Сблъсък на цивилизации
По-добре да замълчим...
Виктор Николаев
Девети девети е лимесна дата, тоест, невъзможно е медиите да я прескочат. В „Българските събития на ХХ век” дори беше обявена за най-важната в новата ни история. Повечето телевизии се задоволиха с кратки репортажи, но „Тази сутрин” на bTV изпрати човек на “мястото на събитието”. Антон Хекимян се разхождаше с микрофон сред хората от село Калище, Кюстендилско, събрали се да честват „великия” ден. С манифестация. От студиото го подкрепяха с въпроси, от площада го разлюляваха с отговори. Такива, че на моменти губеше ума и дума: „Ядене, пиене и свирки, всичко имаше...”, стрелна го една баба. Друга пък, по-отракана, обяви убийствата, лагерите и другите престъпления срещу човечеството на комунистическия режим за „относителни”. Трета се възхити на някогашното, защото имало „страх”. А четвърти, този път дядо, след като накара внучката си да издекламира стихотворението на Христо Кърпачев „Земята на Ботев и Левски отново е робска земя...”, се развика: „Сега едни карат джипове и джетове, а аз не!...” От студиото рекоха да подпитат за свободата, ала същият този дядо без джет реши да обясни смисъла на честванията: „Всички тогава бяхме обединени, 90% в цяла България!” Стигна се и до въпроса за кебапчетата и кюфтетата, макар че, оказа се: „То това днешните кебапчета ли са?! Ех, какви кебапчета имаше едно време!” Стана дума и за бананите, ама: „Отдека?”, рече бабата, според която „всичко имаше”, забравила изглежда за дефицита им през социализма...
Цитирам думите на хората от Калище не като куриоз, цитирам ги като повод за размисъл. Това е реч, която трябва да се осмисли, не да се подминава с презрение. Защото сочи, че ценностите в българското общество съвсем не са едни и същи на различните български места, че едни ги боли за едно, други обаче - за съвсем друго. Виктор Николаев изрече в ефир: бил смятал, че този период от българската история е получил своята еднозначна оценка, само че никак не – в училищата, например, почти не се преподават събитията около и след 9-и именно защото липсва окончателна оценка за тях. Доколкото знам, и учебниците им отделят малко място. Онова, което мислят калищани, не е нещо изолирано, нито изненадващо, то е маркер за състоянието на българския социум. И доказва недвусмислено известната фраза, че: „София не е България”. Понеже селца като Калище съвсем не са едно и две и техните проблеми не са столичните проблеми, както и техните болки не са тези на столицата. Кметът го каза – селото запустява, в училището са останали само 20 деца. Тоест, ако ние тук, в София, се оплакваме от пренаселеност и задръствания, в Калище се оплакват от обезлюдяване и запустялост. Ако младите в големите градове се обединяват в „клубове по интереси” с хора от цял свят благодарение на фейсбук и други мрежи, възрастните в малките села копнеят за „единство на нацията”. Ако на хората от студиото на bTV им е важна свободата на словото, на хората от площада им е важно уравняването на имàнето. Това не са просто различни мнения, това си е направо сблъсък на цивилизации. И този сблъсък ще се задълбочава толкова повече, колкото повече селца като Калище биват зарязвани на произвола и показвани единствено като атракция. Но техните проблеми не са атракция, а най-жива истина...
Райнхард Козелек има идея за това, че в един и същи времеви отрязък живеят хора от разни епохи. Е, в репортажа на bTV ние се сблъскахме точно с тази идея: епохата на постмодерното и глобалното се удари челно в епохата на предмодерното и локалното. Тези две епохи няма как да се разберат, но трябва да открият начин, по който да живеят заедно. В противен случай пропастта между тях ще се увеличава дотогава, докато и едната, и другата потънат в нея. Не обединени, но заедно.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
