Артисти и националисти
„Турнето” (“Turneja”), 2008, 100 минути, Сърбия/Босна и Херцеговина/Хърватия/Словения, сценарист и режисьор – Горан Маркович, продуценти: Светозар Цветкович, Тихомир Станич; оператор - Радослав Владич, музика - Зоран Симянович, в ролите: Тихомир Станич, Йелена Джокич, Драган Николич, Мира Фурлан, Йосиф Татич, Славко Щимац, Сергей Трифонович и др.
Награди: „Златна Антигона” от Монпелие, наградата на публиката от Солун и др.
Разпространява Про филмс
По непонятна разпространителска логика филмът на Горан Маркович се появи на екран като вял отзвук от миналогодишния София Филм Фест.
На тазгодишното му издание видяхме френския носител на наградата за режисура от Кан 2010 “Турнето” на Матьо Алмарик. Двата филма си приличат единствено по заглавието, а „Турнето” на Маркович, копродукция между бившите югорепублики, със сигурност е по-стойностният.
Подобно на “Соната без думи” (2011) на 46-годишния словенец Янец Бургер, възпитаник на FAMU в Прага също като 65-годишния сръбски майстор, филмът ни връща към войната през герои, които хал хабер си нямат от нея. Но ако там са циркаджии и семейство насред полето, тук са западнали белградски актьори, поели към Сръбска Крайна, за да изкарат някой и друг динар, а още по-добре – западногермански марки, вместо да цакат карти в театъра. Качват се в бричка, по-окаяна от „Росинант” на Джеки Стоев, карана от простонародния Джуро (Славко Щимац). Но твърде скоро се натъкват на фронтовия кошмар сред сняг, свирепост и свистене – ту са пленени, ту се опитват да спасяват пленници. Насреща им се изправя не кой да е, а страшилището Аркан (Сергей Трифонович), разпознава ги, застаряващата прима Соня (Мира Фурлан) се застъпва за обречен, командирът го кара да пее „кукавице”, онзи не може, тя запява вместо него, а в това време зад гърба й го застрелват. Плахото й пеене прелива във виене. В друг епизод отново ги залавят, отново са разпознати и отново актьорската интуиция ги спасява – начинаещата актриса (Йелена Джокич) вдъхновено рецитира „Илиада” и страстта й обезоръжава озверелия командир... През водка, препятствия, унижения и изпълнения, турнето им се превръща във финансово фиаско и душевно чистилище. За два дни възгледите им за света и смисъла се променят, а на финала, след като Джуро е поел по своя си земен път, те влизат в театъра, недосегаеми за режисьорското високомерие. И, обезумели от глад, се нахвърлят върху реквизита на сцената.
В своето богато и неравно филмово творчество Горан Маркович, син на прочутите сръбски актьори Раде и Оливера Маркович, открай време залага на гротеската като агресивно-витална интерпретация на несъответствията между желано и действително в сръбското общество на Тито, Милошевич и след това. Ще припомня автобиографичния „Тито и аз” (1992), „лудия” “Еуфорична трагедия” (1994), сниман в София, бруталния „Кордонът” (2003), документално-рекапитулационния „Сърбия – година нула” (2001)... С породист трагикомизъм и атрактивна репортажност филмите му безпардонно пародират сръбските ексцесии. Така е и в „Турнето” – през микс от автентизъм и символика Маркович изважда най-безумните аспекти на националния манталитет и проекциите му в югоконфликта. Мъглявината на войната става все по-видима чрез сблъсъка между цивилизация и примитив, наивност и фанатизъм. Актьорите са до един вдъхновени, а някъде прочетох, че във филма участват цели трима бивши министри на културата: Воислав Брайлович (в Сърбия), Бранимир Попович (в Черна гора) и Емир Хаджихафизбегович (на кантон Сараево в Босна).
Абсурдът на екрана се разстила и отвъд – закъснялата поява на „Турнето” в София съвпадна с шума около ареста на бившия командир на армията на босненските сърби генерал Ратко Младич. И това ако не е ирония на съдбата...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
