Жанрове на прехода
Въпросът не е човек да казва, че това, което му
харесва, е истина, а да му харесва да казва истината.
Георги Лозанов в sms до Люба Кулезич
Любопитен дебат в „Насреща” на ТВ 7: Люба Кулезич, Екатерина Бончева и Георги Лозанов за чистотата на българската журналистика. Поводът беше наградата „Свети Влас”, парите за която били осигурени от небезизвестните братя Диневи. Люба Кулезич се беше хванала здраво за това обстоятелство: как може награда за журналистика да се дава от хора, подлежащи повече на журналистическо разследване, отколкото на легитимиране от журналисти? И как може хора читави, свестни, умни да застават зад този приз, след като добре знаят „харизмата” на братята, пък и на други хора от журито – Петко Бочаров, да кажем, или Иван Гарелов? Георги Лозанов настояваше, от своя страна, че е добре да има награди, защото те са начинът да се посочва кой прави стойностна журналистика и кой - менте. В тази връзка не е чак толкова важно кой осигурява парите за наградата, важно е журито, което я връчва. Прочее, това е интересен момент: в тази награда и в репортажите от церемонията по връчването й се видяха и чуха предимно слова и гледки за нейното парично изражение, не за плакета, който я съпровожда.
И тук идваме до същността на спора между Люба Кулезич и Георги Лозанов и опитващата се да вземе междинна позиция Екатерина Бончева: спор между позицията „казвач на истината”, позицията „играч на истината” и позицията „търсач на истината”. Това са три жанра/вида на социално присъствие, от които най-силен и приемлив е първият, вторият все повече затихва и сякаш обществените му опори изтляват с всеки изминал ден, а третият се колебае между двата и е в двоумение кой е – не, не по-верен, а по-симпатичен и неконфронтационен. Трите жанра/вида са: трагедия, комедия, роман.
Люба Кулезич е глашатай на все по-ширещото се мнение сред българското общество, че онова, което наричаме преход, е всъщност трагедия, след края на която не остава друго, освен да бъдат изнесени труповете. Като тези трупове сме всички ние, жертвите на прехода, неговите хамлетовци. Затова е важно да се казва кой ни уби, кой прониза сърцата ни, за да са днес всички наши сърдечности така корумпирани и кървящи. И понеже е ясно кой е виновен, непрестанно трябва да се по(р)третва тази виновност, да се сочи с пръст и да се наплевателства срещу нея и нейните носители. Това е позицията на съдията, който не се страхува да признава за себе си невинност, а за всички други – виновност. Затова хич не се бои пръв да хвърли камъка...
Несвоевременността на Георги Лозанов във второто българско десетилетие на ХХІ век е свързана не с друго, а с това, че нашият преход изгуби своите ирония и хумор. Преходът ставаше все по-сериозен: ако в началото използваше прийоми на комедията – бдение със сини свещи пред „Св. Александър Невски”, палаткови лагери и съпровождащи ги пърформанси, с разгръщането си той се отърваваше от всичко това, за да се превърне в такъв, какъвто по-голямата част от българите вече го припознават – трагедия. Всъщност, ако може да говорим за край на прехода, той е точно в това – преходът свърши като комедия. Георги Лозанов, обаче, сякаш не иска да признае факта, той продължава да „играе”, ала тази негова игра все повече го прави сламка в очите на „трагиците”. И те го обвиняват в „светскост”...
Колкото до „романистите” (Екатерина Бончева), те още са в процес на чудене как да разказват – дали с „велурения” език на Станислав Стратиев или с „пируващия” език на Стефан Цанев. И затова оставят друг да разказва – Веселин Бранев, например. Или Жерминал Чивиков. Гласове отдалеч (от отвъдното?), които да ни кажат истината...
Но що е истина?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
