Да бъдеш музикант е...
Софийска филхармония. Диригент Леополд Хагер. Филхармоничен хор “Светослав Обретенов” с диригент Люба Пешева. Солисти: Елена Денисова (цигулка), Вера Гиргинова (сопран), Станислава Иванова (сопран), Николай Моцов (тенор). Бетовен, Виотан, Менделсон.24 февруари, зала “България”
Симфоничен оркестър на Българското национално радио. Диригент Вирон Фидецис. Солист Димо Димов (пиано). Дворжак, Лист, Сибелиус, Каломирис. 25 февруари, зала “България”
Софийският музикален ландшафт през изминалата седмица предложи по-добри възможности на културните столичани, привърженици на продължителното усамотяване със звука на симфоничния оркестър. Най-напред филхармонията посрещна не само истински, но и известен диригент. Но мисълта за затихващите функции на класическата музикална практика в скъпата ми родина отново ме навести, като съзрях как зала “България” не се изпълни с публика, дори и с Леополд Хагер на пулта, дори и с този интересен тип класическа програма, която той предложи. Естествено, за четири репетиции чудеса не могат да се очакват. Но в сърцевината си оркестърът крие сякаш памет за своята история, за недалечното си минало. За степента на отношение към репертоара. И когато на пулта застане музикант и майстор, тази памет се раздвижва, оживява. Не стана веднага, не стана при увертюрата “Леонора 2” от Бетовен, където силата и агресивността на звука доминираха. Но при Петия концерт за цигулка на Виотан съставът бе доста по-хомогенен, по-гъвкав с по-елегантно фразиране и адекватен на солистичната изява на цигуларката Елена Денисова. Не съм сигурна, че тъкмо тази е композицията, която най-добре представя солистката. Отделни епизоди показваха сериозни нейни качества, но “скоростните отсечки” и различните “акробатични задачи” бяха твърде неравно преодолени. А Менделсон бе представен с най-крупната си симфонична творба, която всъщност е духовна кантата. Втората симфония “Lobgesang” (Хвалебствено песнопение) започва с абсолютно пълноценна тричастна Sinfonia (около 27 минути), в която оркестърът се подчини на вкуса, естетиката и стила на диригента, така че музиката достигна лириката и порива на романтичното дихание. Смущения имаше в емисията на хора в началото на “кантатната част”. Може би най-чисто и красиво, най-близо до идеала за баланс и компактност, и звукова трансформация бяха Хорът (Римляни) и преминаването към Хорала. Все пак, в звукосъчетанието на хора и оркестъра имаше подем и стилова чистота, неспиращо музикално внушение, въздействащо на залата най-вече чрез майстора на пулта. От солистите най-близо до истината по отношение на звукоизвличането бе Николай Моцов. Вярно е, че той е най-опитен, двете дами са съвсем млади. Но за немския вокален стил (в който вибратото е средство, което почти не се чува) им трябва работа с профилиран в тази област педагог.
Съвсем различен бе солистът на радиооркестъра. За пианиста Димо Димов няма концерт в стандартния класически репертоар, който да не може да “обърне” и да го построи в свое, но осезаемо пространство. Не знам дали за това е “виновен” опитът му със съвременната музика или просто огромният негов талант да създава и пресъздава. Да чува по абсолютно различен начин в себе си звуци, които вече ни тероризират и от мобилните телефони. Но във Втория клавирен концерт на Лист той, заедно с абсолютното съучастие и разбиране на гост-диригента Вирон Фидецис и първия челист на оркестъра Христо Танев, сякаш разложи в началото формата, увеличи иницииращото време, събрало в себе си основни теми-тембри и идеи за развитие, за да устреми структурата към финала с няколко вълшебни брейка в нея, които разгърна с интровертна страст. Винаги за мен е бил интересен фактът, че когато се случва нещо подобно на сцената, публиката винаги го разбира, тогава не робува на консервативните си представи, а следи със затаен дъх звуковата илюзия, която й се предлага. Идеи и въображение, емоция, смисъл, стил, нов смисъл на стила! Завиждам на учениците на Димо Димов!
Като изключим този концерт, който прозвуча като нов, останалите пиеси, подбрани от известния гръцки диригент, бяха направо непознати. Представи ги в задълбочен, стабилен музикантски прочит: отначало с пасторалната линия в увертюрата на Дворжак “В природата”, като рамкира великолепно програмата си с героико-романтичната пиеса на своя сънародник Манолис Каломирис “Смъртта на смелата жена”, създадена през годините на войната. Четвъртата симфония на Ян Сибелиус, също “попълнение” в репертоарните празнини на нашия музикален живот, е изумително произведение. Неефектна, не шумна, не бърза, не превзета от красиви мелодийки. Обаче! Произведение, което предвещава смърт и диаболично точно “изрича” цитата от Стриндберг, който Сибелиус определя като ключ към творбата: “Да бъдеш човек е нещастие.” Усещаше се, че тази композиция по някакъв начин е много близка на Фидецис, той я пресъздаде с пестеливост на багрите-тембри, с чудесното им взаимно балансиране с вътрешната логика и своеобразна звукова философия. Това е композиция, която много адекватно демонстрира степента на концентрацията, на ансамбловото чувство и на инструменталното поведение при всички водачи на групи и при концертмайсторите - пълноценно увенчан професионален тест за оркестъра.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
