Facebooks Project
Николай Бузов, FacebooksProject, Доходно здание, Драматичен театър „Сава Огнянов” - Русе, 5-25 октомври 2010.
Ако съдя по списъка в Received Calls,/ ти си половината ми свят./ За останалата спорят/ синът ми,/ три стари приятелки/ и един любовник,/ не толкова стар,/ но без никакво значение.
Така започва стихотворение от Ваня Ангелова в книгата й „Възможните пътеписи на тялото”, публикувана миналата година. Причината да го цитирам е, че за мен има много общи моменти в поезията на Ваня Ангелова и изкуството на Николай Бузов, който в конкретния случай е озаглавил изложбата си „Проект Facebooks”. Бих казала, че те двамата са от едно поколение артисти (което всъщност е и моето). Това поколение активно ползва благата на поредната техническа революция на човечеството, но не им се доверява изцяло. Това поколение има богат „дореволюционен” житейски, емоционален и културен опит и знае, че животът не се свежда до бързата комуникация, бързата информация, бързите приятелства, бързото хранене, бързата литература и прочие бързи неща. Списъкът Received Calls ни дава статистика – с кого говорим най-често, но не може да укаже причината, не може да съобщи комплекса от мотиви и емоции, свързани с това общуване. По същия начин, социалната мрежа в интернет бързо и лесно ни обзавежда с приятели. Но това (наше) поколение знае, че далеч не всички профили в мрежата са действително лица на приятели – на тези сложни същества, с които общуването е по-трудно и които винаги те карат да се чувстваш отговорен за постъпките си (както пише Хайнрих Ман в „Младостта на Анри ІV”). Артистите в това поколение съзнателно или интуитивно избягват бързата култура и лесното изкуство – поне най-добрите го правят, дори когато видимо се забавляват със своите творения.
Такъв е случаят с проекта Facebooks на Николай Бузов. Шеговита равносметка на изминатия път, намигване към виртуалната реалност, занимателни знаци-обобщения на житейските етапи – така изглеждат на пръв поглед целите на художника. Който, по всичко личи, не гледа твърде сериозно на себе си, а това, както знаем, е много здравословно. Към изкуството обаче той се отнася отговорно и прецизно както винаги – независимо дали става дума за живопис или за друга форма на визуално изкуство, каквато е инсталацията. При него идеята повежда изразните средства, а не обратното (винаги е печално, когато художници „натикват” дадена тема в привичния си изказ и стилистика – и тя видимо се задушава там...). Освен това, Николай Бузов винаги мисли и за детайлите, и за цялото – за финалното експониране на произведението (или произведенията) си, а не се ограничава само с направата им. Това е уважение не само към изкуството, но и към нас – публиката, която общува с него.
Всъщност, от нас зависи как ще възприемем проекта Facebooks. Можем да останем на ниво преглед на артистичния „профил” на Николай Бузов, който в повечето случаи ни се явява във фас. Можем да оценим съчетанието на архивния документален образ с апликираните елементи, които също носят своята автентична аура. Можем да се наслаждаваме на точния подбор и на едните, и на другите, и на балансираното изграждане на композицията. Можем да затънем в разчитане на културните знаци от различни епохи и нива – през личните открития на художника в изминалите пет десетилетия. Не на последно място, можем да съпоставим неговите житейски етапи с нашите – не толкова като обща съдба, а като светоусещане и индивидуално изграждане във времето...
Можем да прочетем тази изложба по много различни начини. Факт е, че тя се гледа бързо, но върху нея може да се мисли много и дълго. И това няма как да стане в социалната мрежа – изкуството съществува винаги в реалността и се възприема лично. В интернет то се свежда до чиста информация. Може би това е „поуката” от тази изложба, маскирана като забавна равносметка на 50-годишен юбилей.
Все пак, не е лошо, че с Николай Бузов сме приятели във Facebook...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
