На 6 март Анджей Вайда - кинопатриархът и живата икона на полската нация - ще навърши 85. Учил изобразително изкуство в Краков и завършил кино в Лодз, той е режисьор на 37 игрални филма, на пълнометражния документален “Лекция за полското кино” (2002), на 2 новели (“Варшава” от транснационалния омнибус “Любовта на двайсетгодишните”, 1962, и “Човек на надеждата” от полския “Солидарност, солидарност”, 2005) и на 5 късометражни. С това солидно и неспокойно творчество Вайда няма жив съперник сред големите филмови автори по разнообразие и мащаб в сканирането на националния дух в екстремна ситуация, а в страната си – по зрителски интерес. Още с “Поколение” (1955), “Канал”, “Пепел и диамант” (1958), Вайда полага основите на славната Полска школа и неустрашимо навлиза в строго охраняваната тогава зона на европейските филмови новатори. Такъв е и до днес – безспорен аргумент е съкровено-експерименталния “кентавър” “Тръстика” (2009, вж. “Култура”, бр. 15 от 2010 г.), където за четвърти път се обръща към прозата на Ярослав Ивашкевич, а на Берлинале 2009 получава приза за новаторство “Алфред Бауер”. С филми, важни и ефектни не само в баталната възстановка на историята, а и в автентичността на съвремието, Вайда е отдавна сред световните класици. Дългата му творческа биография е увенчана с десетки награди (включително и “Златна палма” за “Човекът от желязо”), 4 номинации за “Оскар” (“Обетована земя”, “Госпожиците от Вилко”, “Човекът от желязо” и “Катин”), Императорската награда на Япония за изкуство (1996), “Оскар” за цялостно творчество (2000)...
Между театралните спектакли, филмите, преподаването и активната съпричастност към “Солидарност” и Лех Валенса в борбата срещу комунистическия режим, през 1986 Анджей Вайда написва своеобразния наръчник по мислене на киното “Двоен поглед” – нещо като практически лекторат за начинаещи автори. През 2000, след като е създал мащабната екранизация по “Пан Тадеуш” (1999), но преди филма на живота му “Катин” (2007), големият режисьор написва мемоарната си книга “Киното и останалият свят”, публикувана в Полша същата година.
Двете излязоха наскоро, обединени в един том (и обратен ред): “Киното и останалият свят/Двоен поглед” (ИК “Колибри”, поредица “Амаркорд”, 2010) в увлекателните преводи на опитната Силвия Борисова и младата Пламена Баженова.
Четенето на “Киното и останалият свят” - от ангела хранител до папагала на Падеревски - се превръща в треска по Вайда. Разделена на 22 части, книгата е изобилие от спомени, разсъждения, архив... Вайда разказва за живота си, белязан трагично от Катин и убийството на бащата, за художници и акции, за Тадеуш Ломницки и Полската школа, за създаването и несъздаването на филми и представления, за Теплиц и Цибулски, за цензурата и свободата, за Достоевски и Шекспир, за фанатизма и паметните случайности, за неореализма и Догма`95, за властта и успеха, за Полша и европейския й път... Чета, препрочитам, напредвам, а адреналинът ми се вдига след всяко следващо изречение... И преди „Киното и останалия свят” знаех, че Вайда е могъщ мислител, че е камертон на полското самосъзнание, че интересът му е неизменно обърнат към младите, че публиката е върховният му съдник, но сега се убедих колко изкусно той владее простотата на словесната мъдрост. Както сам споделя още в началото на книгата, “Аз съм от поколението, което учеха да не лъже, нещо по-лошо – и да не съчинява. Сигурно затова станах режисьор, а не сценарист, и през целия си живот съм се стремял да придавам правдоподобност на текстовете, които ми бяха поверявани – и в киното, и в театъра”. Прочее, и България присъства в книгата чрез писмо на Ивашкевич до Вайда във връзка с показването в София на „Госпожиците от Вилко”. Само не проумявам защо тези прекрасни мемоари излизат на български не само късно, ами и съкратени (с над 40 страници).
Що се отнася до “Двоен поглед”, куриозното е, че повечето от практическите съвети към новаците са актуални, макар и да е минал четвърт век на шеметни промени в киното, културата и човека. А ето една от прогностичните диагнози на Вайда: ”С кого трябва да сравни днес творчеството си младият кинематографист, когато вече ги няма великите творци на старото кино? С нас, сенките от миналото, остарели и загубили вяра в бъдещето на филмите? Този въпрос назрява и с все по-голяма сила изисква отговора, че реалността предхожда филмите и бихме се разминали с истината, твърдейки, че телевизията и киното са основната причина за престъплението, а не днешният свят, лишен от морални принципи”.
Този том щеше да бъде по-солиден и въздействащ, ако на корицата стоеше по-физиономична фотография на Вайда, а и редакторската и коректорската работа беше по-прецизна. Не искам да изглеждам дребнава, но в иначе коректната филмография липсва “Юнска нощ” (Noc Czerwcowa, 2001, тв) – третата му екранизация по Ярослав Ивашкевич.
Но, независимо от издателските гафове, харизмата на полския мъдрец си остава недосегаема.
