Истанбул, Истанбоно
Градът край Босфора е епицентър на културната експанзия – 6.5 по скалата на Боно на 6 септември.
Всичко май започва от тъжния факт, че големи рок-събития се приплъзват покрай границите ни. Така и една от най-противоречивите съвременни звезди - Пол Хюсън, отдавна наречен от малко известен, но прозорлив музикален критик Боно Вокс, и бандата му U2, не дойдоха в България. Но разбраха за нея. Понеже бе близо, България отиде при тях. Ние знаем за теб, дори и ти да не знаеш за нас. Типична клинична картина на културно недояждане.
„Аз не вярвам в любовта, но дали тя не вярва в мен?....”, пита в една от песните си дребният дъблинчанин, който с еднаква страст се бори за редуциране на африканския дълг и кара своето мазерати. Скандалджията Боно, който тормозеше Клинтън и Путин, за да изкопчи нещо за бедните, пред когото Джордж Буш-младши нарече глада на черния континент „апартейд”, а покойният папа Йоан Павел ІІ прие шегата да си сложи очилата на рок-звезда, разлюля Истанбул.
Казват, че автобусите от България пристигали цяло денонощие. Ако се съди по граничните несгоди, може и да бяха повече от 70. Хиляди млади фенове на U2 се разтъпкваха около браздата преди концерта, за да видят легендите от Дъблин.
Мостовете над Босфора по оста Европа-Азия не са много. Боно се разходи по един от тях, за да разбере, че протокът над Босфора е по-широк, отколкото му се струва през жълтите очила, които пазят очите му на концерт. И усети, че строежът на културни мостове остава да се състои.
Емблематичната ирландска група е на стадион „Ататюрк”. Десетки хиляди влизат в уникалното незавършено съоръжение, тъпчейки сгур и едри камъни по бъдещите алеи, край маси с фалшиви тениски, свирки и скари с кюфтета. Security staff пускат феновете на шарени вълни. Шишета с вода се оставят на входа (кой ли ще ги хвърля по сцената?!), don’t worry, вътре се продава бира... В тълпата, пълзяща към входовете, българската реч неочаквано надделява. Наши трибагреници са закачени на огражденията пред сцената. „Спят ли вече децата?”, „Беше ли в „Света София”?”...
Към осем завалява, а към девет, колкото да се усети магията на събитието, дъждът спира. Все още в дъждобрани, фен-тълпата е връхлетяна от труса U 2. „With or without you”, “Sunday, bloody Sunday”, “Vertigo” кънтят под „косматите” крака на гигантски зелен паяк, охолно разкрачен на „Ататюрк”. Гласът на Боно – чаша уиски и мляко, меланхоличен, стържещ на моменти, звънък, пресипнал, молещ се или яден - суши водата в маратонките и инжектира тълпата. Тези, които бяха влезли на стадиона преди четири часа, забравиха, че изобщо не са сядали, че не могат да пеят, че не знаят текстовете. Двама души от „Red zone” (най-близо до сцената, с чиито пари се подкрепят благотворителни каузи) се опитват да седнат на ограждащите решетки, но тълпата ги помита за миг. Момиче не издържа и прескача разплакано парапетите. AchtungBaby! Опитва се пак да завали, капки прострелват сноповете светлина от прожекторите, но Боно ли ги спря? Stay...
За 135 минути стадионът (непълен, въпреки своите 55 хиляди присъстващи) получава всичко: технологичните вакханалии на проекта „360 градуса”, движение на мостове по сцената, екран, разтягащ се като дъвка. Получава Боно – по-премерен и благочестив отпреди, но все така страстен; неочаквано гневната соло-китара на Ди Едж, чиято вълшебна ръка няма нищо общо с имиджа му на амстердамски докер; присмехулния Адам Клейтън, накичен в пайетен костюм, за да покаже, че е единственият british в ирландската банда; непроницателния Лари Мълън Джуниър показва на публиката, че дръм-секцията не е измислена само за да поддържа ритъма на песните.
„Това е тайната на U2. Човек има чувството, че бандата е на косъм от нещо, но никога, че вече го е постигнала...”, каза преди години музикалният критик Крис Блакуел.
Два великолепни биса екзалтират публиката на стадиона след полунощ, часове, преди да гръмнат високоговорителите на джамиите. Нагорещена магма от сцената се излива в превъзходен чувствен рок.
В 12, 20 дребният фронтмен на U2 и групата ни махат с ръка. А bientot! Дали защото е в Истанбул, Боно ни казва: „Благодаря за търпението!”. Дали защото бе край Босфора, той не се хвърли в тълпата, както през 1985, и не си тръгна на последната песен с феновете, за да вземе такси до хотела, както на турнето The Fly?!.
Тръгваме си и ние. През прозорците на автобуса, притиснат от стотици коли, напускащи паркинга на стадиона, виждам, че вече разглобяват кибер-паяка на U2, просветващ в истанбулския мрак. Път назад, Where the streets are no name...
Истанбул-София
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
