Да работиш Хамлет
Ателие: „Да пътуваш или да слезеш” по „Хамлет” от Шекспир и „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви” от Том Стопард. Идея Иван Добчев. Водещи Иван Добчев, Маргарита Младенова. Участват Симон Нортон, Елена Димитрова, Маргита Гошева, Леонид Йовчев, Георги Къркеланов, Борис Георгиев, Станислав Ганчев, Боян Младенов, Васил Дуев. 15.11.2010. ТР „Сфумато”.
Ателието не е представление, не е репетиция. И не показва свършеното зад кулисите, преди то да е станало репетиция, а после представление. Ателието е място, където се работи. Работи се върху тема, материал, с тема, с материал. Тоест, то е вид работен режим в един по условие непрестанен процес на производство. Когато става дума за театър, за новия театър, особено през последните 10-15 години, въпросът по отношение на ателието е: Какво и как то произвежда в театралния процес, в избраната от избралите го театрали практика?
За голяма част от онези, които се занимават предимно с изследване на тялото и образа, то е производство на частични, лични или общностни опити да се мисли света ни чрез материята, материалите, формата, ставането – тоест, то не търси начини за представяне, а начини театърът да функционира като инструмент; инструмент, чрез който в процеса на ставане на формата се изнамират типове противопоставяния на съществуващите форми в отношението към тялото, към образа и пр. Може да се каже и по по-лесен начин: в едни общи, експериментални полета на театъра в Европа, ателиетата стават сами по себе си практика на съществуване – реакция към силно театрализираната медиална обществена среда.
Отнесен към „Сфумато”, отговорът на въпроса какво и как произвежда ателието, се движи най-вече по посока на текстовете и авторите, които си избират; определя се предимно от отношението на Маргарита Младенова и Иван Добчев към тях. Тоест, ателиетата им работят в режим на производство на смисли/смисленост при едно непрекъснато поставяне под въпрос на текста от ред различни гледни точки - единствено „верният” начин, според режисьорите, той да бъде накаран да „говори”, а авторът като свят да бъде населен от днешни хора.
От този избор следват обикновено две продуктивни посоки на работа, тоест, два начина да се задвижи режимът на мислене, чувстване, фантазиране, въобразяване – все основни елементи на водене на сценичната трансформация като действие. И двете са обикновено потенциално силно продуктивни.
Едната е входът, гледната точка, провокацията към всеки участващ при зададената от двамата „водещи” тема, а другата – изследването на възможността тази гледна точка да бъде отключена чрез материите, материалите, с които работи сцената. Двете не следват една от друга в причинно-следствена зависимост, а се пресичат, засичат, движат се понякога успоредно и резултатите са често противоречиви - в граничната зона на риска, но твърде любопитни. И тъкмо заради това заслужаващи си публичното показване.
В ателието, което показаха върху „Хамлет” и „Розенкранц и Гилдестерн”, там, където отключената гледна точка на актьора към текста изглеждаше любопитна, отношението и работата му с материите (от които в естетиката на „Сфумато” произтича сетивността на внушението и отключването на смислите, на невидимото) беше често около нулевата степен на трансформация. Например, много от видовете хамлетово „слизане” (игра с фразата „спри света, за да сляза”) и най-често самоубийството функционираха просто като изображение към текста, като наглед на интересна инвенция по един малко или повече изпитан начин на представяне. Включително и при госта, шведския актьор Симон Нортон. В други, обаче, като при Маргита Гошева, се виждаше обратното – работата с материята (дрехата, пространството, звука при произнасянето на текста, отношението към собственото тяло и пр.) отключва интуиции за производство на много любопитна гледна точка към лудостта на Офелия, без да има някаква ясна предварителна идея какво е цялото – например, смъкването на клина като отлепване на кожата и разпад на тялото отвъд противопоставянето разум-лудост. В тази посока бяха и по-интересните опити.
Най-любопитни са двата опита на Елена Димитрова върху монолога „Да бъдеш или не” и полудяването. Първият като пелтечене, в което търсенето на думите е преодоляването на тялото, напипването на загубените/обезсмислените думи, а другият -представящ прекрачването на Офелия от другата страна на лудостта, прекрачване в преобърнатия свят на общуването с детето й, което не спира да плаче. Само те да бяха, ателието си е свършило работата. Или я е започнало.
Преди почти 20 години „Сфумато” имаше програма „Играем Петрушевска”. Игрите свършиха. Сега е време за програма „Работим Шекспир”. Защото в епохата след Хамлет и след превръщането му в политическа машина при Хайнер Мюлер, адекватното интелектуално усилие „Хамлет” на сцената сякаш е възможно вече именно като ателие, тоест, отвъд интерпретациите, просто като поредица ателиета върху Хамлет.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
