Концерт en plein air
В навечерието на 24 май пространството пред Народния театър “Иван Вазов” сякаш се прероди. В програмата на фестивала “Софийски музикални седмици” бе обявено, че в известната градина ще се открие фотоизложба и ще има концерт на открито. Но това, което се случи като социокултурно преживяване, надмина всичките ми очаквания.
Този чуден следобед на 23 май ме върна към годините, когато София беше град на хора, които я обичаха, открити към новите предложения, които им отправя. Този път, обединени от чудесната идея, заедно са действали Столичната община, Фондацията “Софийски музикални седмици”, Унгарският културен институт, Регионалната дирекция на Държавния архив и Съюзът на българските композитори. На столичани бе предложена чудесна фотоизложба, в която си партнираха ХІХ век на Ференц Лист с много непознати материали и музикалният ХХ век в началните му десетилетия. Този проект е по идея на председателя на фондацията “Софийски музикални седмици” проф. Пламен Джуров и директора на Унгарския културен институт д-р Тошо Дончев (той е с български корени и с чудесен български език), които откриха събитието. А за българския раздел на фотоизложбата много сериозен е и приносът на музикалния историк доц. Лъчезар Каранлъков.
Колкото и да бе иновативен по характер и оттук, колкото и интересен чрез различния тип исторически материали, посланието на този внушителен фотопленер не би било така въздействащо, ако не бе съчетано с рецитала от творби на Ференц Лист на пианиста Марио Ангелов. Марио засвири в акустичната среда на концертната зала на Съюза на българските композитори, предложена от неговия председател Велислав Заимов. Там концертиращият бе ограден от... камери. Те пренесоха на голям екран концерта му навън, на всички, които искаха да го видят и чуят. Които имаха сетива за музиката на великия унгарец, поднесена с отдаденост и чувство за мисия. А те не бяха малко. Мнозина, тръгнали нанякъде, спираха, заслушваха се в клавирния звук и оставаха. Разбира се, че музиката на Лист ги задържа, прави или приседнали в отдавна забравено от всеки притихнало състояние... В тази звукова атмосфера самото пространство намери сякаш себе си, стана по-красиво, по-смислено. Сецесионът на Народния театър, усетил енергиите на близка епоха, оживя като в приказка, озари се от още цветове, отразяваше звуците, които му бяха така познати. Един къс време всичко се свърза, зазвуча в хармония. Сигурна съм, че усещането не бе лично. Сигурна съм, че всеки, който бе щастлив да се намери там, почувства тази хармония, пожела я. Задържа я в себе си.
Споменът за отминали времена роди надежда. Паметта на пространството даде знак, че е жива. Докосната тихо и смислено от благородния и дълбок звук, паметта благодари, като се показа. Хората я видяха, усетиха я. Срещата с нея може и да продължи. Колкото и да е лесна, баналността омръзва. В нейната плиткост няма перспектива. Както няма перспектива и в плитките умове, които я насаждат. Този час с музиката на Лист и одухотворението, което идваше от архивните снимки, ни го напомни. Една парафраза (нали слушахме Лист) на прочута мисъл на Андре Малро би гласяла така: “Вечерта, когато Марио свири Лист, всички следят с поглед ръцете му, които им подготвят ново съществуване... или нов техен сън...” Съществуване или успение - това зависи само от нас.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
