Чар в чакалнята
„Покривите на Париж” (LesToitsdeParis), 2007, Франция, сценарист и режисьор – Хинер Салем, оператор – Андреас Синанос, в ролите: Мишел Пиколи, Милен Демонжо, Морис Бенишу, Бирол Юнел и др.
Награди: Голямата награда от фестивала „Огледало” на името на Андрей Тарковски, „Сребърен Леопард” от Локарно и награда за мъжка роля на Мишел Пиколи от „Любовта е лудост” във Варна.
Конкурсът на ХVІІІ международен фестивал «Любовта е лудост» бе по-постен от миналата година, а този филм бе от малкото изключения.
Още когато го видях, реших, че ще му посветя първата си след ваканцията колонка. Причината е една – обожавам Мишел Пиколи от дете, а тук, на 82 години, той показва такава артистична мощ, че е за завист на мнозина свои млади колеги.
Филмът се вписва в две от важните тенденции в днешнтото кино, уловени и на «Любовта е лудост»: 1. вдъхновен е от действителен случай и съответно е решен в документална поетика; 2. фокусиран е върху старец и отношенията му със света в навечерието на смъртта.
Самотният Марсел (Мишел Пиколи), заедно с други, по-млади маргинали, обитава тъмна стаичка от таванския етаж на жилищна кооперация в Париж. Нямат баня и затова всеки понеделник с арабина Амар (Морис Бенишу) ходят на басейн, за да се изкъпят. Общуват по-скоро мълчаливо. Марсел има син, който нехае за него. Малкото таванско общество се разпада, когато наркоманът (Бирол Юнел) умира от свръхдоза, а Амар си тръгва за дома, преди Саркози да реши да го гони. На Марсел му остават спорадичните срещи с наркоманската приятелка (Мари Кремер) и с Терез (Милен Демонжо) от близкото бистро. С едната се държи бащински, с другата изживява последната си любов. Собственикът на сградата нетърпеливо праща зло куче на тавана, крещейки: «Няма ли да напускате?». Марсел едва си тътри краката, но стоически търпи. Когато на финала Терез му донася радиатор да се стопли, той вече се е преселил в другия свят.
И този банален сюжет е разказан семпло, сочно, сърдечно. Думите са оскъдни, диалогът – остроумен, камерата - деликатна. Мълчанията се засищат с панорами, погледи, усмивки, фрагменти от «Кармен» на Бизе, неочаквани ракурси... Красив и горещ до изнемога, летният Париж си лети в своя мегаполисен ритъм, не подозирайки за присъствието на клетия Марсел и подобните му. През малката капандура се виждат само покриви и гълъби. Когато студът сковава съвсем краката му, той се свива по врабешки в черното си палто. Целият филм излъчва тъжна ведрост.
Мишел Пиколи е смазващо прекрасен – очите му изглеждат по-живи от всичко наоколо, а авантюристичната му усмивка е в състояние да смекчи и стръвница. И пръска чар без възраст. Когато наскоро го гледах като грохнал гръцки пилигрим в «Прахът на времето» на Ангелопулос, заснет година след «Покривите на Париж», се задуших от носталгия по неустоимия му архитект в «Нещата от живота» (1970) на Клод Соте. А като си помисли човек, че от 1945 е изиграл цели 223 роли в киното... Всъщност Пиколи може да изиграе всичко – и собствения си герой от «Дневна красавица» на Бунюел 38 години по-късно в «Красавица завинаги» на Маноел де Оливейра, и министерска майка в «Есенни градини» на Отар Йоселиани...
Влюбих се в този филм, ала можеше да бъде по-кратък с поне четвърт час – агонията на героя е показана твърде обстоятелствено, но, изглежда, Инер Салем не е могъл да се раздели с Пиколи. Режисьор, писател и художник, този ирански кюрд в Париж не за първи път грабва – негова е и изящната трагикомедия за човешкото оцеляване в постсъветския абсурд из снега на Армения «Водка лимон» (вж. «Култура», бр. 24 от 2004). А иначе има още пет филма.
Салем беше във Варна. И нарече подпокривните пространства в Париж «чакалня на смъртта». И ми обясни, че е искал филмът да се казва «Под покривите на Париж» като класиката на Рене Клер от 1930, но авторското право струва много пари...
Жалко, че, както и «Водка лимон», новият му филм бе показан само фестивално.
Бел. ред. Подробно за «Любовта е лудост» - в следващия брой.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
