивалът продължава и тепърва ще се играят по-голямата част от представленията. Мистралът спря, но сега пък тихичко заваля. Рantarei.
17 юли, Авиньон
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
