Берлинският Музикфест - Берио, Булез, Стравински
Започна Берлинският музикален фестивал (2 – 21 септември). В Берлин вече го наричат „Фестивалът”. Очаква се заради интересните връзки между композитори и творби, извлечени от музикалната история. Очаква се и заради възможността да се проследят сложните, понякога невидими релации между музиката и други изкуства. „Чистото, витално, красиво Днес и Сега” – Маларме този път е „авторът” на фестивалната формула. Маларме, чийто поетичен текст големият композитор, диригент, музикален педагог, създател на много музикални институции, сам той институция с името Пиер Булез (1925) използва за композицията си “PliselonPli” през 1958 г. Стефан Маларме и Рьоне Шар са сред „героите” на Булез за реализацията на личната му иновативна визия на структуралист, за когото единството, целостта, завършеността на творбите са задача и цел на живота му. Днес Берлин тръпне в очакване на „великия Пиер” – той ще дирижира филхармонията, с която се е срещал многократно през годините, но и ще се срещне с публиката си като композитор; ще се срещне въз основа на повече от двайсетте композиции, които ще звучат тук и сега.
До гъстотата и затворената непреклонност на музикалния текст на Булез, в програмите на фестивала застава музиката на странстващия през културите италианец Лучано Берио (1925-2003). Блестяща възможност за всеки е да проследи на живо изпълнението на атрактивни творби на Берио, който не само е предан на слушателя и го хваща тутакси, но му задава и своите семантични ребуси (не случайно е бил много близък приятел и със сънародника си Умберто Еко, и с Клод Леви-Строс). „Днес и Сега” продължава във фестивалния афиш с „Цар Игор” Стравински (1882-1971). Той сякаш примирява, обединява, обяснява съществуването на предните двама – въпреки че за долавянето на „роднинството” между всички тях се иска и сериозно познаване на музиката им.
В този смисъл, Музикфестът продължава да е звучащ университет, който те кани да потънеш в невидимите, но съществени взаимоотношения между личности, тенденции, направления, стилове, подходи и паралели в музикалното изкуство. Прави го чрез програмирането и съпоставянето в една вечер на композиции, които в почти всяка съзнание изглеждат несъпоставими за една концертна програма. Прави го чрез невероятния, интензивно развиващ се, все по-съвършен звук на симфоничния оркестър чрез топ-оркестри на света, чиито ръководители са разбрали мисионерската линия на фестивала и изпълняват стриктно програмните искания на организаторите.
Още в официалното откриване (3 септември) с концерта на Лондонския симфоничен оркестър програмата предизвика обсъждания… и се коментира във всекидневниците в Берлин. Една програма, в която се срещат Лучано Берио и Хектор Берлиоз. Срещат се също и различни типове текстове. Колко конотации излизат само от това съчетание! Най-напред прочутите „Фолксонгс” на Берио за женски глас и седем инструмента (1964), написани за голямата Кати Берберян, която тогава му е съпруга и муза, „подадоха” ключ към италианския майстор – особено чрез вокалните прозрения на Кели О’Конър, станала известна на света в операта „Айнадамар” от Освалдо Голихов (записът й с нея спечели „Грами”, за което „Култура” писа”). В прочутото творение от 1968 г. „Синфония” (не, не е грешка, а обръщане към старото значение на думата), инспирирано от „Бдение над Финеган” на Джеймс Джойс и написано за 8 вокалисти и един богат на цветове оркестър, Берио влага в изненадващото за композитор на ХХ век заглавие етимологичното му значение на изкуство на едновременното звучене. Защото тук „звучат” едновременно и кипежът на 68-а с убийството на Мартин Лутър Кинг („О, Кинг” е заглавието на втората част на симфонията), и студентските метежи в Париж, а в чисто професионален план –експериментът на сгъстяване на информацията и съотношенията между две знакови системи - на музиката и на езика. Преди години ми се наложи да попитам американски колега, посветен на съвременната музика, коя е творбата на 1968 г. за Америка. И без колебание отговорът бе: „Синфонията на Берио”. (Когато я пише, Берио е в Америка.) Богатството на връзки между текстове създава своеобразна мрежа, в която основни са текстовете на Леви-Строс, на Бекет, извадки от музикални текстове на Рихард Щраус, на Берлиоз… И дълбока връзка с Втората симфония на Малер. Сигурна съм, че и Лучано Берио би могъл да каже за Синфония същото, което Джойс – за „Одисей” „Вмъкнал съм толкова много неясноти и загадки, че векове наред професорите има да спорят какво съм искал да кажа, а това е единственият начин да си осигуря безсмъртие.” И чувството му за хумор доминира в цялата тази, гъмжаща от идеи, фактура. Гъсто, заплетено, ала... отворено към слушателя. Атрактивно и за изпълнителя, впрочем. Осемте вокалисти са наредени в кръг около диригента с микрофони в ръка и участват с безкрайни вокални и говорни жестове – от красиви хорални тактове до контрапунктично или сякаш безразборно говорене.
Даниел Хардинг (1975), оксфордски англичанин и сериозно гледащ напред диригент, в момента е постоянен гост на Лондонския симфоничен оркестър. Направи изумително представяне на музиката на Берио, а заедно със световноизвестната виолистка Табеа Цимерман „превключи” живо и гъвкаво на „Харолд в Италия” от Берлиоз. Още една творба, вдъхновена от литература на съвременник. Още една идея за странстването като катарзис на духа… Да преживееш на живо и Табеа е не по-малко вълнуващо от живата среща със Синфонията на Берио… То е клокочеща амалгама от емоции и разум, от артистизъм и свирене, натоварено с прецизна изящност.
Берлинския Музикфест е действително място за срещи… Концертът беше толкова добър и така смислен, че в края на този текст ми се иска да цитирам самия финал на знаменитата трета част на Синфонията от Берио, в който авторът изисква единият от мъжете-вокалисти да благодари на диригента. Това и правя.
Берлин - София
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
