Александър Юзев, Не искам да излизам, куратор: Йово Панчев, МОЛ Сити Център София, партер, магазин 28, 26 май – 12 юни 2011
Продължавам да твърдя, че в България не се прави социално и политическо изкуство. Правят се само социални и политически интерпретации. Но и те остават в капсулирания кръг на пряко заинтересуваните. Една дискусия по темата, проведена в център “Хаспел” неотдавна, също го доказа. Твърденията на основните участници, че в страната ни такова изкуство все пак има, останаха в безтегловно състояние да търсят пипнешком опората си в наченки на подобни практики от началото на миналия век. Но все пак се появи анализ върху променливата природа на социалното изкуство поначало и принципите, по които то се инструментализира там, където го има. И изобщо разговор върху проблема. А това също ни липсва – дискусионна среда, която да създаде необходимата “подложка” на артистичните активности.
Може би там е една от причините, заради които всеки път, щом наостря вниманието си за социалния и политически ангажимент в работата на български автори, се натъквам на някакъв дълбоко субективистичен канон, който най-често е в пълна несъвместимост със средата, в която се е появил. Затова ми харесва определението на Йово Панчев “политическо изкуство за лично ползване”*. Защото, освен че изчерпва тази особеност на родното изкуство, то предварително напълно ме/го освобождава от задължения към въпросния ангажимент.
Става дума за изложбата на Александър Юзев. Най-политически в нея ми се струва жестът на самото й инсталиране в МОЛ. Там дори само изявлението “Не искам да излизам” е вече критически активен агент, който узурпира цялата радостно консумативна реалност наоколо за целите на инсталацията вътре. А срещата с напълно неподготвена, направо “девствена” публика се явява допълнителна съставка на самото произведение с пълния пърформативен потенциал за самостоятелно представяне. Няма да говоря за контрасти, защото дори и в чисто формален план параванът от черен найлон, който стои между цитираното изявление и инсталацията в магазина, се вписва напълно в иконографията на класическото “молово тайнство”, което се извършва при всяка подготовка на поредна маркова изненада, навлязла на пазара. Тоест, става дума по-скоро за стратегия на преливане и успешно поместване във “вражеската” територия на комерсиализма или, по-просто казано, за критическа позиция на “принципа на матрьошките” с поставяне на два напълно идентични обществени проблема един в друг.
Изкушавам се да използвам привилегията, че познавам тази работа отпреди да се превърне в инсталацията “Не искам да излизам”, за да направя сравнение. Всъщност, познавам централния й елемент с високата метална “порта” и преполовения български герб, както и разсъжденията на автора й за пълното безсилие, безпомощното лутане и страх на нашето общество, които са негова основна инспирация в желанието да бъде груб, краен, радикален. Защо е отсякъл короната от герба и е хвърлил всичко останало да се въргаля в “помията” долу в подножието на “портата”? Тук пак опираме до интерпретации, които могат да изпълнят целия спектър от политическия фарс до историческата илюстрация, да нагазят в опасните тъмни води на национализма или да стигнат до популярната в политиката ни от последните десетилетия псевдо монархическа мода. Може би точно това е моментът за лична “консумация” на “политическото” в това произведение, като изключвам “личното”, което идва от самия автор.
Сега, обаче, тази монументална алегория стои като фон, на който се появява образът, пределно буквален, на обществото, което така силно вълнува художника, под формата на пет плексигласови фунии, от които надничат само объркани, нефокусирани, уплашени или тотално равнодушни погледи. Същите, които надничат иззад черния найлон. Отново няма контрасти. Драмата на централната композиция се прехвърля върху съпътстващите я елементи със същия патетичен фетишизъм в изграждането на всеки детайл. Цялата безконфликтност, с която инсталацията на Юзев влиза в контекста на мола, разбира се, доставя в смисъла й цяла серия от метафорични съпоставки между мола и държавата, мола и политиката, мола и дома...
Моловете винаги предизвикват у мен паническия ужас, че няма да намеря изхода, който на моменти ме довежда дори до истерично задъхване и бягство. А сега повече от всякога искам да изляза.
* Текст към изложбата на Александър Юзев “Не искам да излизам”
