Стефан Попов - скептикът философ
На 24 януари се навършиха 105 години от рождението на един от значимите философи на историята и познавачи на европейската политика и култура Стефан Попов.
Той се ражда в столицата, в семейство на училищен инспектор. Учи в немското католическо училище в Русе до 1916 г., завършва гимназия в София през 1924 г. и право в Софийския университет през 1930 г. Между 1917 и 1929 г. е деен член и председател на Юношеския туристически съюз.
От увлечението му по планината остава стихосбирката „Планини и хора”, издадена през 1938 г., дълги години останала единствената на български език у нас, в която личи преклонението му пред природата като стимул за емоционално извисяване и нравствено усъвършенстване на човешката личност.
През 1932 г. Стефан Попов предприема най-важната авантюра в своя живот – влиза в политиката, основава движението „Млада България” и редактира четири години едноименното списание.
„Млада България” е национално-патриотично промонархическо движение, борещо се за премахване несправедливите клаузи на Ньойския договор и за така бленуваното обединение на българските земи. То е еманация на креативния дух на т.нар. от Попов Трето българско поколение, което става заложник на осъществяването на националния ни идеал, обвързвайки го фатално с политиката на фашистка Германия.
Закономерно по това време Стефан Попов е председател на Международната студентска лига за ново европейско устройство (1933 – 1936 г.), главен редактор на меродавния всекидневник „Утро” през 1934 – 1939 г., сътрудник на вестниците „Народ”, „Слово”, „Отечество”, „България” и на сп.”Юридическа мисъл”.
Попов расте в дипломатическата кариера, ставайки директор на Германо-българската търговска камара в Берлин през 1939 г., аташе по печата и културата в посолствата ни в Берлин (1940 – 1942 г.), Будапеща (1942 – 1944 г.) и Берн (1944 г.), но и свързвайки опасно съдбата си с немската реваншистка и експанзионистична политика.
След краха на германския райх, Попов обикаля като древния Ахасфер руините на централна Европа, уволнен от служба от правителството на Кимон Георгиев и с отнето българско гражданство през 1947 г.
Все пак, той е сред щастливците на своето поколение – ако се е намирал случайно в България около 9 септември 1944 г., със сигурност е щял да получи смъртна присъда и конфискация на цялото му имущество.
В тежката следвоенна европейска действителност Попов е частен учител на Симеон Сакскобургготски през 1952 - 1955 г., оценявайки веднага скромните му интелектуални способности и влечението му към сладкия живот, за което своевременно информира царица Йоана с писмо от 14 януари 1953 г. От 1955 до 1974 г. е главен редактор на българската секция на радио „Гласът на Америка”, битие, напомнящо за кариерата на Запад на писателя Георги Марков.
Попов, за разлика от по-младия си колега прозаик, не изпитва изгарящо желание веднага и на всяка цена да се интегрира в западноевропейската културна ситуация. Той първо основава и става председател на Българското академично дружество „Доктор Петър Берон” в Германия, след което през 1979 – 1981 г. чете лекции в Баварската академия на науките на тема „Сто години свобода” и „Тринадесет български века”.
Завършекът на научните му дирения се явява цикълът от предавания под наслов „Идеята за Европа през вековете”, осъществен през 1987 г. по радио „Свободна Европа”.
Постепенно излизат от печат един след друг неговите основополагащи трудове, с които той се изявява като вещ и проникновен анализатор и философ на историята , който има какво да даде и на европейската философска мисъл – „Воля за единство”(1970), „Българската идея”(1981), „Краят на всички илюзии”(1982) и „Народ”(1987).
Тези философско-исторически трудове, изградени на есеистичен принцип, са обобщение на неговия натрупан опит, амалгама от размишления и анализи върху политическата история на Англия, Франция, Германия и Русия (СССР).
Той проникновено разкрива европейските политически реалности след Втората световна война, мечтае за обединена Европа, но си остава непоправим европесимист, като същевременно продължава да се надява, че България ще доживее демократичното си възраждане, а приносът й към човечеството няма да бъде подценяван и забравян по никакъв начин.
Слушал съм предаванията му по „Свободна Европа”, чел съм в захлас и „Българската идея”, издадена у нас през 1994 г., и особено изключителните му мемоари „Безсъници” (1992). В тях той прави откровен анализ на илюзиите и увлеченията на своята генерация, оставайки си до края на своите дни горещ патриот.
Стефан Попов умира в Мюнхен на 20 октомври 1989 г., три седмици преди рухването на режима на Тодор Живков у нас.
Мислил съм и върху този парадокс в съдбата му и си давам сметка, че тя го пощади от нови горчиви преживявания на стари години, които той като мъдър скептик и проникновен аналитик щеше да преживее още по-болезнено.
Отиде си заедно с разделена Европа, а на бъдещите поколения остави ценни и значими трудове, чиято стойност ще нараства в бъдеще. Убеден съм в това.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
