Юбилярят Асен Селимски
Не незаменим, но неповторим
Той е роден в Плевен през 1930 г. Завършва пеене и майсторски клас в Музикалната академия при проф. Христо Бръмбаров. Дебютира на оперна сцена през 1955, а от следващата година е артист–солист в Русенската опера. Само за четири сезона той вече е основен изпълнител в състава й, любимец на русенската публика. От 1960 до 1990 е в Софийската опера, където пее много активно и с голям успех. Гастролира на редица европейски оперни сцени и фестивали. Великолепен, красив баритон с голям звуков диапазон и творчески капацитет. От 35 години е педагог в НМА ”Панчо Владигеров”, където се утвърждава като най-добрия Маестро на мъжки гласове. Измежду учениците му са отдавна прочулите се в международния оперен свят Емил Иванов, Юлиан Константинов, Иван Момеров, Цветан Михайлов, Мирослав Христов и много други. Въпреки голямата си популярност, званията и държавните отличия, Селимски винаги е бил скромен, приветлив и коректен човек.
Той е от артистите, чието присъствие на сцената остава в сърцето завинаги. В осанка и сценично поведение е впечатляващ. Харизматичен. Изпълненията му са помнят с тембровото богатство на гласа, със силното личностно излъчване и с емоционалната си наситеност. Той е от артистите, които привличат не само с таланта и майсторството си, но и с физическата си красота. Публиката го аплодираше и стимулираше; подкрепяше го в трудни моменти – всеки артист има и такива! Посрещат ме със съпругата му Белина в уютния им дом, готови заедно да попътуваме назад във времето, да си припомним и началото в Русенската опера. Тримата започваме да подреждаме пъзела на един интересен живот, в който доминират сцената и пеенето.
Русе
Пез 50-те и 60-те години на миналия век градът беше с големи музикални традиции, посещаван от всички известни наши и гастролиращи от чужбина музиканти. В началото на сезон 1956/57 за солист е назначен младият баритон Асен Селимски.
- Как отидох в Русе? Първо в София ме прослушаха от ръководството на Русенската опера. Одобриха ме. Всъщност, те търсеха изпълнител за Риголето, а в края на същата година ми дадоха Жермон. Последваха граф ди Луна и в края на сезона – Белкоре от „Еликсир на любовта”, която изработих с диригента Любен Пинтев и младия тогава режисьор Стефан Трифонов. Така, за един сезон, направих четири централни партии. Следващите три сезонaизпях Леско от „Манон” на Масне, после Ескамилио от „Кармен”, Граф Бони от „Царицата на чардаша” и Джак в „Момичето от Златния запад” на Пучини с диригент Борис Хинчев. На Прегледа на оперните театри в София Русенската опера се представи с „Кармен” и критикът Венелин Кръстев написа за мен:”Откритието на Прегледа бе Асен Селимски като Ескамилио в спектакъла...”.
Това е важна роля в творческия път на артиста. Пееше я с толкова темперамент, блясък и гласово пълноводие! Явно много здраво и успешно е работил, защото вторият и третият сезон в Русе са още по-наситени с нови художествени задачи.
- В началото на втория сезон Руслан Райчев ми поръча да науча Шонар от Бохеми и трябваше за 14 дни да съм готов, за да изляза на сцена. А през сезона 1959-60, последния в Русе, направих Фигаро от „Севилският бръснар” в постановка на Стефан Трифонов и пак с диригента Борис Хинчев.”
Успехите в Русе подготвят големия старт към блестящото бъдеще на младия певец. Не закъснява и предложението от най-престижния оперен театър на България – Националната опера.
- При едно идване в Русе ме чу тогавашният директор на Софийската опера Димитър Петков, харесал ме и ме покани да изпея един спектакъл на „Севилският бръснар” в София. По същото време, след като отпразнува 30 години на сцената, Михаил Люцканов излезе в пенсия, т.е. освободи се място за баритон и от есента на 1960 г. ме назначиха. Освен Фигаро, възложиха ми още и Леско от „Манон” – тогава Катя Попова пееше главната роля. Съставът репетираше с режисьора Михаил Хаджимишев и диригента Асен Нaйденов „Дон Карлос” на Верди. За моя радост, ме разпределиха в ролята на Маркиз Поза. Тогава Николай Гяуров учеше Великия Инквизитор, която трябваше да пее в Милано. И на премиерата Гяуров пя Инквизитора, големият бас Михаил Попов – Филип, а Георги Генов – маркиз Поза. Но на втория премиерен спектакъл аз пях Поза, а Николай (Гяуров) пя за пръв път Филип II. Това се случи през ноември 1960 година и от тогава много, много пъти съм се превъплъщавал в този образ. Стана една от хубавите ми роли, а и аз я харесвах и обичах...
През 60-те години са на мода конкурсите – провеждат се и Световните младежки фестивали, а у нас се учредява Международният конкурс за млади оперни певци. През 1959 г. Асен Селимски е включен в групата за VII Световен младежки фестивал във Виена, където печели Първа награда и златен медал. В журито е бил и големият Тито Скипа. През 1961, на Първия международен конкурс за млади оперни певци, с партията на Фигаро от „Севилският бръснар” (оттогава е любимият Фигаро на софиянци) се преборва - отново! – и получава Първа награда и златен медал.
Ролите
Родриго Поза изисква не само гласов обем и пластично гласоводене, но темперамент, вдъхновение и драматизъм, за да се пресъздаде убедително безстрашният пламенен патриот, който убеждава инфанта Дон Карлос да се включи в борбата за свобода на Фландрия. Особено ефектни биваха дуетът на приятелството, който съм запомнила с Любомир Бодуров – Дон Карлос (вдигаха публиката на крака, викаше се „бис”...), както и мащабният дует с Филип II, също в първо действие, когато кралят, изпълнен с доверие към Поза, споделя страховете и любовта си към Елизабет. А предсмъртната ария на Поза бе неизменен и винаги очакван триумф за певеца. Естествено, с годините Селимски стана образец, по който мереха постиженията си неговите по-млади колеги.
Фигаро – блестящ в глас и игра, жизнерадостен, светъл, великолепно пеещ и най-виртуозните места, за мен ( и не само за мен) до днес той си остава ненадминат в тази партия. Няма незаменими, но има неповторими певци. Красив, подвижен, умеещ с мимика, жест, поза да създаде ситуация, да предизвика смях. Гласът му се лее свободно, красиво, изработено белканто и силно изразителни речитативи и скороговорки.
Следва Евгени Онегин на Чайковски. Една особена роля в творческия възход на певеца. Дебютът е в Русенската опера. Помня този забележителен Онегин. Елегантен, изящен в маниери, студен и високомерен, страстен и обладан от любовта си във финала на операта.
- През 1963 пях в „Евгени Онегин”. Беше възстановка на постановката на големия руския режисьор Сергей Румянцев от театър “Киров” в Ленинград. Режисьорът Драган Кърджиев я подготвяше. Той нещо не ме долюбваше, но след една репетиция се провикна искрено и възторжено: „Ето, това е истинският Онегин! Той е Онегин!”. Много силно се развълнувах. Беше голямо признание, защото Кърджиев бе много авторитетна фигура в операта - високо образован и знаещ. Запомнил съм този момент..Обичал съм всичките си роли, но се чувствах в собствени води в Онегин и Фигаро...
Онегин очертава още един връх в изпълнителската кариера на Селимски, партия, която отваря за него вратите на Глайндбърнския оперен фестивал в Англия, а и на други оперни театри. С присъствие на сцената, с благородството на тембъра и с онази сила на внушението, която те кара да забравиш, че е само артист, който пресъздава образа. Многократно го изпя/изигра и в Софийската опера с Юлия Винер, Благовеста Карнобатлова, Галя Йончева, Мати Пинкас, Петко Маринов, Минчо Попов, Павел Герджиков, Никола Гюзелев, Димитър Петков, Александрина Милчева...
- В Англия на една генерална репетиция на „Онегин” целият хор спонтанно ме аплодира. Тази партия ми донесе много успехи и творчески радости - от оценките на публиката и чуждестранната критика.
Списъкът на репертоара на Асен Селимски е много дълъг – към 40 баритонови партии от италиански, френски, руски и български опери. Ще спомена само някои – Ренато от „Бал с маски”, Граф Алмавива от „Сватбата на Фигаро”, Гулиелмо от „Така правят всички жени”, Шарплес от „Мадам Бътерфлай”, Силвио от „Палячи”, Граф ди Луна от”Трубадур”, Зурга от”Ловци на бисери”, граф Елецки от „Дама пика”, Шакловити от „Хованщина”, Княз Игор, Тадео в „Италианката в Алжир”, Фанинал от „Кавалерът на розата” на Рихрад Щраус, Балстроуд от „Питър Граймс” и Деметриус в „Сън в лятна нощ” от Бенджамин Бритън, Нягул от „Албена”, Учителят от „Звезда без име” на Парашкев Хаджиев, Китан от „Боянският майстор” на Константин Илиев, Терзиев от „Антигона 43” на Любомир Пипков и др.
- Най- много съм пял с Асен Найденов, но също и с Руслан Райчев, Борис Хинчев, Атанас Маргаритов. Софийската опера бе моят втори дом, повечето от свободното ми време минаваше в театъра. Дори да не участвам в спектакли, ходех да слушам колеги, после - учениците си, уважавам младите хора...
Гастролни траектории
- Пял съм в Неапол – в „Хованщина”. И италианската критика писа ласкави неща за мен. В една рецензия критикът ме нарича „баритона с железни височини”. Още - в Унгария и Чехословакия. А “Евгени Онегин” - във Варшава, Франция Белгия, където многократно съм бил канен не само с тази партия, но и в постановки на „Княз Игор”, „Сорочински панаир”, „Дама пика” и др. Бяхме една група певци, които харесваха и ни канеха често. Тук с тенора Никола Николов пях в „Трубадур” и „Сицилиански вечерни”, в Берлинската опера - Ренато, направих и записи в Берлинското Радио. Имам записи и в РАИ – с арии от Моцарт, Хендел, а с прочутия руски диригент Борис Хайкин записахме операта „Дама пика”. На фестивала в Глайндбърн изпях 16 спектакъла на „Онегин” – май-юни-юли 1968, и 16 - на „Дама пика” през лятото на 1971 г. В Испания съм пял Пинг в шест спектакъла на „Турандот” с Пласидо Доминго в Театро Лисео, Барселона. Участвал съм и в почти всички турнета на Софийската опера – в Париж, Палермо, Палма де Майорка, Испания, Германия, Италия, Москва – Болшой театър, със състава на нашата опера в „Италианката в Алжир” и т.н. Имам много концертни участия, бил съм солист на хор „Гусла”.
Кога е почувствал пеенето като призвание, как е стигнал до прочутия певец и изключителен педагог Христо Бръмбаров?
- Баща ми и Христо Бръмбаров са първи братовчеди и са раснали заедно, но като по-голям с 8 години, баща ми го е покровителствал в игрите, затова Христо му имаше уважението. Обичаха се. В Плевен пеех в самодейността, като ученик свирех на тромбон в музиката на гимназията. Един ден баща ми ме доведе в София, за да ме прослуша Бръмбаров, който каза:”Бачо Георги, ще направим още един певец от нашия род”. Подготвих се и влязох в Музикалната академия, която завърших през 1954 г., след което записах и двугодишната Оперна школа. След четвърти курс ме приеха в радиохора като артист-хорист, а във втората година на оперната школа режисьорът Илия Иванов, който водеше класа по актьорско майсторство, ми предложи да пея в негова постановка на „Риголето” във Враца. Това е есента на 1955 г. В Академията бяхме работили с него първия дует на Джилда и Риголето и изглежда нещо ме е харесал. Аз, разбира се, казах, че трябва да питам професора си; много се сепнах от предложението, а и не знаех цялата роля. Бръмбаров също се стресна, каза, че на 25 години е рано да се пее Риголето, но после ми рече: „Като ще се давиш, да е в дълбокото. Опитай, да видим.” Захванах се да уча Риголето и през януари 1956 г. изпях премиерата и още няколко спектакъла. После с постановката участвахме в Прегледа на българските оперни театри в София. Тогава получих и първата си рецензия.
Педагогът
- В Академията съм от 1974 г., та до днес. Когато почина проф. Бръмбаров, това беше юли 1974, есента поех мъжките гласове. И се считам за продължител на неговата школа. 15 години бях и в НБУ, където с още няколко колеги създадохме специалността оперно пеене. Основата е важна. Освен глас, необходими са още качества: музикалност, артистичност, гъвкаво гърло, интелигентност, труд и търпение.
Певец не се става за година-две, старите италиански педагози казват, че пеенето се учи 8 години.
Всеотдаен, стараещ се да научи всеки свой студент, да развие гласа му, Асен Селимски е много тачен и уважаван професор в Академията, която по случай юбилея му го направи и свой Доктор хонорис кауза. И досега, макар вече със завидна кариера и успехи, мнозина негови възпитаници споделят, търсят съветите му, както се казва – сверяват си часовника, посещават го, радват го. Отлична комбинация са със съпругата му Белина - пианистка, при това опитен корепетитор, владеещ оперния – и не само – репертоар. Тя е особено полезна и ценна за педагогическата му работа. И до днес е неотклонно до него. Два пъти в седмицата ги срещам в коридорите на Академията, защото не е секнало желанието да преподават, да напътстват младите.
Професионалистът
- Не съм търсил славата, работех много, учех леко и бързо, помагаше ми това, че в Академията много се стараех и свирих доста (пиано), вървеше ми и хармонията. Та, после можех сам да си уча партиите; и жена ми е помагала. Имам силна зрителна памет. Пеенето, операта много ми дадоха. Изпитал съм удовлетворение от професията, че съм правил това, което обичам и което мога най-добре, че публиката ме възнаграждаваше с обич. Естествено, като си се посветил на оперното изкуство, правиш и жертви – режим, съобразяване, например винаги на 1 или 2 януари слагаха „Бръснаря” и то сутрешно, та години наред не можех да празнувам Нова година. В операта изпитваш и особеното чувство да се преобразяваш в човек от друга епоха, с други дрехи, друг характер, друга чувствителност - на граф, шут, бръснар, офицер, княз, пълководец... Е, има още и безсънни нощи - преди и след спектакъл, нещо нормално за всеки емоционален артист. Важно е вълнението да не пречи на пеенето и играта. Аз съм затворен човек, имах си малък приятелски кръг в операта – Руслан Райчев, Любо Бодуров, Юлия Винер и Митко Ченишев... Обичахме да играем карти.
Юбилеите са свързани с ретроспекция и преценка на постигнатото. 80 години, от които 35 на оперните сцени у нас и по света, при това винаги с успех, и вече 35 години педагогическа работа са доказателството за великолепната кариера и достойно изминатия творчески път на Асен Селимски.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
