Силата на простите неща
Паоло Джордано. Самотата на простите неща. Превод от италиански Ния Филипова. ИК Колибри, С., 2010
Дебют, за който всеки писател би могъл да мечтае: един милион продадени екземпляра, наградата „Стрега” за 2008 г., авторски права, откупени в двайсет страни. Не е ясно обаче дали самият Паоло Джордано е мечтаел да бъде точно писател. Двайсет и осемгодишният физик написва своята първа книга, докато работи върху докторат в областта на елементарните частици. Дали заради младостта си или заради липсата на обремененост с литературни амбиции, той написва ясен, четивен текст, максимално съзвучен с очакванията и желанията на много широка публика. Иначе казано, това е роман, създаден от човек, който сам би изпитал удоволствие от четенето на подобен роман. Ясен, непретенциозен, необременен със сложни реторически фигури стил; подреден и последователен в съответствие с нормалното протичане на времето наратив; ясно, еднопланово метафорично послание, изнесено още в заглавието на книгата и обяснено достъпно в самата нея; необичайни, нестандартни, провокативни в психологическо отношение характери; действие, разположено в типична италианска среда; обстановка от типа „тук и сега”... Става въпрос за модерен психологически Вildungsroman, който проследява израстването на двама души – от тези, за които по-скоро сме чували, отколкото познаваме лично, но чиято странност все пак е симптоматична за душевните болести на нашето време.
Деветгодишната Аличе Дела Рока ходи на ски училище заради амбициите на своя баща; тя съзнателно се изгубва и пропада в снега; спасението й има цената на един парализиран крак. Матия изоставя своята бавноразвиваща се близначка Микела в парка, за да отиде самичък на гости; Микела изчезва завинаги. Аличе израства, като спокойно и бавно разрушава своето тяло с анорексия; Матия се оказва гениален математик. И двамата не намират повече пътя назад, към способността да общуват с другите хора. Трудно е да се каже дали героите стават нещастни, защото са се родили белязани и всяка година разширява процепа между тях и всички останали, или странността им всъщност символизира някаква нормална страна на човешкото, изгубена посред отчуждението на нашия свят. Във всеки случай, младият автор е проучил внимателно поведението на жени, болни от анорексия. (Няма много оригиналност в тази двойка от симптоми на различното в човешката психика: женската телесна саморазрушителност срещу гениалния мъжки ум; все пак, и двете водят до невъзможност за социална адаптация и разумен живот.) Болестта обединява Аличе и Матия, но не води към лесна любов, защото по-голяма от любовта между двамата се оказва любовта на всеки от тях поотделно към собственото му разрушение. Те си остават самотни прости числа – от онези числа, които се делят само на себе си и на единица, а понякога имат близнаци – друго просто число, разположено много наблизо, но все пак непреодолимо далечно, недостижимо заради бариерата от трето число помежду им.
Не, това не е Bildingsroman, а по-скоро Vernichtungsroman, роман за разрушението. Нашият свят е започнал да отглежда силите на своето собствено разрушение, внушава текстът; ние не виждаме и не разбираме хората, които са белязани с някаква отлика, защото сами сме белязани с невидимите знаци на неспособността за любов. Паоло Джордано има куража да не търси лесни решения и дори нещо повече: да покаже, че тези „болести на душата” всъщност нямат решение. Макар и написан, за да бъде популярен, неговият роман е интелигентен и увлекателен; чудесно четиво за студената зима, когато навън върлува вълната на поредния „животински” грип. Или просто начин да бъдеш сам, без да се чувстваш самотен, защото героите на тази книга сякаш изчерпват до дъно потенциала на човешката способност за самота и те примиряват със собствената ти – битова и нормална – самотност.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
