Ходене по буквите
Георги Богданов. “Микело”. Разкази. Издание на “Буквите”. Цена 8 лева
Защо намирам разказите на Богданов, изпратени в редакцията, за действително добри? Не само защото те осмислят уроците на десетилетия българско повествователно майсторство, особено от 80-те “инфантилни” години на ХХ век (а ми додея прозата на най-младите да започва и свършва в собствения им опит). Не само защото авторът не цели да ни стряска, а сдържано и с много внимателен, едва ли не несвоевременен за нас език преживява света с персонажите си. Намирам ги за добри, защото тяхната “старомодност” буди доверието ми на читател - и разпознавам в конкретни случаи свои собствени тревоги, недоразумения и щекотливости. Харесвам ги и затова, че обичайно напреженията им се разреждат в щастлив финал. Чест конструктивен принцип у Богданов е липсата на разбирателство между героите му - и двамата са добронамерени, но страховете им в детайли подозират другия (като в „Психология” на Катрин Мансфийл, да речем). Или човек мисли нещо за лошо, а то се оказва хубаво. Затова и като емблематичен бих посочил “Разминаване”. И разказа “Микело”, разбира се. Бих се радвал, ако развръзките на тези текстове бъдат малко по-загадъчни, а не така изчерпателни. Ала сигурен съм, че с Георги Богданов ми предстои читав читателски път.
Елизабет Хос. “Камю, моя любов”. Превод Теодора Давидова. ИК. Ера”, С.,2010, цена 15 лева
Някъде в книгата си пламенната биографка на Камю цитира твърдението му: “Когато те обвиняват себе си, може да сте сигурни, че целта е да смажат другите.” В книгата има още много и много такива прозрения, в които човек безпощадно може да се огледа. И които, поне за мен, са далеч по-завладяващи от житейската интрига на един от най-младите носители на Нобелова награда за литература, на един от най-разбунтуваните - дори в сдържаността си - философи на ХХ век. Само че как благородните думи прерастват в благородни дела (защото такава е съкровената задача на свръхчестния и свръхотговорен Албер Камю)? Тук показателен е съвместният им житейски сюжет със Сартр - “едно приятелство, разстреляно от историята”. То приключва по такъв начин, продължава Хос, че мълчанието, последвало годините на разговори, никак не прилича на мълчание. Жан-Пол Сартр казва за последния си добър приятел, че конфликтът им е друг начин да живеят заедно: “Това не ми попречи да мисля за него, да имам усещането, че очите му са върху книгата или вестника, който чета в момента, или да се питам: “Какво мисли той за това? За какво си мисли точно в този момент?” Такива свидетелства за интелектуалното очарование и интимно величие на френския абсурдист прогарят много от страниците на топлата, приказлива и вдъхновена книга на Елизабет Хос, която, прочее, е пропуснала замалко възможността да се запознае навремето си с Албер Камю, но винаги е мислела за него като за приятел.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
