Български  |  English

За ползите от една несъстояла се дискусия

Пак за паметника на Съветската армия

 
Преди около месец Паметникът на Съветската Армия в София осъмна в нов и крайно оригинален вид. Монументална творба на социалистическия реализъм от 50-те години, той сякаш магически се претвори в група класически герои от американската и западна попкултура. Така, вместо анонимните войници на Червената Армия, леко шокираните софиянци с изненада се изправиха пред въоръжени до зъби и устремени в атака Роналд Макдоналд, Дядо Коледа, Жокера, Спайдърмен, Капитан Америка и Супермен. Дегизираната композиция бързо обиколи новинарските агенции у нас и по света, но не се порадва на по-дълъг живот. Под предполагаемия натиск на държавни и международни институции (Руското посолство и външно министерство), Паметникът възвърна стария си вид с почти същата скорост и конспиративна прикритост, с които и беше преобразен от неизвестни художници.
Признавам, че първата ми реакция към събитието беше скептицизъм и почти равнодушие: „какво толкова пък се е случило...“.Те, обаче, бързо прераснаха в интерес към разнопосочните и често ожесточени дебати, които графитът предизвика. В този кратък коментар бих искал да споделя както своите впечатления от тези дебати, така и своя принос към (да се надявам) тяхното задълбочаване. Отвъд намеренията на своя автор (или автори), за които можем само да гадаем, Паметникът на Съветската Армия работи като един вид лакмус-тест за реалното състояние на политиката в България. Обратно на чисто „естетическите“ оценки за събитието, главното качество на дегизирания Паметник, според мен, е именно политическата му функция.
 
Три прочита на проблема
Изрисуваният Паметник даде плод на поне три основни прочита. Съвсем схематично бих ги резюмирал по следния начин.
Първият от тези прочити беше на категоричните защитници и категоричните противници на боядисването на паметника. От една страна, това бяха руското правителство и медии, които, наред с министъра на културата Рашидов, определиха графита като акт на „вандалство“ и дори „углавно престъпление“; а от друга, позицията на партия като СДС, за която съпротивата срещу новия външен вид на монумента беше показател за неизживян „комунистически комплекс“, за носталгия по едно криворазбрано минало.[1] На пръв поглед различни, предлагам да определим тези, на практика, огледални прочити като наивно-модернистични. Наивни, защото работят с едноизмерно разбиране за миналото (и съответно на настоящето), което категорично отхвърля по-сложни тълкувания; и модернистични, защото почиват върху система от двойни опозиции, като добро/лошо, комунизъм/антикомунизъм, съпротива/хулиганство и т.н., които задават параметрите на горното едноизмерно разбиране. С това не твърдя, че защитниците на едната или другата версия на този подход са интелектуално или психически „незрели“, разбира се - наясно съм, че всяко едно общество има своите идоли, на чието десакрализиране яростно се съпротивлява. По-скоро ме изненада изборът точно на Паметника на Съветската Армия като представител на тази сакрална функция (а доколкото разбирам, дори и сега група пенсионери се организират да „пазят“ Паметника от нови посегателства).
Другият преобладаващ прочит пък беше този на хората (интелектуалци, политици, редови граждани), за които изрисуването на паметника не представляваше проблем, а дори обратното: беше cool, готино, забавно. Този подход разглеждаше преобразяването[2] на статуята като една шега, закачка с миналото; а защо не и бъдеща туристическа атракция, предвид ефективното й и майсторски постигнато заиграване с класически символи на реалния социализъм. В по-безобидния си вид, този прочит гледаше на Паметника като на един чисто естетически феномен, като на произведение на изкуството, лишено от политическо намерение или заряд. В по-интелектуалния си и рефлексивен вариант, той го провиждаше като признак и демонстрация на окончателното загърбване на комунизма. Най-пресният и показателен пример за подобен, по-сложен прочит ми се стори статията на Ивайло Дичев, за когото изрисуваният паметник носеше „терапевтичен ефект“ за постсоциалистическа България, изпращайки комунизма в миналото не с „намусени булдозери и танкове,“ а „с купон и забава“[3].
Склонен съм да нарека отделните варианти на този подход иронично-постмодернистични, съответни на тенденция в западната хуманитарна и социална наука от 80 години на миналия век. За този подход е характерно разрушаването на старите идоли и демонтирането на „големите разкази“ (Социализъм, Национализъм и т..н.) с помощта на иронията и закачката, с шеговито намигване.[4] Ироничната дистанция ни позволява да се освободим от остарелите кумири, показвайки ги в тяхната фабрикуваност и нереалност, като продукт на колективни усилия, а не като тяхна първопричина. Въпросът е дали така не конструира нови кумири на тяхно място? В текста на Дичев впечатление прави, например, некритичната употреба на думата „комунизъм“: идеологическо плашило от най-чист вид, което не само вече 20 години обяснява всички несгоди и провали на настоящето (разбирай, провала на българския капитализъм!), а и удобно легитимира демонтирането на остатъците от социалната държава и нарастващите социално-икономически неравенства. Излишно е да споменавам, че Дичев далеч не е сам в реифицираното си отношение както към понятието, така и към неговата сложна и разнолика генеалогия (макар да нямам възможност да развия тази теза по-подробно тук).[5]
Най-сетне, за своя приятна изненада, открих и трети, много по-интересен и задълбочен прочит на събитието. Бих го нарекъл критически-диалогичен, а дори и демистифизиращ, защото той се опитва да разбере функцията на художественото претворяване на паметника в контекста на нова България. В тази категория бих причислил текстовете на Мария Иванчева, Бояна Росса и Светлана Куюмджиева[6]. Макар и различни, а и често пъти с противоположни препоръки, те призовават за по-нюансирано разбиране на ситуацията. Обръщайки внимание на критическия потенциал на Паметника на Съветската Армия, те посочват паралелите (включително и времеви: от периода на 50-те години на миналия век) между корпоративната комикс-култура на САЩ и социалистическия реализъм на съветското изкуство. И трите авторки, обаче, са чувствителни към крехкия статут на анонимната художествена интервенция, както и към бързото дебилизиране на дискусията около въпросите за или против.
От такава гледна точка не бях особено изненадан от ограничената публичност на последния, най-задълбочен прочит, за сметка на наивно-модернистичния (който много бързо става агресивен) и на постмодернистично-ироничния. В това отношение, истинският дебат така и не се случи. Трудно бих могъл да добавя нещо ново към тезите на трите авторки, с които като цяло съм съгласен (разногласията ми са в детайлите). Тук, обаче, бих искал накратко да анализирам друг един нюанс от събитието: връзката между обвиненията във вандализъм и „партизански“ потайната реакция на властовите институции.
 
Хулиганство, попкултура и съпротива
Струва ми се основателно да твърдим, че поне два фактора мотивират обвинението във вандализъм и хулиганство, типични за първия възможен прочит. От една страна, то отразява разбирането, че изрисуването на Паметника е подигравка със и поругаване на паметта на редови руски/съветски граждани, дали живота си за каузата на една чужда, но и някак своя за тях страна. От друга, възмущението нараства количествено поради проекцията върху техните фигури на не кой да е образ, а именно на този на (главно американски и корпоративни) герои от комикс- и попкултурата. Изместването на предполагаемо реални хора (макар и в събирателен образ) от нереални, виртуални така добавя „сол в раната“, умножавайки яростта на предизвиканата реакция.
Въпросното отношение, обаче, поражда поредица от въпроси. Като например: ако е било толкова лесно да се намерят пари за почистването на Паметника, защо няма такива за многобройните свастики по него и други подобни паметници в София? Защо не третираме по същия начин и еврейската синагога и гробища? Или пък множеството расистки и неонацистки послания по редица паметни плочи из столицата? Съществува ли руски натиск за скоростното почистване на Паметника от графитите? И от кого се страхува столична община, че го извърши така бързо и в отсъствието на публичен дебат? Не претендирам за оригиналност със задаването на тези въпроси, които заемам от скорошния много уместен коментар на Магдалина Генова[7]. Не се и заблуждавам, обаче, че те скоро ще получат официален отговор.
Но да се върнем към Паметника и неговото послание (или по-скоро, тълкуванията за него, защото едва ли скоро ще узнаем мотивите за неговото изрисуване). Проблемите, които жестът на неизвестните художник/художници предизвика, са, според мен, поне два. Най-напред, съзнателно или не, графитът откровено индексира 50-те години на миналия век: апогей не само на социалистическия реализъм, но и на комикс-културата в САЩ (вж. тук и есето на Боряна Росса). Можем да твърдим, че тяхната хронологически успоредна поява до голяма степен отразява и съдържателните прилики и функции между двете: строго социалистически, в единия случай, и засмяно капиталистически, в другия, и двете целят конструирането на идеологически опитомен субект, афективно мобилизиран в борбата срещу „вражеския лагер.“ (Неслучайно в една скорошна книга Сюзън Бък-Морс демонстрира приликите във форма и съдържание между културите от двете страни на Желязната Завеса)[8]. На второ място, обаче, изрисуването на Паметника реализира и един вид „късо съединение“ между миналото и настоящето, „социалистическото“ преди и „капиталистическото“ сега. Ако по времето на „реалния социализъм“ соцреализмът работеше като идеологическа спойка на режима, моделирайки форми на поведение, етични норми, политически разбирания и т.н., то в нашето постсоциалистическо време далеч не сме се освободили от такива модели “отвън“, а само сме променили сценария и основните изпълнители. Така митовете за „истинския човек“, работника-стахановец, жената-тракторист и т.н. сега дават път на новите митове за западното потребителство, индивидуализма, агресията и Хобсовата борба на всеки срещу всеки като безкритично приети норми на живот. Оттук и напълно уместното послание върху фундамента на Паметника: „в крак с времето...“[9]
По тази причина вярвам, че обвинението (на Рашидов и на руската страна) във вандалство е не само неуместно, но е и идеологически мотивирано. Истинският проблем тук не е „вандалският“ характер на проявата, както упоменатите по-горе въпроси явно демонстрират. Проблемът по-скоро се състои в интелигентността, добрата подготовка и школовка, елемента на изненада и способността за (само)рефлексия на неизвестните художници, които далеч надхвърлят импулсивното и нерефлективно поведение на шепа хулигани. Или, с други думи: причината Рашидов да ги нарече „вандали“ е именно в това, че те са точно обратното на вандали, че усложняват разбирането ни за вандалски акт до неузнаваемост. Истинската причина е именно не-вандалската, интелигентно-политическата страна на проявата им.
Затова и твърдя, че същностният проблем, на който станахме свидетели, беше не боядисването на Паметника, а неговото потайно и не публично почистване. „Почистване“, решено и извършено без дебат и дискусия, в най-малките часове на нощта, което демонстрира за пореден път, че българската държава и политическите институции нямат нито намерението, нито желанието да стимулират или толерират критическо мислене и реален дебат. И заедно с това почистване, което така и не успя да „почисти“ напълно монумента от следите на неговото предхождащо преобразяване: сякаш, за да ни напомни, напук на държави, медии и правителства, че изкуството е способно на политическа интервенция, че има силите да произвежда криза в „нормалното“ състояние на нещата.
Предвид ширещото се отчаяние и омерзение от политиката не само в България днес, наред с нарастващото политизиране на големи региони от Стария Континент (а и отвъд него), събитията около Паметника ми се струват една по-скоро добра новина - не само за младите (а и не толкова млади) хора на изкуството в страната, но и за всички нас...
 


[1]За реакциите на официалните руска и българска страна, виж „Нежната революция“ заради изрисувания паметник,“ на Лора Филева, Дневник 20 юни, на http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2011/06/20/1109665_nejna_revoljuciia_zaradi_izrisuvaniia_pametnik/; за реакцията на СДС, виж пак там.
[2]Нощна партизанска акция унищожи „В крак с времето“, 21 юни, на http://www.mediapool.bg/show/?storyid=181006.
[3]Виж коментара на Дичев “Ако комунизмът си отиде, ще е с купон и забава“, Дневник, 21 юни, на http://www.dnevnik.bg/analizi/2011/06/20/1109510_ako_komunizmut_si_otide_shte_e_s_kupon_i_zabava/.
[4]За критиката на „големите разкази“ виж например текста на Жан-Франсоа Лиотар Постмодерната Ситуация: Изложение на състоянието на съвременното знание (София: Наука и изкуство, 1996); за силата на иронията като оръжия срещу сериозността на „диалектиката“, виж Жак Дерида, Писмеността и различието (София: ИК Лик, 1996).
[5]Неслучайно в българския интелектуален „пазар“ продължават да липсват сериозни анализи на „нетрадиционни“ комунистически практики и движения, като например тези на италианските автономисти от 70-години, или на „работническите съвети“, съзнателно смазани от Ленин и Троцки след Октомврийската Революция. Напротив, в България „комунизмът“ днес продължава да се разбира според вулгаризираните формулировки на Сталин и ЦК на КПСС/БКП, а сериозни изследователи като Георги Фотев продължават да наричат носталгията по него „медицински” проблем! Виж интервюто на Светослав Малинов с Георги Фотев в списание Разум, на http://razum.org/index.php?option=com_content&view=article&id=127:interviu-s-georgi-fotev&catid=16:broi-2-2005&Itemid=23&lang=bg&limitstart=1.
[6]Виж тук „Смъртта на супергероите“ на Иванчева, Култура, брой 25 от 1 юли; „Относно украсения паметник на Съветската армия: за повече смисъл“ на Бояна Росса, пак там; и „Графит на Паметник на съветската армия, 17 юни, 2011: попкултурен реализъм“ на Светлана Куюмджиева, Култура, брой 24, 24 юни 2011. И трите статии са достъпни на уебсайта на вестник Култура на http://www.kultura.bg/bg/home.
[7]Коментарът на Генова, озаглавен „Въпроси в крак с времето“, е достъпен на следния адрес: http://www.mediapool.bg/show/?storyid=181054&srcpos=1&p=2
[8]Виж текста на Бък-Морс, по мои наблюдения все още непреведен на български език, Dreamworld and Catastrophe: The Passing of Mass Utopia East and West (Cambridge: MIT Press, 2000).
[9]Съзнавам, разбира се, че тази фраза може да се тълкува и по други, много по-различни, начини.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”