Джойс, Хюстън и вълшебството
„Мъртвите” (The Dead), 1987, 83 минути, САЩ/Великобритания/ФРГ, режисьор – Джон Хюстън, сценарий – Тони Хюстън (по разказа на Джеймс Джойс), оператор – Фред Мърфи, музика – Алекс Норт, в ролите: Анджелика Хюстън, Донълд Маккен, Донъл Донъли, Хелена Каръл, Катлийн Делъни,
Награди: Independent Spirit Awards за режисура и поддържаща женска роля и др.
Прожектиран на 16 юни в Чешкия културен център.
За първи път се включих в празнуването на Блумсдей. Ще го помня, докато съм жива. Ирландското посолство организира в Чешкия културен център еднодневен минифестивал от филми, посветени на Джеймс Джойс. От 13 до 20.30 бяха прожектирани 4 заглавия, а две от тях бяха екранизации по „Одисей” („Одисей” и „Блум”). Познатият „Нора” на Пат Мърфи, през разказа за сложните отношения между младия Джойс (Юън Макгрегър) и съпругата му Нора (Сюзън Линч), стига и до „Дъблинчани”. И гвоздеят бе първата прожекция в София на последния филм на Джон Хюстън „Мъртвите” (1987), който е и финалният в легендарния сборник.
В снежната вечер на Благовещение през 1904 в Дъблин възрастните музикантки Кейт (Хелена Каръл) и Джулия Моркън (Катлийн Делъни) посрещат в дома си гостите на традиционния бал. Доста са изнервени заради закъснението на племенника им Габриел Конрой (Донълд Маккен) и съпругата му Грета (Анджелика Хюстън). На финала пристига, залитайки, и почерпеният Фреди Мейлинс (Донъл Донъли). Габриел го натиква първо в банята, но това не оправя нещата в бесния поглед на побелялата му, достопочтена майка (Мари Кийн). Уиски се лее, последвано от вино и шери. Танци се сменят, както и партньори. Мери Джейн (Ингрид Крейджи), племенницата на сестрите Моркън, свири на пиано, четат се стихове, разказват се случки, леля Джулия пее с немощния си глас, Фреди я превъзнася с пиянски апломб, а камерата се стрелва нагоре, към стаята й... После идва вечерята с пуйката, пудинга, посудата... На финала резигнираната Грета разказва за едновремешния си любим Майкъл Фюри, който отдавна е покойник. Снегът пада ли, пада...
Американецът с ирландски корени Джон Хюстън не само сбъдва отколешната си мечта да екранизира „Мъртвите”, а и създава „семейна” продукция – синът му Тони е сценарист, дъщерята Анджелика изпълва екрана с меланхолична грация. Присъствието й е решително адекватно на описанието на Грета в разказа: „В стойката й имаше и грация, и тайнственост, сякаш тя бе някакъв символ”.
Почти изцяло затворен в интериор, както и разказът, „Мъртвите” представя дъблинския елит от началото на ХХ век като херметична общност на закостенялата консервативност, където проблясването на сребърните прибори е по-ярко от погледите, а смъртта през любовния спомен – по-жива от напъните за ведрост или трептенията на бръчките.
Общо взето, филмовата транскрипция на „Мъртвите” е коректна към текста. Но не това е толкова важно, колкото вълшебството на атмосферата – невероятните ирландски лица, кратките импровизационни „партии” на отделните герои, дългите планове, породистите детайли, показвани като ироничен контрапункт на думи и мелодии... Филмът ни въвлича в изумително интензивния филмов свят на Хюстън, съумял да въплъти словесния полифонизъм на Джойс в еманципирана визуално-смислова изтънченост. „Мъртвите” е прелестно и аскетично, сардонично и мъдро кино. Филмът изследва тленността във всичките й аспекти – едновременно деликатно и категорично. И се превръща във възхитителна епитафия на респектиращ режисьорски път – от „Малтийският сокол” (1941) през „Съкровището на Сиера Мадре” (1948), „Асфалтовата кула” (1950), „Африканската кралица” (1951), „Моби Дик” (1956)... до „Честта на фамилията Прици” (1985) и „Мъртвите”. Този филм е и съдбовна авантюра – Джон Хюстън е на 81 и болен, когато завършва филма, а месеци след това умира.
Незнайно защо, чак сега видяхме грандиозното завещание на един от най-талантливите екранизатори и експериментатори в киното. Още по-прекрасното бе, че гледах филма заедно със страхотните си студенти. Пък после, след като издържахме непосилно досадната среща с италианското литературно чудо Паоло Джордано в Дома на киното и изгледахме кошмарната екранизация по дебютния му бестселър „Самотата на простите числа”, отидохме в бирария и си говорехме за Джойс, Хюстън, киното. И това ако не е незабравим Блумсдей...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
