Кап-кап
Масимо Бартолини, „Капки”, галерия ИСИ, 10 септември – 23 октомври 2010
Изкуството на Масимо Бартолини е сетивно. Това е определението, което изчерпва характера на работите му най-сполучливо. Всъщност, начинът, по който Бартолини експлоатира и опровергава, грубо казано, „шаблоните” на възприемането, е усвоен и тук, в съвременното българско изкуство, както и “критиката”, и иронията, кодирани в техника и материал. Заради това се изкушавам да правя, макар и условни, паралели с примери от родната ни сцена и така да го въведа в нашия контекст.
Преди година в същата галерия Рада Букова се зае с натюрморта, но от една доста по-активна социална перспектива. Все пак, ползвайки отново жанровата схема, бих отнесла Бартолини с чиста съвест към пейзажа. Поезията в непредвидимостта на природните стихии, “класическото” съзерцателно внушение са явно фундаментални за италианския художник. Налага се да пренебрегна твърде лесното уподобяване на абстрактните жалони в живописта – черния и белия квадрат.
По-верният път към общуването с капките на Масимо Бартолини е в търсенето на максимален реализъм, изкристализирал в контраста между естествените свойства на природния елемент и изкуствения лабораторно стерилен материал.
По подобен начин преди време Бора Петкова употреби простите физически закони в “До пълно изпаряване” – квадратни черни вани, пълни до половина с вода, която се изпарява постепенно и така “рисува” фини солни следи. Въпреки противоположността на жеста, ми се струва, че, в крайна сметка, целта на Бора Петкова тогава беше точно толкова естетически аргументирана, колкото и тази на г-н Бартолини сега. Като добавям към това и медитативното ниво на комуникация с публиката.
В духа на паралелите, няма как да пропусна и минималистичния вкус на Масимо Бартолини, който май ще се окаже най-убедителното свързващо звено между полюсите в нашето съвременно изкуство. Погледнато така, творчеството на италианския гост застава точно в граничната им зона с всички възможности да прелива и „капе” без съпротива и в двете посоки.
Какво представляват капките? Буквално - бяла прозрачна течност, която сякаш бавно избива от идеално гладката, огледална повърхност на един черен и един бял квадрат, окачени на две срещуположни стени, и се стича надолу към сивия под на галерията. Дори и най-простото описание звучи като куплет, който възпява монохромната неутрална красота, донесена сякаш, за да уравновеси пространството и да създаде в него едно естествено чудо.
Сетивата остават приковани между естетическата извисеност на момента и въпроса “Как е направено това?”. Така се появява дилемата в отношението към работата на Масимо Бартолини – като към илюзионистки номер или като към „изящно” концептуален акт. Тази дилема е като че ли част от почерка на автора, както и загадката, елемента на потайност. Точно от него се е появил и пърформанса с една нежна, съвършено издълбана перла, скрита в шепата на някого, който може да я сподели само в кратък, почти интимен момент на общуване.
В крайна сметка, имаме избор. Можем да посочим като формалистична самоцел пренасянето - на смисъл от един материал в друг, от едно агрегатно състояние в друго, от едни контури в други, от един хоризонт в друг. Самоцел дори в придвижването на капките, които падат от бялото и черното върху сивото на пода... Или да го приемем като изразителен спектакъл, който борави най-вече със сетивата ни. Във всички случаи, обаче, черно-бялото тълкуване не може да се сравни със самия опит от преживяването.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
