Песни пред олтара на времето
С тях камерната капела „Полифония”, дирижирана от Людмила Герова, завърши концерта, посветен на 80-ата годишнина от рождението на Ивелин Димитров (1931 – 2008). Прозвучаха драматично. Сякаш да подчертаят съдбовната отговорност пред краткостта на човешкото битие. И неизживяната все още драма от раздялата с твореца, музиканта, човека Ивелин Димитров. Времето не лекува… Даже „Невинна песничка” (текст Елка Димитрова) беше като горестна болка по невъзвратимото.
Програмата включваше и камерни творби, създадени в различни години. Не периоди, той беше против периодизацията на творчеството му, тъй като го градеше върху идеи, носени и преосмисляни през целия му живот. Творчество, което е неповторима сплав от лиризъм и експанзия, поетика и драма.
Ивелин Димитров беше дошъл в музиката като „ничий” (негово определение), без каквито и да било протекции. И изстрада сам изграждането си като музикант. Фактът, че идва от провинциален град, Силистра, създава у него изключителна самовзискателност; мисълта, че има много да наваксва, го амбицира да учи много. Обичаше да казва, че иска да е „зрящ” музикант, т.е. да бъде добре ориентиран, знаещ. И той знаеше; и въпреки това продължаваше да учи, цял живот – далеч повече от мнозина, дарени със самочувствието на много можещи и знаещи.
Никога не следваше схоластично правила. Признаваше всякакви средства, стига да са функционално необходими на смисловото намерение на твореца. Не следваше моди – и като диригент, и като композитор. Смяташе, че на модата са подвластни малко мислещи хора. Харесваше чистата линеарност в музиката на учителя си, Марин Големинов, но намираше и привлекателност в акордиката – като същинска субстанция на музикалния изказ. Това придава и на камерните му творби страстно симфонично звучене. Привличаше го оркестровият звук – като резултат на обща воля. Привличаше го и относителната звукова еднородност на камерната музика, която за него не беше само царство на лиричен покой. Ярък пример – Романтичните монолози (изпълнени от Стела Димитрова-Майсторова), изградени върху острата конфликтност между поетика и драма. Подобно развитие на музикалната образност - не само между отделните части, но и вътре в тях - обуславя и силната експресивност на Струнен квартет № 2 (изпълнение на квартет „Хорс”). Дори Малка детска сюита – дали е за деца или е горест по отминала невинност се основава на конфликтност. Тя е и в структурата на, може би, най-лиричната от чутите на този концерт творби – Лирични миниатюри за цигулка и пиано (Йоана Стратева и Ивелина Иванчева).
Конфликтността в творчеството на Ивелин Димитров се корени в неприемането на пошлото, бездуховното. Приемаше факта, че добро и зло вървят успоредно, но беше убеден, че винаги е имало и ще има хора, които мислят със собствения си ум. Беше чужд на всяка форма на адаптиране към един компромисен свят. „Адаптация” е само част от многото знаци, с които изразяваше протеста си към това. Отвращаваше се от хора без концепция, превъзнасящи се до висотите на големи познавачи. Нараняваше го опростителството, култивирането на неизстрадани стойности. И това, че изкуството, вместо да играе апостолска роля, слиза до онзи, който плаща. Никога не прие „интелектуалните миязми” – беше писал и статии против сурогатната музика, правена „на коляно” често от талантливи композитори, с която да бъде прославен „новият Бог”. Беше атеист, но озарен от особен, вътрешен пантеизъм. Дъщеря му, Елка, разказва за писмо от Израел, в което непознат почитател, чул записи на „Полифония”, признава, че това му помогнало да се доближи до Исус. Така, с чистотата и човечността си, той беше много по-близо до Бога от ония, които леко замениха стария с новия бог (вчера Партията, днес Исус).
Не беше публична личност, въпреки многобройните успехи и награди, които завоюва неговото творение, камерната капела „Полифония”. И понеже беше „ничий”, нямаше очаквания и не искаше нищо от никого. Така бяха възпитани и „момичетата” (за него те си останаха винаги такива) от „Полифония”- етика, култивирана още от „Бодра смяна”, в която прекрасният педагог Ивелин Димитров също вписа музикантско и духовно присъствие. Тази етика създаваше около него силна аура на духовна чистота – той съществуваше чрез музиката и в името на чистото изкуство. Музиката за него беше безкрайна идея, връзката му с хората (според сина му Стефан Димитров). Това му даваше свободата, израз на нравственото начало, която извънредно много ценеше. Един от символите на абсолютната свобода за него беше Дон Кихот – избра този образ за финал на „Несретни песни”.
Бе научил момичетата на дълг към музиката: да пеят до пълно себеотдаване дори онова, което не харесват. Забележителен в това отношение е стартът на „Полифония”, съставена тогава от почти деца, току-що излезли от „Бодра смяна”: „Прикованият Прометей” на Лазар Николов.
Упрекваха го и като диригент, и като композитор в самоцелен естетизъм (имаше такъв грях по време на соц-а) - като звукоизвличане, репертоар, естетика. По същото време композиторът Вик Легле, чул запис на „Полифония”, посвети на капелата творба в знак на почит към тая естетика. Пазеше се от масовостта, не се вписа в масовата звучност на силно преувеличените, според него, стойности на тогавашното българско хорово изкуство.
Когато създава „Полифония” по молба на няколко пораснали момичета от „Бодра смяна”, е 38-годишен, и, както години по-късно признава, силно взрян в творчеството си. А „Полифония” става негова същност, определя насоките на творчеството му – не в жанрово отношение, а като тип мислене, чувстване, съпреживяване. Не случайно сред последното, което изрича на тоя свят, са думи на благодарност към „момичетата” от „Полифония” – за това, че са осмислили живота му.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
