Недоизказаното от западния месианизъм в Либия
Три месеца, след като беше започната, войната в Либия продължава. НАТО, който пое командването, наскоро си даде допълнително три месеца, за да я доведе до победа. Страната продължава да е разкъсвана от гражданска война, като верните на режима, „лоялистите”, се бият с „въстаниците”. Тъй като лоялистите са по-добре въоръжени от въстаниците, те се ползват от това, за да ги убиват, но подобна асиметрия се наблюдава и между силите на НАТО и лоялистите: оръдията на едните унищожават пушките на другите, както ракетите на едните унищожават безпроблемно оръдията на другите. Като се има предвид тази диспропорционалност на силите, няма съмнение във военния изход от сблъсъка – бомбардировките ще имат последната дума и ние ще победим.
Намесата на НАТО, естествено, разрушава не само оръжия, но и човешки живот; едва ли има смисъл да се спираме на лъжовната отлика, предложена от Международния наказателен съд - между съзнателно нацелваните жертви (на Кадафи) и неволно засегнатите жертви (тези на НАТО) – бомбите са направени, за да разрушават и убиват. Просто жертвите сред неприятеля никога не биват броени, нито споменавани. Също така, сред „колатералните щети” не биват включвани бежанците, които бягат от разразилата се война, които си въобразяват, че съседна Европа би била щастлива да ги приеме и които се трупат в случайно попаднали им лодки и корабчета – поне на 1 200 души се изчислява броят на удавените около либийските брегове.
Целта на интервенцията вече не е да се наложи наистина примирие, нито да се предпази цивилното население, а да се отстрани Кадафи от власт. Една цел, която отначало се подразбираше, а после бе потвърждавана все по-ясно. Което обяснява и защо бомбардировките на НАТО се концентрират не около обсадените от лоялистите градове, а върху столицата Триполи. Официално елиминирането на Кадафи не е част от целите, но Алиансът бомбардира ожесточено всички места, където той би могъл да се намира - командни, контролни и комуникационни центрове; ако той бъде убит, това няма да се е случило умишлено.
Западът избра да нарича „народ” противниците на Кадафи и „наемници” или „потиснато население” неговите привърженици и избра да подкрепя първите срещу вторите. Той ги възнаграждава и с определения като „демократи”, на което трудно можем да намерим оправдание. Трябва да припомним, че ръководителите на въстаниците са бивши сановници на режима на Кадафи, а него го описваме като кървав диктатор. Въоръжените сили на въстаниците се командват от генерал Абдел Фатах Юнис, бивш министър на вътрешните работи и командващ специалните войски, натоварени с репресивните наказателни мерки, военен съратник на Кадафи от 1969 г. до 2011 г.! Техният граждански ръководител, който обиколи европейските столици, е Мустафа Абдул Джалил, бивш министър на правосъдието, отговорен – между много други неща – и за мъките на „българските сестри”. Уместно ли е да говорим постоянно за права на човека и за свободата на народа при един конфликт, който противопоставя Номер 1 на режима срещу бившите Номер 2 и 3?
В своята реч от 29 март Обама даде една глобална легитимация на нахлуването в Либия, както го бе направил преди това за Афганистан. САЩ са „гарант на глобалната сигурност и защитник на човешката свобода”, те носят отговорност като ръководители по отношение на останалия свят. Така че те са длъжни да се намесват всеки път, когато в някое кътче на света се случва природна катастрофа, но също и за да „не допускат геноцид, да осигуряват регионалната сигурност и да поддържат свободата на търговията” (виждаме, че икономическите интереси не са забравени). Тази мисия им е поверена не от Господ, нито по общо съгласие на нациите, а произтича просто от техния статут на „най-мощната нация в света” – ето как силата се обкичва с цветовете на правото.
Интервенцията в Либия така потвърждава месианската схема, типична за западните демокрации: те смятат, че военното им превъзходство им дава правото – и дори задължението – да управляват делата на целия свят (с изключение на другите страни-членки на Съвета за сигурност и техните протежета), като налагат на страните с лоши оценки ценностите, които те смятат за по-висши и, на практика, правителствата, смятани за способни да провеждат необходимата политика. Модерният вариант на формулата на Киплинг вече не е „бремето на белия човек”, а „бремето на homo democraticus”. Хуманитарната кауза (да се избегне кръвопролитието) се явява нещо като Троянски кон, добър претекст да се намесиш с военна сила и да контролираш политическата ориентация на непослушните страни. Трябва да отбележим, че усилията на Западните сили да „морализират” войните за момента засягат само медийната им опаковка.
Но не можем ли да кажем, че поне тази намеса, при днешното състояние на нещата, е едно по-малко зло? Все пак, изглежда Кадафи е наистина немилостив диктатор, причиняващ злини на народа си. Не е ли за предпочитане, пред безнаказаността, с която се ползва, да го изгоним от властта и дори да го убием? Но ако разсъждаваме по този начин, приемаме имплицитно, че всички средства са еднакво добри.
Можехме все пак да си представим едно различно решение на либийската криза, решение, което, освен всичко друго, бе искано и от останалите африкански страни – но мнението им бе сметнато за нищо не значещо. След първоначалната интервенция, която разруши военновъздушните сили на режима, бе възможно да се наложи примирие на всички воюващи – лоялисти и въстаници. Вследствие на което трябваше да започнат политически разговори, за предпочитане под егидата на Африканския съюз. В тези условия с преговори можеше да се постигне отказ на Кадафи от властта, а ако не би било постигнато съгласие, би се стигнало до превръщането на страната във Федерация, дори разделянето й можеше да се наложи. Наистина, временни и несъвършени решения, но пък освободени от крайностите, които движат идеята за война до победен край, каквото и да струва това.
Libération, 16 юни 2011 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
