Напред с Винету
Не бих се занимавала с този музикален сюжет, защото неговите качества не заслужават внимание. Заслужава внимание обаче фактът на завръщането на особено вдъхновяващата за някои “творци” роля на политическата фигура като импулс за „творчество”. Откакто у нас официално няма диктатура, жанрът на политическата музикална халтура значително се сви. А неговите най-усърдни поддръжници промениха посоката на своята “съзидателна надпревара” към икономически интересните персони. Имаше все пак период, в който бяхме поосвободени от тегобата на поредното отчитане на поредното безсмислие, написано за някакъв вид просперитет (управленски, икономически и т.н.). Поне не бяхме задължени да присъстваме на всяко. Но животът български продължава да доказва, че тази категория автори ще съществува винаги. Дори, знаем, не са редки случаите, когато и талантливият може да се изкуши от някаква подобна възможност. Всички сме хора, особено в държава, която е обрекла на трайна и пословична бедност по-голямата част от живеещите в нея. Такива живеещи са още по-изкушаеми.
Не знаех какво е вдъхновило оперния режисьор и педагог, професор Румен Нейков да напише своя първи прогласен опус – мюзикъла “Винету”. Самият професор Нейков ни помага: “Посвещавам на г-жа Ангела Меркел”, е написал на предпоследната страница в буклета на диска. Той бе представен дни преди посещението на Меркел в България в Народната библиотека, там получих възможността да го купя (цена 10 лв.)... Но това посвещение веднага ми припомни и едно изказване на българския премиер, че любимата книга му е за Винету. Човешката памет често е неприятно асоциативна и бърза. Особено когато човек се сблъсква с най-елементарна и бездарна челобитня.
Мюзикълът е в три действия, осем картини. Либретото (на немски език) е също авторово, аранжиментът за оркестър е на Людмил Горчев, а изпълнението е поверено на студенти от Националната музикална академия – солисти и оркестър, с диригент Людмил Горчев. На корицата на компактдиска, освен логото на НМА, има малка снимка на Карл Май и снимка на Пиер Брис в ролята на прочутия индианец от филма на Харалд Райнл “Съкровището в Сребърното езеро”.
Това нещо трае 49 минути. В него се чува всичко според очакванията – несръчна компилация от мелодии, дуети и речитативи, разпределени в отделни номера. Компилация, която ни разказва за предпочитанията на автора й към определени (не толкова много) известни творби от музикално-театралния български и чуждестранен репертоар. За драматургия е дръзко да се говори, както и за някакво елементарно разнообразие в подреждането. 26 солисти има в мюзикъла. Партията на Винету е тенорова (Хрисимир Дамянов), а на Поразяващата ръка – баритонова (Денис Иванов). Останалите ще ги спестя – мястото във вестника е ценно. Но няма как да не поздравя младите хора за самоотвержения им, несъответстващо почтен музикантски труд. Мюзикълът завършва със смъртта на Винету и думите му: “Мечтая един ден нашата страна на индианците да бъде свободна.” Следва опечален камерен хор и много тъжна мелодия със соло цигулка (отново Румен Нейков – според указанията) и с “просветлен финал”.
Великият Стоян Михайловски пише: “О, има по-голямо зло – за същество човешко – от разочарованье, то е безочарованье!”. По-добре няма как да се каже за този род производство. То действително не е разочарование по отношение на очакванията. За такива “продукти” може би също трябва да се въведе стандарт.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
