Крешендо/декрешендо (музика), брой 43 (2881), 10 декември 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Орлин Анастасов в София
Български  |  English

Орлин Анастасов в София

 

Камерен рецитал във вторник и два спектакъла на “Дон Карлос” в четвъртък и събота – такава беше личната програма за една софийска седмица на баса Орлин Анастасов, чието име срещаме по всички оперни сцени и концертни зали по света. Активността му е огромна, 34-годишният певец работи “на бързи обороти” – очевидно има съвсем различна нагласа спрямо собствената си натовареност, спрямо личните си възможности за концентрация и бърза пренастройка.
Глинка, Даргомижски, Чайковски, Рахманинов и Мусоргски – най-известни романси от руската класика и една оперна ария бе подредил в концерта си в зала “България” певецът. Това е, така да се каже, класическа руска програма на поколения големи български певци – Николай Гяуров, Александрина Милчева, Никола Гюзелев... Програма, в която традицията тежи много (да не говорим и за интеграла на Борис Христов с песни от руски композитори), при това тежи в българската история, защото певците, които споменах, са толкова добри в тази традиция, че и руските им колеги ги носят в паметта си, когато се заемат с подобна програма. Сцената на зала “България” бе интимно осветена, Орлин Анастасов предпочете да пее, приседнал до рояла, на който му акомпанираше пианистът Никола Таков, също млад човек, който живее в Париж и работи и с други известни по света певци, от които ще спомена само Вивика Жено и Филип Жаруски.
Не знам колко пъти е минал през концертно преживяване този рецитал, но тук, в София, в началото - с трудния романс “Съмнение” от Глинка, ми се искаше да чуя по-цялостно легато-фразиране без прекъсване на фразата, с по-широк дъх... „Титулярен съветник” и “Мелничарят” на Даргомижски изведоха гласа към по-ясна текстова артикулация, към различен и разнообразен щрих. От романсите на Чайковски най-изразително бе изпълнен “Нет, только тот, кто знал” (текст Лев Мей). Слушах чудесен глас с разнообразни темброви възможности, който все още не използва докрай ресурсите на текста в тези романси. В този жанр интимността, настроението, чувството тръгва от текста, който в лириката на Чайковски (и не само) е определящ. Драматичните нюанси на “Благословляю вас, леса”, или спотаената тъга на “ Сред шумного бала” (стихове на Алексей К. Толстой) все още убягват на мощния талант на Анастасов. Но втората част на концерта бе много, много по-въздействаща с музиката на Рахманинов и Мусоргски... Сякаш в тези води певецът се чувстваше абсолютно свободен. Тук и гласът придоби рядка бленда, и Анастасов артистично играеше с техника, за да ни покаже как нюансирано богато е “чул” тези шедьоври... Текстът в “Серенада”, „Гопак” и “Песен за бълхата” на Мусоргски заблестя, започна да доминира. И сенките от миналото изчезнаха в съзнанието, в него остана място единствено за оригиналния прочит днес и тук от наследника... Прозодията на великия Модест сякаш бе най-близка, най-четлива за певеца, но и в музиката на Рахманинов (“Не пей, красавице” и “Разказ на Стария циганин от “Алеко”) той бе силно и трайно въздействащ.
След два дни в препълнената зала на Софийската опера гледах и слушах Крал Филип на Орлин Анастасов. И се възхитих на психическата устойчивост на певеца, независимо от мащабите и темпото на неговата кариера. Говоря за равнището на целия спектакъл, който очевидно не бе игран от месеци и малко (или никак) бе репетиран. Най-рисково е с най-познатите оперни творби – така се получи и с “Дон Карлос”, където много компоненти не бяха на мястото си. И оркестърът, и особено хорът нямаха вид, че изпълняват творба, репертоарна за театъра от десетилетия. В оркестъра имаше “чудни” интонационни и ансамблови гафове, в хора се чуваше почти всеки глас отделно. На сцената пееха певци, които само изпълняваха дадени партии; въпросът с “превъплъщението” сякаш изобщо не седеше на дневен ред – особено при Еболи (Олга Михайлова-Динова), а с плачливото викане на Костадин Андреев (Дон Карлос) съм се примирила – очевидно недостигът на тенори продължава, в това отношение сме на световно ниво – само че там имат повече пари и си купуват. Радостина Николаева може би музицираше най-почтено, без да внушава категорично образа на Елизабет, за който още не й достига излъчване на коронована особа. Този “амбианс” изглежда се отрази и на Орлин Анастасов, и на Венцеслав Анастасов (Родриго), които бяха незабравими в “Дон Кихот” (Масне). Да, Анастасов пее Филип от 10-12 години и къде ли не е пял тази партия. Но, най-напред, предполагам, че е попадал в съвсем различен професионален контекст, а атмосферата е от голямо значение за “влизането в играта”. Освен това, не можах да се отърва от усещането, че изпълнителският процес е много рационален, че се мисли непрекъснато за отделната фраза, за дадения дял, за преминаването към следващия и така, мислено разчленена, фактурата раздробяваше сякаш и музикално-актьорското превъплъщение. Липсваше ми органиката, естествеността, която изпълва един костюм и ражда един цялостен образ. Филип е роля за цял живот, тепърва към нея певецът ще нанася своя опит, защото е не само извънредно даровит човек с много професионални качества и възможности, но и умен музикант. Останалото е път.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”