Владимир Стоянов като маркиз Поза
„Дон Карлос”, опера от Джузепе Верди. Постановка Пламен Карталов. Сценография Любомир Йорданов. Костюми Елена Иванова; Участват: Филип ІІ -Ангел Христов, Дон Карлос - Александру Бадеа, Родриго - Владимир Стоянов, Великият инквизитор - Димитър Станчев, Елизабет - Радостина Николаева, Еболи - Даниела Дякова и др.
Някак скромно и като че ли безшумно премина гастролът на големия баритон Владимир Стоянов на сцената на Софийската опера. Макар и вече да е вписал името си измежду най-успешните български оперни таланти и сред най-интересните изпълнители по световните сцени, изявявал се в Ла Скала, Театро Сан Карло, Театро Реджо, Торе дел Лаго, Дойче опер, Тетро Колон, Метрополитън и къде ли не, все още у нас не получава необходимото за уменията и класата си признание. Очевидно Владимир е надарен с така нехарактерната за времето ни скромност, но нашето общество е длъжник към талантите и още повече към онези, които са успели да се преборят единствено чрез качествата си с конкуренцията на небивалите рекламни ореоли в епохата на суперзвездите.
Само преди две години Стоянов за първи път пред българска публика дебютира като Риголето, но и тогава пак всичко утихна, може би и защото самият певец не беше във върхова форма. Затова пък сега като Родриго се показа в целия си блясък и като певчески способности, и като артистична надареност. Тази партия разкрива в пълна мяра вокално му богатство и интерпретаторско пълнокръвие. Очевидната музикалност му помага да се натъква на изключително деликатни нюанси, да гради психологически кулминации. В негово лице маркиз Поза е не просто пределно почтен човек на честа, но и решителен, мъжествен приятел, който подкрепя свободата на сърцето като свобода на съществуването. Трагичен герой, защото достойнството не му позволява да пренебрегне и драмата на бащата, също както споделя терзанието на сина. Именно деликатността и дълбочината в подхода към партитурата, лисата на преекспониране, умението за вглъбяване, отличното партньорство са причина за сугестивната енергия на Стоянов на сцената. Гласът е ту примамливо плътен, топъл, релефен и щедър, ту просветлен и окуражаващ. Сцената на смъртта разтърсва, защото темата на клетвата чрез гласа на Стоянов като че ли се превръща в тема на съдбата, на неизбежното крушение, но и на надеждата, обещана от саможертвата.
Учудващо е защо съставът е по-скоро за редови спектакъл, отколкото за гастрол; и защо са направени компромиси при наличието и на интересния италиански диригент Алесандро Санджорджи. Той не търси обичайната звукова драматичност, нито смущаващата сила на тембрите, не полага акцент върху мащабния и монолитен звук, а напротив - нетрадиционно се съсредоточава върху елегантността на линиите, звуковото изящество и мелодичната плавност, без да пожертва нито за миг вътрешната логика на стегнатите темпа. Интерпретация, която първоначално изненадва, но е последователно и убедително защитена, доказвайки основанията си – все пак, Верди пише „Дон Карлос” в стила на френската лирическа опера, в модите, указани от Майербер. Под палката на Санджорджи оркестърът е концентриран, стегнат и без затруднения следва логиката на темпоритмичните трансформации. След последните съкращения хорът на Софийската опера не само е оредял, но като че ли е напълно дестабилизиран – дамският хор така и не успя да влезе навреме в темпото в сцената с Елизабет. В общите сцени има нелепи разминавания между групите, какво остава за изравненост на гласовете или цялостно стилистично търсене.
Като Филип ІІ дебютира обещаващият бас Ангел Христов. Разбира се, партията е препъни камък и изисква много опит и зрялост от всеки изпълнител - въпреки красотата на гласа си, Христов все пак не смогва да овладее многообразната психологическа и музикална плътност на партията, но демонстрира стабилност, която би мога да бъде залог за успех. Значително по-убедителна е опитната Радостина Николаева като Елизабет. Умението й да открива точна психологическа окраска е подплатена от вокална сигурност и пленителна изразителност в лиричните моменти. Румънският тенор Александру Бадеа като Дон Карлос, когото слушахме в началото на сезона в „Лакме”, а по-късно и в „Хофманови разкази”, затвърждава впечатлението, че търси по-скоро външните ефекти, отколкото задълбочеността. Еболи на Даниела Дякова е по-скоро безцветна.
Появите на артисти от ранга на Владимир Стоянов възстановяват точността на мярата, по която е редно не само да съдим за изкуството, но и по която следва да живеем и устояваме дните си.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
