Български  |  English

Мaйстора и другите

Минчо Минчев на 60 години

 

Името му прогърмя около средата на 60-те в училище. Тогава се наричаше Държавно музикално – София. По традиция на годишните заключителни концерти се вадеха най-добрите. Ще свири Минчо Минчев, се носеше доста преди това леко начумерено момче да се появи на сцената. Знаете ли на кого е ученик? А още е първокурсник! Говореха се кога верни, кога – недотам верни неща. От къде идва, взел ли е някой конкурс, има ли ангажименти... С други думи, около него се стелеше нетърпеливо любопитство...
Не очаквайте сега да продължа с приказката за големия триумф на някакви си тринайсет-четиринайсет години. Публиката на тия концерти по условие е чудовищно критична. Както се полага на едни бъдещи гении, особено пък „колеги по инструмент”. Така че залата изобщо не занемя от възторг. Нито прекрати коментарите.
Обаче до края не устоя. Беше властно притеглена. Същата тази публика, съставена от „експерти по всички пунктове”. Точно това се случи и ще е пресилено да разсъждавам от дистанцията на времето защо. Най-вероятно още тогава Минчо Минчев е притежавал онази подкупваща естественост, която не го заряза до днес. Която внушава безусловно доверие в липсата на маниакалност, в спонтанността на реакциите; и която се среща при личности (извинете за клишето!), обречени на успех. Оттук нататък се забелязваше нескрит интерес към него, кариерата му на виртуоз изглеждаше предопределена. Схемата е ясна – шлифоване до безкрай, печелене на конкурси, многобройни участия и... известно толериране от страна на общообразователните учители.
Само че, три години по-късно, в един прекрасен ден се чу: изключили са момчетата. „Момчетата”, това бяха група абитуриенти, после станаха известни тук и по света музиканти. Но тогава училището реши да покаже характер, да е дисциплиниращо. По какви причини, е дълго за обяснение, както и защо година по-малкият Минчо Минчев се оказа в групата. На другата сутрин неколцина се появиха в централното фоайе с разноцветни фанелки и цигари в ръка. Досещате се за ефекта - все пак, още сме пролетта на 68-а. Как и защо ги „възстановиха” и „униформираха” отново, не стана ясно. Ясно стана, че се превърнаха в любимци.
Любимецът на публиката! Факт е, но признавам, че тази вестникарска фраза е предизвиквала и раздразнение у мен. Звучи кухо, когато измества вниманието от същинското, различното в изкуството на Минчо Минчев. Този род изкуство свише надали приема единствено и само бурните аплаузи като критерий за успеха. Абсолютно вярвам в неговата лична мяра. През годините е доказвал - и продължава да го прави, доколко не успокоително му действа атмосферата на суперлативи и ясно очертани коловози. Беше вече грабнал всички възможни национални и супер важни международни конкурси, когато продължи с усъвършенстването си. Предполагам, че можеше и да предпочете шествието по големите сцени с големите цигулкови концерти. Бяха му в ръцете...
По онова време паметен за мен остана един „камерен концерт”, колкото и да е странно. Двамата с Божана, сестра му, в софийската голяма зала „България”. И... Прокофиев. Този Прокофиев на Минчо Минчев тогава (с неудобство споделям, че бях забравила коя соната свириха, наложи се да правя справки, Първата е била) ме разтърси. Вероятно с известно закъснение проумях, че случаят е особен. Че тук не става дума за всеобщо възприетия образ на виртуозния цигулар. Че мисловността и апетитът към разгадаване на смисъла са надделели ефекта „шеметно бързи пръсти”. Че пред нас се възправя високата артистична класа. Че творението се възражда в мига, когато истински медиатор ви предвожда до неговия извор. Могат го само избрани. На които много е дадено...
Минчо Минчев принадлежи именно към тази каста. Най-вероятно го е осъзнал достатъчно навреме, за да сипе така щедро от даденото му с пълни шепи. Като благодарност към учителите, като отговорност към учениците. И като рядко срещана толерантност спрямо колегите. Тогава сцената се превръща в място за взаимност, звукът става разбираема и увличаща реч, овеществява разказа или драмата... Хрумва ми тук колко често го сравняват с театрален актьор. Преди години един Моцарт разби мита за въздействието на ефектната му визия. Беше Симфония концертанте, звучеше по радиото и започна едно гадаене кой е виолистът? Между Примроуз и Джурана, само Башмет май липсваше. Оказа се: Минчо Минчев – виола, Николай Минчев – цигулка.
В един период взе да присъства навсякъде. Фондации, фестивали, майсторски класове, жури, организации... Винаги със страст и неприсъща за много „звезди” от ранга му грижа. Почти невъзможна мисия, ако си представяте колко от времето на Майстора трябва да е посветено на личната му работа. Да, така се нарича! Той работи музикант. После се разбра, че не става дума за период, а за начин на живот. При който начин успехът не се мери с броя ангажименти по всички континенти или с контактите в елитните професионални среди, или с категоричното признание на критиката. Действието е важно. Очевидно някакъв вътрешен живец не допуска при Минчо Минчев „професорски стил”. Пестенето и спокойствието не са в инструментариума му. Иначе не би могъл да е толкова различен в премиерите, от които създава еталони, и при еталоните, от които прави премиери. Игрови човек в свръх виртуозния Концерт за цигулка, перкусия и хор от Емил Табаков и „игрови” от бароков тип в майсторските шедьоври на епохата. Разкъсан до последната фибра в Първия концерт на Панчо Владигеров и събран до точката на нажежаването в Първото кончерто гроссо на Шнитке. Неповторим и неповтарящ. Такъв, какъвто е. Осенен!
Връщам се към момчешката естественост на Минчо Минчев. Остана му белег и като световен артист, и като учител, и като баща, и като инициатор, и като... Нека ми бъде позволено, ще добавя – и като „морски вълк”, и като „футболист”! Знам, някои на това място снизходително се усмихват. Един вид, ще разплачеш фенките му, ако разправяш как се хвърля безогледно на футболното поле и хич не си пази ръцете! Или как позволява на синовете си опасни скокове в морето.
Нямам намерение да разплаквам никого. Просто в този разказ за Минчо връзките вътре не ми изглеждат случайни. Ако някой бива да ме опровергава, да е самият той. Но при неговия възглед за света, неизбежно начинът, по който се впуска в неизследвани музикантски територии, ме отправя към страстта му в играта. Важното е да се спечели мачът. С всички рискове, с цялото неизвестно за слушателите му „вървене по ръба”. И с опровержението на разни митологии.
Един успял габровец с широки пръсти и щедро сърце.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”