Значим културен акт
На 8 октомври Симфоничният оркестър на БНР под ръководството на своя диригент Емил Табаков откри новия си сезон с концерт, който като музикален и социален акт е съответен и измерим с онова, което един философ бе нарекъл европейско човечество. Че не преувеличавам реторично, ще свидетелстват всички присъствали в студената захабена зала “България” индивиди от една намаляваща, но твърда в облика и етоса си общност, която Табаковата палка изтръгна из ежедневното й битие и пренесе в разумния, подреден и умиротворен свят, света-съзвучие, syn-phonia.
Програмата включваше Концертна пиеса за оркестър от Емил Табаков, две концертни арии за сопран от Моцарт в изпълнение на Ина Кънчева и Четвърта симфония от Шостакович. Не зная дали е мислена специално програмната “драматургия”, но ако не е, то още по-ясно става, че художествени произведения, положили в себе си истината, я оставят тя самата да говори. Така се разчиташе апокалиптичният образ в началото и в края на концерта – в първата творба, написана през 1985 г., и в Четвъртата на Шостакович, композирана през 30-те години в зловещите Сталинови репресии. И в средата на програмата – Моцарт, музика символ на красота и хармония.
Написана за голям симфоничен оркестър, в Пиесата на Табаков са включени синтезатор и орган. Не е трудно в херменевтичния прочит на творбата, противопоставяща изкуствено синтезирания звук на Изначалния Звук (извикващ по божествено намерение пропорционалната редица хармонични тонове на естествения звукоред), да се усети пластиката на формата, в която на грубия повтарящ се ритъм противостои богатството от тембри на инструменталните групи.
Оркестровата концертност като принцип на колективна виртуозност изисква единодействие, баланс и ансамбъл “навътре” – към всеки от групата, и “навън” – спрямо останалите групи и в оркестровото tutti. Което и бе блестящо постигнато в енергийната звукотемброва крива от кулминации и декулминации.
Рядко предпочитаните за солов номер вокални творби в симфоничен концерт внесоха своя специфика и разнообразие. Двете арии от Моцарт – “Ch’io mi scordi di te”, К. 505, и “Vado, ma dove?”, К. 583, са представителни за едновременно блестящия и филигранен, виртуозен и изпълнен с финес стил на композитора. Концертна ария ще рече солистична изява на певец, която, понякога свързана, понякога не с конкретна опера, отговаря на вокалните технически и стилистични изисквания на този жанр. Певица с богат репертоар и присъствие на оперните и концертните сцени по света, Ина Кънчева показа артистизъм и изящество. В първата творба, в която соловата партия се съпровожда от клавир със солистична изява (финият музикант и безупречен пианист Марио Ангелов), бе постигната гъвкава диалогична форма между двамата солисти, придружени отзивчиво от оркестровия щрих. Във втората ария се усещаше Моцартовото усмихнато “заиграване” с чувствителния музикален стил, така характерен за сантиментално-комичните опери в края на ХVІІІ век – в нежната кантилена и в синкопирания ритъм на съпровода.
И след класическия свят на прекрасното – Шостакович с неговата Четвърта, симфонията, която авторът скрива от хорските погледи и уши цели 25 години, след като е бил разпънат в официоза “Правда” заради операта си “Леди Макбет от Мценска околия”; симфонията, в която 30-годишният композитор утвърждава своя могъщ личен стил, който отлага залеза на симфоничната хуманистична концепция десетилетия след скептицизма на Малер и неговото упование и надежда единствено в небето.
Изпълнението на Четвъртата симфония е поредното стъпало – след Шеста, Десета и Девета – в изкачването на един истински оркестрово-изпълнителски връх, какъвто е замисленото от Табаков интегрално изпълнение на всички 15 симфонии на Шостакович – амбициозно по отношение на професията и отговорно като културен акт начинание. В дадената актуална ситуация бих окачествила това като морален музикален подвиг. “Сега, когато само в столицата има големи симфонични оркестри, пред нас стои още по-голяма отговорност...”, споделя Табаков в обръщение към своите оркестранти, публикувано в програмата на концерта. “Толкова повече сме отговорни ние” – бе казал някога Антон Веберн със съзнание за европейския край на илюзиите.
В Четвъртата симфония Шосткович огласява края на илюзиите в съветските години на обилно леещ се словесен оптимизъм, гарниращ уродливата идеология и реалната практика на лагери и убийства. След сгромолясването на човешкия свят, озвучено в първата част на цикъла, всичко последващо е вече извън човечността – от предвзетото валсиране до трафаретните мелодии и ритми, наподобяващи пародийния “райок” (рус.“раек”) в куклените панаирни театри. Истинска е само смъртта, в самота и без просветление: бавно угасващата в 200 такта траурна кода.
Изявено театрална, семантично натоварена, симфонията крие своите предизвикателства за обединяването и звуковото извеждане на оркестровата форма. И те бяха посрещнати от диригента и симфониците с ентусиазъм, енергия и устрем: грубите акценти, механично-моторната ритмическа повторност ( “запазена марка” на Шостаковичовия стил), чудовищно мощните кулминационни вълни, почти зримото, мозаечно съчленяване на теми, мотиви и сегменти, разпознаваеми в жанровата си оцветеност. Сред плътната звукова среда (четворен състав на оркестъра с многобройни ударни) като актьори в един предизвестен и предявен инструментален театър “изиграха” съвършено своите роли солистите духачи (ироничните, гротескови или двусмислени реплики), както и груповите “персонажи” (мъртвешкото presto на щрайховото фугато, виоловият танц или мощният звук на канона в медните).
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
